На 01.11.2021 г., Деня на народните будители, Портал „Култура“ връчи за осма година награди за принос в литературата и хуманитаристиката. Радостното за нас е, че в раздела за хуманитаристика първа награда получава книгата на Камен Рикев „Защото е на скрито. Християнският светоглед в творчеството на Далчев“ (линк към съобщението на сайта на Портал „Култура“: https://kultura.bg/web/годишни-награди-на-портал-култура-2021/).
Ние познаваме и ценим високо тази книга, свидетелство за което е и рецензията за нея, написана неотдавна от Калин Михайлов и публикувана на страниците на „Литературен вестник“, бр. 23/16–22.06.2021, с. 6 (линк към сайта на вестника, с архив: https://litvestnik.com/броеве/). Имаме всички основания да смятаме, че тя ще продължи да буди интерес и да поражда задълбочени дискусии, както сред литературоведската общност, така и сред ценителите на творчеството на Атанас Далчев.
Препубликуваме тук, със съгласие на водещия редактор на броя на „Литературен вестник“, текста на К. Михайлов:
Изследване за незаобиколимостта на религиозното в творчеството на Атанас Далчев
Ще започна това представяне на излязлата неотдавна книга на Камен Рикев с поглед върху нейното съдържание, чрез който ще откроя няколко акцента във вътрешната логика, подчинила разгръщането на литературоведския й сюжет.
Книгата се състои от осем глави, като началните две („Далчев отново и отново“ и „Далчев християнинът“) и заключителната („Защото е на скрито... християнски светоглед и литературен процес“) полагат концептуалната рамка на изследването и очертават неговото поле, в което са привлечени и свидетелства за отношението на самия поет към вярата. Третата глава („Религиозната проблематика у ранния Далчев“) дава необходимия подстъп за навлизане в сърцевината на изложението, с набелязване на социокултурната ситуация, в която се разгръща дарованието на поета, като К. Рикев ни е предупредил, че ще привилегирова синхронния подход, за сметка на диахронния, за да не се нагласим да очакваме хронологично проследяване на Далчевия творчески път. Следват три глави, посветени на ключови топоси в творческата вселена на Далчев, които очертават координатите на неговото светоусещане: „умиращия свят“, любовта, разгледана в нейните проявления, чудесното. За смислов център и кулминация на книгата смятам главата „Богословският камък на Атанас Далчев“, където става дума, разбира се, за известното стихотворение „Камък“, но и за други неща: тук се събират и уплътняват голяма част от подетите преди това тълкувателни линии, след което на автора му остава да затвори кръга, стъпвайки върху постигнатите в изследването му резултати.
Какво ни дава предлаганият от К. Рикев прочит, който е центриран върху „християнския светоглед“ в творчеството на Атанас Далчев, без да загърбва никой от съществените въпроси на далчевознанието? На първо място ни предлага търпеливо и вещо откриване на това как в създаденото от автора на „Прозорец“ трайно и ненатрапчиво, но съвсем забележимо за внимателното око, присъства един художествен пласт, взирането в който обогатява четенето на този тъй важен за развитието на съвременната българска литература автор – религиозният. Ще добавя, че това откриване се прави, без да се обезценяват останалите възможни прочити, под сериозен въпрос е поставено съществуването единствено на вулгарно-социологическите тълкувания, които в повечето случаи се оказват просто неадекватни спрямо даденостите в анализираната творба. С други думи стремежът е по възможност да се добавят тълкувателни възможности, а не да се отнеме от онова, което вече са постигнали най-проницателните интерпретатори на Далчев.
Да се насочим сега към предпоставките, на които се базира изследването на К. Рикев, за да се осъществи прочитът на религиозния пласт в създаденото от А. Далчев. Те могат да бъдат разделени на външни и вътрешни за творчеството на разглеждания автор. Към първите бих причислил: 1) Наличието на достатъчно установен, проследим и траен „християнски контекст“ на самия прочит. Този проблем е дискутиран главно в „рамката“ на книгата, но присъства, повече имплицитно, и по протежение на цялото изложение. 2) Появата на изследовател като Камен Рикев, който да се занимава последователно и целенасочено, а не инцидентно и само по повод на нещо друго, с откриване, установяване и тълкуване на религиозното измерение у Далчев (библиографията в края на книгата свидетелства за трайността на този интерес у нейния автор поне от 2013 г. насам). 3) Постиженията на православното богословие от Втората световна война насам, изтъкнати от Рикев в заключителната глава на книгата му като съществена предпоставка за успешността на подобно начинание.
Колкото до вътрешните предпоставки, те могат да бъдат сведени до две основни: 1) Откриване на убедителни податки в творчеството на А. Далчев, които да ни насочват към подобен тип интепретации. Тук К. Рикев не изпуска от поглед тясната смислова връзка между стихотворенията и „афористиката“ на поета, тъй като те се „просветляват“ взаимно и най-вече там, където държането на сметка само за едното би било подвеждащо. 2) Самата постановка на книгата предполага да се покаже наличието на забележим континуитет по отношение на християнския религиозен пласт в творчеството на разглеждания автор, защото иде реч за такъв светоглед, който по принцип предполага и последователност, и цялостност, независимо от възможните и вероятни промени през годините (К. Рикев е предпочел засега да ги остави настрани, и без тях задачата му е достатъчно обхватна). Важното е да се покаже, че проявите на християнския светоглед не са мимолетни или маргинални за живота и творчеството на А. Далчев, а това става видно от привличането в изследването и на свидетелствата с биографичен и автобиографичен характер, сред които се откроява епизодът със скандалното за тоталитарния режим църковно погребение на поета, в изпълнение на изразената от самия него воля.
Така стигаме до една много важна уговорка. Ако присъствието на християнския светоглед или на елементи от него в едно художествено творчество трябва да се дели на експлицитно и имплицитно, при А. Далчев, настоява с цялото си изследване К. Рикев, съвсем определено и подчертано става дума за второто. Коренът на почти пълното му привилегироване Рикев търси в различни посоки: в личния натюрел и предпочитанията на автора, в литературния контекст между войните, когато се формира неговата естетика и поетика, както и във вероизповедни мотиви, т.е. в обвързаността на религиозното у Далчев с източноправославната менталност и чувствителност. Не на последно място сред изброените фактори е сблъсъкът на твореца с радикално промененената след 9.9.1944 г. социокултурна ситуация в България, когато пряк израз на религиозното в литературата вече е немислим. С оглед на този период от творческия път на автора на „Камък“ книгата не пропуска да акцентира върху неговото достойно поведение, като се пази от прекомерното му героизиране. Независимо от всичко и в този период религиозният пласт, според К. Рикев, остава достатъчно наличен и откриваем в творчеството на А. Далчев, макар понякога да се явява облечен в неочаквани премени.
Какви са – в перспективата на всичко казано дотук – основните постижения на това мащабно и първо по рода си изследване на религиозното у Далчев?
Бих започнал с детайлния и подкрепен с много цитати от художествените текстове прочит, отчитащ добросъвестно схождащите се или несхождащи се с интуициите на заелия се с него критически мнения: той успява да изтъкне онова в създаденото от А. Далчев, което е било премълчавано през годините или е било интерпретирано в приемлив за времето идеологически ключ (тук препращам читателя към анализа на стихотворението „Ангелът на Шартър“). Без значение дали „недоглеждането“ е отдадено на политически причини (за периода след 9.9.44 г.) или е видяно като плод на философско-естетическите пристрастия на интерпретатора (за периодите преди и след тоталитаризма), К. Рикев насочва вниманието ни към една съществена непълнота на предлаганите прочити на творчеството на Далчев. Тя винаги се дължи на неотчетения или недостатъчно отчетен в тях християнски контекст, а тъкмо той прави видим религиозния пласт в неговото творчество. Когато въпросният пласт е взет насериозно от изследователя, това го води до плодотворни и иновативни тълкувателни решения не само на нивото на отделната творба. Например анализът на стихотворението „Дяволско“ показва, че „отгласи“ от тази творба се явяват и при интерпретацията на редица други произведения. Оказва се в крайна сметка, че християнският светоглед у А. Далчев може да бъде установен и демонстриран като труден за оспорване и пренебрегване факт, както в личностно-житейски план, така и в плана на цялото му художествено творчество.
На второ място извършеният от К. Рикев цялостен прочит на сътвореното от Далчев и конфронтирането му с досегашните постижения на критическата мисъл, свързани с това малко по обем, но голямо по значение творчество, държи сметка не само за вече завоюваното от автора му място в литературната история – налице е подчертан интерес към по-широкия културен потенциал на неговото дело. Книгата на Рикев носи ясно съзнание за динамичните процеси в отношенията между литературно творчество и култура, като стъпва върху определена визия за ролята на християнството и в частност – на православното християнство – в тези процеси. Отнесена към Далчев, подобна роля може да се открие във връзка с копнежа по „цялостност на вселената“, затова не би било преувеличено да виждаме А. Далчев „[...] сред малцината български автори, които защитават теоретически, но и прилагат творчески идеята за хармонично преплитане на вяра и култура в условията на модерността.“ (с. 287). Макар вярата и културата да остават самостоятелни области и вярващият човек да запазва критичността си към всяка културна ситуация, измервайки я „по мярката на Христос“ (тук К. Рикев се опира на авторитета на Г. Флоровски), примерът на Далчев демонстрира, че оплодотворяващото въздействие на вярата по отношение на културата е възможно.
Съществен е приносът на изследването и в дебата „за“ или „против“ въвеждането в полето на литературознанието ни на понятия като „християнска литература“ и „християнски творец“. В този дебат книгата на К. Рикев заема позиция, която бих определил по-скоро като скептична. Тя е аргументирана с предпочѝтания в източноправославната традиция апофатичен път на богопознание и богословстване, който предполага разкриването на това, което Бог не е, вместо на това, което Той е, понеже същността Му се мисли като ситуираща се отвъд човешкия понятиен апарат и познаването Му става благодарение на Неговите действия или „енергии“ (затова впрочем в главата за любовта у Далчев акцентът е върху нейните проявления, а самата тя често остава неназована). Тъй като намира в творчеството на А. Далчев израз на източноправославната нагласа в погледа към света, авторът на книгата стига до извода, че предпочитанието към апофатическото се пренася и върху начина, по който се схваща и изобразява действителността у Далчев. Нещо повече: „в условията на XX век“ и особено през „криптохристиянския“ период в живота и творчеството на поета след 09.09.44 г. при него, според Рикев, вече не става дума за „апофатизъм“, а за новаторското му надграждане, което изследователят назовава „постапофатизъм“. В перспективата на постапофатизма „[...] Бог дори не се описва чрез отрицателни характеристики, защото изобщо не бива споменат в текста. Персонализираният абсолют се оказва още по-недостъпен – поетът предлага художествен размисъл върху фундаментални дилеми (материя – дух, греховност – святост), оставащи без разрешение, освен ако не се приеме перспективата на божествения промисъл.“ (с. 252).
Книгата на К. Рикев приключва с трезв поглед към своя предмет, какъвто се е стремила да поддържа през цялото време на разгръщането си. Поглеждайки финално към онова състояние на разтление, характерно за падналото творение, което намира незабравим художествен „отсвет“ в творчеството на А. Далчев, тя не пропуска да отбележи и наличните възможности за спасение, за които същото това творчество никога не забравя.