Атанас Далчев живее и твори в епохата на постсимволизма. Българския литературен свят е повлиян чрез кръга ,,Мисъл” от немския индивидуализъм и философиите на Ницше за ,,Смъртта на Бога”. Постсимволизма като литературното отражение на тази философия се стреми да премахне Бога като посредник между твореца и мистичните тайни. Творците живеят с претенциите да представляват самата непосредственост. Дълбоко философската и проницателна, християнска натура на Атанас Далчев вижда по-добре от всеки друг творец колко пагубно е за обществото това откъсване на хората от Бога. Понеже отвъдният свят не съществува за някои творци-рационалисти, символът вече няма какво да разделя и свързва. Но дълбоката мисъл и ерудираност на Далчев не приема опростенческия рационализъм. Ползвайки символизма единствено като литературен естетически похват на формата, но не и на порочното му съдържание Далчев успява с езика на времето трезво и тревожно да разкрие пороците в обществото породили се в резултат от разделяне на хората с Бога, неговите добродетели (благословии) и постулати. Разкриването на дълбоките деформации в обществото показани с цялата им грозота на фона на неговата чиста душевност стремяща се към изконните ценности на християнството изпълват творбите му с човечност и една чисто човешка философия. Неговите творби не са характерни с висока емоционалност и изразяване на чувства. Съдаржателни на чувства са стиховете му, чрез които поета се обръща към Бога с едно интимно ,,ти” както човека говори с най-интимен и надежден приятел или със собствен баща, с доверителността и вярата, че висшата инстанция ще обърне внимание на молищият се:
Аз не помня, аз не съм видялминаха ли моите години?Ти не ме оставяй да загина,Господи, преди да съм живял!Изведи ме вън от всяка сложност,научи ме пак на простота:да отдавам сетния петакот сърце на срещнатия просек.Да усещам своя радосттана невинното дете, коетопървите снежинки от небетосбира със отворена уста.И без свян да мога да говоряс простите на прост неук език. . .Научи ме, Господи велик,да живея като всички хора.
(,,Молитва”)
В стихотворението откриваме едни от най-важните добродетели на християнството – смиреността с която лирическия герой моли Господа да го научи да живее в простотата на християнството и молбата му да бъде ,,научен” да бъде състрадателен -,, да отдавам сетния петак //от сърце на срещнатия просек.” Лирическия герой моли да притежава невинна детска душа неопетнена от грехове – библейската идея, че човек намира своята християнска същност когато се въплати в образа на невръстното дете. И също така нещо важно посочено във финала на стихотворението - молбата да не страни и да не се отчуждава от хората. В това отношение Далчев се различава от неговите предшественици индивидуалисти П Славейков, Кръстев, Лилиев и др. вярващи в благотворното действие на уединението. Далчев, обратно, търси мостове към тях, защото е убеден, че самотата, изолацията по-скоро разрушават, отколкото укрепват личността.
“Той познаваше драматичната дълбочина на екзистенциалните проблеми, беше преживял като собствена болест “трагичното чувство за живота” и бе изпитал абсурда на отчуждението и самотата, но, страдайки, винаги е знаел къде да търси лека и спасението. Те са там, където са сочели неговите първи учетели и преди всичко - Достоевски: в убеждението, че крайната самота разрушава човека, че той живее истински само сред другите, когато споделя техните болки и радости; когато съобразява и подчинява решенията си на една надсубективна система от етични принципи; когато за своите постъпки отговаря не просто пред себе си като някаква абсолютна автономна нравствена воля, а пред човешкия и “Божия закон.” (Аврамов 2000: 64, 68). “В моята “Повест” (от 1925 г.) - споделя той - исках да покажа, че самотният човек унищожава сам себе си; че неговото битие не е автентично и в сравнение с истинското - онова на социалното общуване - то просто изглежда като “зла измислица”, че човекът е човек и живее истински само с другите”. Но мостовете към обществото поета така и няма да намери. Между неговата извисена душевност и деградиралия, деформиран заобикалящ го свят сякаш има пропаст.
В произведението ,, Дяволско” най-добре е изразено отчуждението на лирическия аз с демоничното градско пространство. С творбата поета символично охулва света, загубил християнските ценностни ориентации, разпадащ нравствените устои и превърнал се в ,,ад”.
А долу преминават автомобили, трамваи като ветрове фучат и смехове и крясъци звучат, и тътнат кръчмите и публичните домове.
(,,Дяволско”)
Дявола е демонът на отчуждението,чиито усилия са насочени към опразване на света от ценности. В лицето на своя съвременник Далчев вижда греха и грехопадението. Далчевия герой е далеч от профанното опиянение на тълпата и суетното тържество на делничния ум. Обратно на християнския принцип на братството между хората, лиричния герой се пита: ,,мога ли да бъда техен брат?”
Далчевия герой изразява съвсем провокативно отношението си към този безумен свят. Замерването му с пръст от саксиите и изплезването му говори за съпротивата му към човешкото грехопадение. Далчевия герой търси един друг свят близък до Бога, до иноземното и той го търси в изхода от ,,отсамното” – смъртта.
И аз ще се изплезя на света, обесен върху черния прозорец.
Стихотворението “Прозорец” , дало названието на първата Далчева стихосбирка, предлага може би най-точното описание на отдалечилия се от Бога свят, чиито деформации го правят необитаем от човека. Лирическия герой вижда зад своя прозорец един неестествен свят “Няма вълци, нито има ветър” Свят, който е нарушил своята естествена природа и вместо природни явления, животни и птици в прозореца се отразяват “мрежа от сребърни клони” и “посребрени листа”. Този изкуствен свят е самодостатъчен и хората не се нуждаят от Твореца и неговото творение, нито от идеята за спасението.
Ето нашето зимно стъкло. То не е, то не е сякаш същото: няма вече ни пътя, ни къщите: само бяла гора от сребро.
И през нея минават прегърнати мойто братче и мойта сестра. В посребрената бяла гора накъде ли самички са тръгнали?
Те вървят върху сребърен път и под мрежа от сребърни клони, посребрени листа се отронват, дъждове от листа ги валят.
Мойто братче и мойта сестра преминават без страх под дърветата: няма вълци, нито има ветър в тази сребърна бяла гора.
Там е само вълшебната птица с лъчезарните златни пера; мойто братче и мойта сестра нея търсят от цяла седмица.
Чак на седмия ден призори ето тя затрептява, изгрява и във миг се запалва гората от горящите нейни пера.
Дървесата възпламват, искрят и на капки сребро се разтапят. И отново изникват къщята и изплува познатият път.
(,,Прозорец”)
Чрез библейския сюжет относно създаване на света от Бога за една седмица Далчев иска да ни помогне да разтълкуваме, че вълшебната птица символизира Богопознанието. Тя не е онова познание от библиотеките, което откъсва човека от Бога и което той отхвърля в много от своите стихотворения, а познанието за което се говори в Библията – това знание за което Бога дава ключовете на своите ученици Петър и Павел за да го благовещават сред хората. Това знание Далчев го притежава, а когато и неговите братя и сестри го открият, тогава ще се промени света, тогава и поета ще е в хармония с обществото. Финала на стихотворението е позитивно и оптимистично.
В стихотворението ,,Балконът” е развита тезата за изгубилия сетивата си за тайството на божественото откровение човек. Балкона се представя като метафора. Казаното във втората строфа ,,... птичките спокойно//пият от вазите му хладен дъжд символи” придават на балкона значение на ,,стряха” която подслонява, укрива и събира (“събира… след дълга и невесела раздяла/ отново двама скитника ведно”). Балкона изразява спасяващата площ, където човекът-птица и скитник намира своя дом, но той е станал непотребен за неприютилия в душата си християнска вяра човек.
Стопаните дори не подозират,че къщата им имала балкон.
("Балконът")
В стихотворението ,,Хижи” поета излага на показ не толкова материалната нищета, колкото духовната такава и духовния глад. Откъсването на човека от Бога го е обезличила, зад маската няма лице, а една безобразност. Хорското безцелно съществуване ги е превърнало в сенки.
Там не живеят нито хора и нито Божии чеда, но вятърът развява сенки, които сведени се движат, и съсухрени лица се мяркат, дълбани от неспирна грижа, и сякаш не лица, а маски със вечний образ на глада.
Дъждът в творчеството на Далчев не е разрушаващ литературен символ с който се постига тварност на всичко съградено от хората, колкото символизира пречистването на душите от тяхната греховност.
В произведение ,,Дъжд” Далчев въплащава в този символ пречистването, което няма да е допуснато до хората от самите тях.
Друмник, морен от път, той сновеи потраква със страх по прозорцитеи очаква смирен да отворяти приседнал на прага зове.
Той обхожда с плач всички врати, коленичил в калта и посърнал, ала злобно от всички отвърнат той проклятия черни реди.
И понесен самин из градаи коси посребрени разпуснал- като старец с повехнали устни -той върви и покрусен ридай.
Бледен скитник без сън и приюти обречен на скръб и неволи, под небето стъмено се моли и проклина от никой нечут.
Далчев придава на пречистващата сила-дъжд образа на старец за да покаже, че християнското пречистване е един архаичен образ в очите на неговия съвременник и в това се крие неговата безпомощност да помогне на хората. В стихотворението е използван и Библейския сюжет за отправеното проклятие на Бога за грехоппадението на Адам и Ева, което се изкупува с кръвта на Христос. Но обратно на хората Далчевия герой не ще страни от това пречистване. Той ще излезе под дъжда, който ще измие неговото лице и душа.
Този пролетен дъжд сякаш пада само дето гори светлина.
…………………………………
Аз забравям и пътя, и хижите;аз забравям скръбта; и еднаот небето дошла хладинами измива лицето от грижите.
(,,Пролетна нощ”)
Усещането за пречистване като свобода и наслада е представено с особено поетическо вдъхновение.
Далчев проумява, че ограничената ни същност не предполага реален излаз към свръхчовешкото, към онова, каквото са тайната на битието, съдбата и Бога. Той вярва в наличието на умонепостижим смисъл в основата на мирозданието и човека. В неговото творчество се усеща чувството за крах на романтическия оптимизъм, основан върху абсолютизациите на Разума, на научния прогрес. Нека да припомним поантата на “Книгите”: “И аз изгубих зарад книгите // живота и света.” Разумът е убил емоциите. Далчев в неверие и уплаха от разума, сякаш се опитва да изплюе парченцата от ябълката на познанието. Затова и ни внушава в „Кукувица“, че който поиска да „раздере завесата на дните /и на съдбата образа да види,/ намира не живота, а смъртта“. Смисълът на произнесеното опира и до идеята за непозволено дръзкото ни стремление за тотално познание, което е не само опасно, но и невъзможно. Осъзнал своята обреченост в това отношение, той разкрива цялата драма на нашата модерна, съмняваща се и очакваща, неудовлетворена и търсеща спасение душевност. Но Далчев намира своята опорна точка и спасителен смисъл, защото ги търси в основата на християнските постулати – идеята за смирението. Той предпочита простотата на ежедневието пред рационалните балансирания над зеещите бездни на свръхчовешката реалност, на далечното и безкрайното:
Ако не бях останал глух къмповелята на любовта,аз бих се сподобил в светас блаженството на нищий духом.Аз бих живеел като некойнезнаен весел обущари бих със песен на устаковал обущата на всеки.И вечер бих се връщал моренпри своите деца, женаи, вярвам, виждал бих в съняна рая портите разтворени.Не би сивеела тъй лекотогава моята косаот мъката и старосттаи от праха на библиотеките.
(,,Нищий духом”)
Поета открива идеята за смирението като път към щастието и насладата от живот без драма и конфликт. В съществуването на порядъка, в простия кръговрат на живота е истинското съществуване което е в своето безмислие щастливо. С това стихотворение Далчев показва колко задълбочена е в християнското учение неговата философска мисъл. Поета изразява нищетата на духа не като малодушие, страх или духовна низост, а в контекста на Евангелието – като смирение. ,,Блажени са нищите по дух” (гл 5 стих 3 от Матея). ,,Нищий духом” според християнството ,,ще рече по своя воля да си просто един от многото, да не се самоизтъкващ и възгордяващ; да си във всичко като всички” (,,Коментар на Библията” Матю Хенри) Тази именно нищета на духа Христос поставя на първо място сред християнските добродетели.
Израз на многозначително смирение е „Задните дворове“, където показва чудото на човека и живота, каквито са „с постоянството си упорито /в своята безсмисленост щастлива“.
Идеята за смирението откриваме още в ,,Среща на гарата”, където се казва: „светлика на един прозорец / готов съм да предпочета“ - Далчевия герой търси трайната сигурност на интимното, на света, където те очакват и разбират; в ,,Молитва” - ,,Научи ме, господи велик,//да живея като всички хора.”; в ,,Ангелът на Шартър” където благодари на ангела който му показва пътя на смирението и спасението:
Не зная твоя чин, ни имена ангелите във реда,но знам, че ти в нощта откри миотново пътя към света.И днес, спасен, смирен те славя,прекрасен ангел божи, спрялна Шартърската катедралавърху зелената стреха.
Идеята за смирението виждаме и в поантата на стихотворението ,,Камък”, като поета отчита грешността на човека:
Ти си свят. Не затова ли некогав огнените стари вековеот гранит и мрамор е човекътваял свойте богове?Алена искра, от теб изтръгната,камък, истината в теб прозрях:вечно и свето е само мъртвото,живото живее в грях.
Със смисъла на символите поета алегоризира камъка с боговете. Камъка е вечен и нероден – така както и Абсолюта на най-висшата инстанция. Така ни кара да се замислим за разликата между живия Бог - Христос и митичните богове. Докато езичните богове са безчувствени подобно камъка, то заради обичта си към хората нашия Отец изпраща собствения си син да спаси човечеството, а Христос е преминал през охулвания и подигравки и нечовешки мъки, изпитвайки колебания и болка като всички хора. Със саможертвата си в името на хората, Христос ни показва, че никога не ще бъде безчувствен към хората подобно камъка.
Далчев използва Библейския сюжет за детската невинност, чистота и смиреност. „Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно“ (Матея гл 18 ст 3). “Съдба” и “Синеокото момче” подчертават най-важните разлики между детето и възрастния. Детето за разлика от маргинализирания възрастен човек владее изкуството да присъства в света и да разговаря с вещите, да играе с вятъра, да притежава духовен подстъп към Бога.
И само` то почва да говори с лястовиците, със вечерта, със помръкналите кръгозори, с Бога и света.
(,,Синеокото момче”)
Всяка Божествена идея, колкото малка и да е, като влезе в човека, тя носи смирение, мир и радост. Думата „стар“ е синонимна с човек безсилен; а младите, децата, те са синонимни с думата „богати“, по ум и по сърце. Лирическия герой осъзнава загубената невинност и отказаните прости радости в потока на дните.
е крепнела невръстната душа, играла е със палавия вятър и е била сестра на вси неща?
Годините растат и те затварят, и те зазиждат в твойта самота, врази ти стават старите другари и опустява медлено света
(,,Съдба”)
За да бъдеме обичани от Бога и от хората, единственото нещо е да възприемем в себе си Божествената идея и да бъдем малки пред Бога. Когато всички хора превърнат себе си в малки Божи чеда, тогава ще дойде истинският, Божественият мир в света.
За Атанас Далчев поезията ще остане завинаги чист израз на човека и човечността, които са истинската мярка за нещата. Отхвърлящ крайните увлечения на онзи индивидуализъм, който означава доктринално една самодостатъчност на личността, Далчев отстоява идеята за ценността на отворения човек. Това е човекът, който търси хармонията в потока на живото битие. Тази хармония се постига с многозначително смирение. То се предпоставя от факта, че поетът е проумял истината за изначалната опора на човешкото същество и в това се състои цялата Далчева философия за спасението и надеждата. Така и сътвореното от поета е най-чистият израз на неговата личност, намерила чрез християнските ценности „пътя към света“