Този свят е Витлеем
( автор - Павлин Петров Събев)
Отец Антоний умираше. Лежеше по гръб, притворил очи, върху тясното си легло в малката монашеска килия. Пламъчето от кандилцето пред иконата на Богородица плахо примигваше и хвърляше тайнствени отблясъци, превръщайки мрака в полумрак.
Пред душевните очи на Антоний преминаваха картини от миналото, видения ли бяха, мисли ли, или просто чувства, никой не би могъл да каже. А и защо от цял един живот, точно тези образи изплуваха сега – едва ли някой може да обясни. Може би ангелът, който трябваше да съпроводи душата му по непознатите пътища на Оня свят, ги изпращаше? Може би…
Първо видя ръцете на майка си, които месеха хляб. Бяха побелели от брашното, нежни женски ръце, които с лекота мачкаха тестото. Тези ръце танцуваха някакъв тайнствен танц, в който потъваше погледа, сякаш пред очите му не се замесваше хляб, а се сътворяваше света…После нежно докосваха готовото тесто и го оставяха да си „почине“.
Антоний пое дъх, искаше да почувства аромата на прясно изпечен хляб, но усилието направи унеса още по-дълбок. Привидя му се малко момченце, което се стрелна в олтара и изскочи от там, държейки в ръцете си голяма просфора. Антоний го видя до стария бряст как лакомо дъвчеше единия край на просфората.
-
Ела, ела чедо, рече Антоний, ела седни до мен и ми кажи вкусен ли е хлябът.
Момченцето го погледна недоверчиво и се отдалечи на още по-безопасно разстояние…
-
Ела де, нищо лошо няма да ти сторя, виж имам подарък за теб.
Затършува в джобовете си и намери малко дървено кръстче с кожена връвчица. Хлапето обаче упорито отказваше да се приближи. Антоний остави кръстчето на старата дървена пейка и влезе в църквата.
„Господи воззвах к Тебе“… като вопъл, като стон, като ехо звучаха гласовете на старите йереи…Душата се беше вкопчила в тялото чрез образите на отминалия живот, но Божието име носеше утеха и надежда.
Ето, пак потъна в някакво видение. Сънуваше ли, или виждаше своя ангел, който беше дошъл да посрещне душата му? Не, имаше още време, още малко време…Тогава, кой е този мъж, който трепери от студ? Беше много студена януарска вечер, Антоний бързаше да се прибере в манастира и дори не видя просяка, който изхриптя в краката му:
-
Дай за един хляб.
Антоний се стресна, погледна подозрително надолу и видя млад човек, седнал върху заснежения тротоар. Беше обвит в парчета картон, за да се стопли, а в ръката му димеше недоизпушен фас. Как така, рече си Антоний, пушиш, а нямаш пари за хляб. Но после осъзна, че това няма никакво значение, някой може да му го е дал или да го е намерил някъде и въобще няма никакво значение...Погледът му привлече малкото дървено кръстче, което висеше на врата на просяка.
-
Откъде го имаш?
-
Подари ми го един такъв като тебе преди много години – отвърна просякът.
Антоний извади два лева, но пак го загложди съмнение, затова стисна парите и реши да купи хляб…
-
Ето, заповядай – рече той и подаде стеснително хляба.
-
Мерси. Ама да имаш и някой лев?
-
Какво ще правиш с парите? – попита отчето.
-
Ами не знам, пие ми се, пък и ми се яде нещо повече от хляб – усмихна се презрително просякът.
-
Хм, прав си – рече Антоний – я ела с мен.
Нещо заседна в гърлото на монаха, нещо мрачно и безнадеждно приклещи душата му и пречеше на връзките ѝ с тялото да се развържат. Виденията изчезнаха, мракът и мълчанието го погълнаха. Преизподнята се стовари с цялата си сила върху крехкото му съзнание.
-
Боже, сам съм – прошепна умиращият. През целия си живот бях сам, а сега е непоносимо. Този свят не беше мой дом…Имаше ли смисъл всичко това...?
Пое въздух и почувства голяма болка в душата си. Уплаши се, страхът от неизвестността все повече го изпълваше и объркваше…
-
Господи помилуй – прошепна Антоний и понечи да се прекръсти.
Пламъчето на кандилцето нарасна. Вратата ли се отвори или така му се стори?
-
Отче, отче – някой настойчиво шепнеше в полумрака. Чуваш ли ме, отче?
Този път гласът идваше извън душата, извън причудливите видения и образи на прага на смъртта. Затова беше толкова далечен и неясен.
-
Отче? – настояваше гласът.
-
Кой е? – прошепна Антоний.
-
Аз съм, отче. Аз съм.
-
Кой си ти? – Антоний с мъка отвори очи и в мъгла видя силуета на непознат мъж.
-
Отче, ела с мен.
„Това е краят“, рече си Антоний, и изглежда беше прошепнал тези думи, защото непознатият отговори:
-
Не, не е краят, отче. Искам да ти покажа нещо, ела!
Антоний осъзна, че наистина срещу него стоеше човек от плът и кръв.
-
Не бих могъл, нямам сили…
-
Ела, ела, аз ще ти помогна… Мъжът прихвана Антоний през раменете.
Живителна сила изпълни тялото на умиращия, той се изправи полека и седна в леглото. После бавно и несигурно направи няколко крачки, подкрепян от здравите ръце на непознатия…
Зазоряваше се. Двамата приседнаха на старата дървена пейка пред църквата. Антоний гледаше изгряващото слънце така, както гледаше ръцете на майка си, които замесваха хляба. Стана му леко и спокойно.
-
Благодаря ти!
Този свят…Прекрасен е…Усети аромата на прясно изпечен хляб. Тогава осъзна, че този свят е дом на хляба – Витлеем, домът на Божия Син, на Сина Човешки, на човешкия род, неговият дом. Спомни си думите на Иисус за Хляба, който се преломява за живота на света. Толкова ли просто било всичко? Този живот, смисълът на този живот…Раждането и умирането…Антоний се усмихна и прошепна:
-
Хлябът на живота…
-
Да, отче, онази просфора беше много вкусна. Благодаря ти!
Тялото на Антоний се отпусна полека и погледът му потъна в изгряващото слънце.
-
С Богом, отче – тихо прошепна непознатият и с леко докосване притвори очите му, точно така, както майката на Антоний докосваше готовото тесто, оставяйки го „да почине“ преди да се превърне в хляб.
Данни за автора:
Павлин Петров Събев e роден на 26.09.1973 год. Живее в град Велико Търново. Преподавател във ВТУ- Преподавател по: «Въведение в свещеното Писание на Новия Завет»; «Тълкувание на Новия Завет; « Богословие на Новия Завет»; «Текстология на Новия Завет»..
Доктор по теология; Диплома № ВТ-ІІ 4-0006 // 2 ноември 2011 г.
Дисертационен труд: «Есхатологични аспекти в Посланието на свети апостол Павел до евреите».
Енорийски свещеник.