Алманах ,,Емпирей" - 2021 година

              ( След конвертиране на файла от pdf в word са възникнали граматически грешки, които са в процес на корекция и за което се извиняваме)                             

                          Емпирей

                                                                       Християнски литературен алманах

 РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ:
доц. д-р Антоанета Николова Васил Лазаров
Иван Д. Христов
доц. д-р Калин Михайлов (отговорен редактор) Маргарит Жеков

 Адрес на редакцията: Асоциация за насърчаване на християнското художествено слово „Емпирей“, www.empirey.org,
бул. „Царица Йоана“, № 168; 1343 София, тел. 0888634370
Емпирей
Християнски литературен алманах

3/2020
Година трета

Издание на Асоциация „Емпирей“ София

 София, 2021

                                            Предисловие
Драги читателю,

Позволи ни да се обърнем към теб с това съкровено „ти“, с което съвременната реклама често злоупотребява – надяваме се да възприемеш нашето обръщение като израз на желание за съпричастност, а не като фамилиарничене.
Радваме се, че в ръцете ти е поредното, трето издание на алманаха за християнска литература „Емпирей“.
В съставянето на този брой, както и досега, сме се стремили:
- да покажем, че съвременното христолюбиво художествено слово в България не се появява на празно място, а върви по дирите, оставени от достойни предци;
- да представим наградените участници в конкурса на Асоциация „Емпирей“ от 2019 година – за стихотворение, есе и роман;
- да дадем място на значими съвременни автори и особено на такива, за които християнската тема не е само „попътна“, а заема централно или най-малкото съществено място в творчеството им;
- нашият алманах да продължи да служи като „визитна картичка“ на „Емпирей“, на приоритетите, тежненията и идеалите на хората, които формират асоциацията и се явяват нейно лице.
В третото издание на алманаха сме отделили повече място на творци, свързани с Пловдив и пловдивския край, което стана възможно благодарение на плодотворното сътрудничество на колегата ни по перо Иван Д. Христов. Благодарим му от сърце, както и на всички останали автори, които споделиха с нас своите художествени търсения, житейски прозрения и поглед към све- та в проза и в стих! Не можем да публикуваме всичко, което ни бе изпратено, постарахме се да дадем място на онези творби, за

които сме убедени, че съчетават прояви на християнска чувст- вителност, нравственост и мисловност (невинаги изразени чрез пряко говорене за Бога и божественото) с високи художестве- ни достойнства, а също и с адекватен на съвремието ни изказ. Специално за любителите на по-класическите поетични форми сме подбрали сонети от различни автори, които са обособени в раздела за поезия.
Надяваме се, че в разделните и размирни времена, които преживяваме, нашият сборник ще донесе утеха и насърчение на разочарованите и обезсърчените; ще подкрепи с глътки „жива вода“ уморените от споходилите ги житейски превратности; ще вдъхне вяра, надежда и любов у тези, които живеят с решимост да запазят в сърцата си и в поведението си словото на Божието дълготърпение (срв. Откр. 3, 10).
В българския език, под влияние на юдео-християнската традиция, е възникнала думата „смиреномъдрие“. Тя съчетава в себе си мъдростта на старозаветното слово с новозаветната премъдрост, въплътена в Христос като Божествен Логос и второ Лице на неразделната Света Троица. Старозаветната мъдрост ни учи така да броим дните си, че да придобием мъдри сърца (Пс. 89, 12), а в Евангелието Господ ни призовава да отидем с това- рите си при Него, „кроткия и смирен по сърце“ Божи Син, за да намерим покой за душите си (Мат. 11, 28–29). Много бихме се радвали, ако нашият алманах се превърне в добър спътник на читателя по тесния, но огрян от небесна светлина път, който ни води към придобиване на смиреномъдро сърце. Вярваме, че това винаги е било сърцето, любещо предано Бога и ближния; сърце- то, свободно от злоба, ярост, отмъстителност и осъждане; сърце, готово във всички житейски обстоятелства да „събира“ с Христа, а не да „разпилява“ заедно с Неговите противници (Мат. 12, 30).

От Редколегията

                                                                                            Слово от предците

                                                                                            Иван вазов

                                                                                              Молитва

Тебе, Боже, аз се моля,

Теб изливам си сърцето,
Тебе, по чиято воля
дишам, страдам под небето;

Тебе, кой живот ми даде

и в мен разума запали,

и душата ми създаде
за мечти и идеали;

Тебе, кой от свода тамо

сейш ми пътя със надежди,

за кого си спомням само

във великите премежди;

прати, Боже, крепка вяра

на душа ми безотрадна,

та на кръста си под твара

малодушно да не падна.

Дай Ти мощ на мойта слабост –

днес е час на изпитанье, –
дай ми Ти велика храброст

в туй великото страданье –

да не умрат мъжки сили

в боя тежки със неволи,

де се чупят толкоз криле,

гордости и яки воли;

да не клюмне мен челото

пред кумира на тълпата,

пред вида на тържеството

на силата, на лъжата.

Не оставяй стидно ази
да пропадна в бой със злото

и съмненье да ме сгази
в Тебе, в правдата, в доброто.

Петербург

В храма

Неволно отбих се във Божия храм –
кат пътник отпаднал под сенчица хладна,

свещена молитва възлизаше там
и лейше мир сладък в душата ми страдна.

Наведох смирено, покорно глава,

смущение тайно обзе ме неволно,

и някакви чудни и нови слова
из моето сърце извираха болно.

Аз молех се жежко към Бога велик

за помощ, утеха в живота ми тежки –

за мене, за братя, за всеки клетник,
за всичкия страждущи род человешки.
И молех на кръста разпетий Христа
да вдъхне мен свойта любов и търпенье…

И дълго йощ шъпнеха мойте уста,
и леко и светло ставаше на мене…*

Одес

* Стихотворенията са из стихосбирката „В чужбина“ (1888–1889).

                                                                                               Йордан Йовков
                                                                                              Из „Жетварят“
                                                                                                    (повест)

Кратко въведение за читателя:
Иконописецът Дядо Недко изографисва икона на Христос, на която поставят златна нимба. Една вечер Гроздан се промъква в църквата и я открадва. Във втория поместен откъс авторът описва дълбокото разкаяние на Гроздан. Душата на крадеца намира покой едва след като поръчва на златар да изработи нова нимба. Селяните влизат в църквата и се маят на чудото – нимбата се е появила така мистериозно, както е била изчезнала.

Веднъж той беше го срещнал на улицата. Дядо Недко беше толкоз много пиян, че не можеше вече да върви, пълзе- ше по ръцете си, или пък се държеше за дуварите и за плетищата. Изцапан, чорлав и нечист, той беше изгубил всеки човешки вид. Поп Стефан мина покрай него, без да му продума, без да го погледне дори. Но дядо Недко го забеляза, опря пръст на челото си, помисли и, види се, след като мъчително и бавно проумя нещо, обхвана го изведнъж страшна ярост.
– Чернокапец! – завика той подир поп Стефана, като се кандилкаше насам-нататък. – Фарисей! Пиян съм, нà пиян съм! Какво ще ми направиш? Пия и ще пия!
Друг път поп Стефан мина покрай кръчмата. Вътре беше дядо Недко, пиян пак, като всякога.
– Изправил се над главата ми – високо разправяше той, – сякаш душата ми иска да вземе. Работи, та работи.
А бе, човече божи, хич сега време за икони ли е? Хората не вярват в истинските светци, камо ли в писаните! В нищо не вярват. Ни в Бога, ни в дявола вярват. Икона! Какво е иконата? Боядисана и нашарена дъска. Целуваш я и ѝ се кланяш. Идолопоклонство е туй, а не християнство!
Поп Стефан разбра, че иконописецът е непоправим. Наскоро сам той се разболя и днес за първи път излизаше от къщи. През това време той нищо не беше чул за дяда Недка. Тук ли е още, или пък си е заминал в града? Да не би пък да е болен? За омраза и отмъщение нямаше място в сърцето на поп Стефана. Той се укори, че беше забравил досега бездом- ния иконописец, не беше попитал где е и как прекарва. И на- место да иде у дома си, той се повърна и влезе в черковния двор.
Отдалеч още той видя, че вратата на килера беше отво- рена, имаше изути обуща и една тояга беше подпряна до сте- ната. Иконописецът беше тука. Поп Стефан надникна през прозореца, но не можа да види нищо, заобиколи и мина към вратата. Повика, покашли се – никой не се обади. Тогава той прекрачи прага и влезе. Но не успя и две крачки да направи и той се сепна, спря се и остана като прикован на мястото си. Насреща му, изправена до стената, стоеше голяма и съвсем нова икона. Господи! Каква икона беше тя! Сякаш не матери- ален образ беше, а жив дух, тайнствено някакво видение…
Иконата беше на Исуса Христа. Тя беше голяма, една от ония икони, които се поставят отляво и отдясно на царските двери. Такава икона поп Стефан виждаше за пръв път. Тъй, както беше изписана, тя беше пълно отклонение от всички правила и образци на черковната живопис. Исус не седеше на трон в това царствено величие, както ще седи в деня на славата си. Не беше и тъй, както го представят други – об- кръжен от облаци, или пък сред тежкия и безжизнен пейзаж
на Иудейската пустиня. В иконата, която гледаше поп Сте- фан, се виждаше съвсем друго. Два главни тона преоблада- ваха тука, две големи петна преди всичко: едно синьо и едно жълто. Виждаше се най-напред високо и пространно небе, което се снишаваше в мътна, белезникава и прашна омара на горещ летен ден. И после – една безкрайна жълта равнина под това небе, равнина от узрели, готови за жетва ниви. Из тия ниви вървеше Исус. Около него се разстила и го окръ- жава златно море, губи се и се топи в мъглявите далечини на хоризонта. Но самата фигура на Исуса е голяма и близо. Ясно се виждат преплетените стъбла и класове, които закри- ват донякъде нозете му. Из житата блещят алени макове и синя метличина. Исус остава все пак високо над повърхност- та на нивите. Дрехите му имат типичните си бои – червено и синьо, – фигурата се познава, лицето е същото. Но няма и капка следа от това невъзмутимо спокойствие, недостъпно и дори строго, няма и тая префинена красота, както е в об- щоприетите икони. Дрехите са без блясък, без драпировка, потъмнели и прашни, лицето е слабо, загоряло от слънце- то, загрижено и скръбно, очите гледат замислено и кротко. И докато десницата е издигната и благославя, другата ръка се простира над нивите в едно движение, пълно с любов и състрадание. Исус благославяше обилния плод на земята, благославяше и края на тежкия човешки труд.
Поп Стефан не можеше да откъса очите си от тая икона. Забрави где се намира, за какво беше дошъл. Най-после той се съвзе и потърси с очи иконописеца. В стаята като че ня- маше никой. Невъобразим хаос царуваше навред. Дъсченият под беше изкалян и нечист. Черупки от яйца, гипсов прах, парчета от сумпара, еренде и трески се валяха на всяка стъп- ка. Върху една мряморна плоча бяха разтрити разноцветни бои, лъщяха и листа от златен варак. Четки от различна го-
лемина бяха натопени в очукан и смачкан съд. Все пак от ВСИЧКО най-много бяха боите, насипани в най-чудновати съдове: кафени филджани, мидени черупки, тенекиени ку- тии, черепи от стомни и паници. Всичко това беше разпръснато в най-голямо безредие из стаята. Един тучен хаван беше сложен на стола и до него – няколко сухи кори хляб. Миришеше на лак, безир и разни други масла.
Това беше неприветното жилище на беден човек и в същото време – работилница, в която се криеше непонятно и тънко изкуство. Всред безкрайната бъркотия на стаята ико- ната изглеждаше още по-хубава, по-светла и по-нова, родена сякаш из околния хаос също тъй, както слънцето се ражда из мрачините на нощта. Но къде беше самият иконописец? Поп Стефан го търсеше с очи и най-после можа да го намери. Свит до леглото си, дядо Недко стоеше гърбом към вратата. Сянката, която се събираше в тоя ъгъл, и закачените отгоре дрехи още повече го закриваха. Подпрял глава с двете си ръце, той унесено и неподвижно гледаше в иконата си. Не усещаше и не подозираше дори, че при него е влязъл чужд човек.
– Недко! – извика високо поп Стефан.
Сивата купчина от дрипи се раздвижи. Показа се едно лице, сухо, пръстено и жълто, и към стария свещеник се устремиха две очи, запалени и светли като въглени, блуждаещи и занесени, като у някой сомнамбул. Тия очи гледаха, но сякаш не виждаха и не познаваха.
– Недко! – повтори поп Стефан, зачуден. – Тук ли си?
– Ела, отче, ела! – глухо и като че изпод земята се обади иконописецът.
Той се възви и без да промени в нещо позата си, загледа се пак в иконата.
Поп Стефан тръгна към него. Щом чу стъпките му близо
до себе си, дядо Недко отпусна ръцете си, не без мъка откъс- на очи от иконата и стана. Почтително, но мълчаливо и без усмивка, той поздрави поп Стефана и му целуна ръка. След това отново се загледа в иконата.
– Та ти си свършил вече! – заговори радостно поп Стефан. – А! Хубава, много хубава! Чудо си направил ти, Недко, чудо! Пък аз нищо да не зная. Болен бях и не съм излизал. Гледай, гледай! Че кога почна, кога я свърши? Господи, колко е хубава, колко е хубава…
Дядо Недко сякаш не чуваше и не разбираше какво му се говори. Той мълчеше, все тъй унесен и вглъбен в себе си. Голяма промяна беше станала у него: отслабнал беше още повече, набръчкана кожа висеше отдолу подбрадника му, той цял потреперваше като от треска. Страдание и скръб имаше на лицето му. Поп Стефан го изгледа загрижено и неспокойно.
– Недко – каза той, – не ми изглеждаш май добре. Да не си болен?
– Не, отче, нищо не ми е. Здрав съм, слава Богу. Здрав съм, ама и твърде добре не съм.
Поп Стефан беше се загледал пак в иконата и не го дочу.
– Хубава е, много е хубава – повтаряше той.
След това той се замисли, помълча доста време и доба-
ви:
– Хубава е. Ама защо си я направил тъй? Не е като старата. Не е като други, както съм ги виждал. Там Исус е седнал, държи евангелие или е прав, но – друго е. А тук… И тия ниви. Защо тъй си я изписал, Недко?
Иконописецът обърна към него занесения си и блуждаещ поглед.
– Тъй го видях, отче! – каза той.
– Тъй го видя ли? Кого?
– Него, отче. Видях го тъй, както е на иконата. Както го гледаш ти сега. Тъй го видях.
Без да продума нещо, поп Стефан недоверчиво погледна иконописеца. Може наистина да е болен и да не знае какво говори. Дядо Недко разбра учудването му и тихо, с едно осо- бено вълнение в гласа си, повтори:
– Видях го, отче. Видях го, ти казвам… Поп Стефан не знаеше какво да каже.
– Седни, седни! – покани го дядо Недко. – Не ме гледай тъй. Нито съм луд, нито съм пиян. Седни. Ще ти разкажа всичко.
Той седна на леглото си, поп Стефан – на стола. И два- мата гледаха иконата. Слънцето засядаше и меки златисти лъчи пълнеха стаята. Още по-живо и по-ясно сега изпъкваше образът на Исуса, излизаше сякаш из рамките на дъската, възставаше пред тях като безплътно и светло видение. За- гледан в него, дядо Недко заговори тихо, почти шепнешката, като често се спираше, било от вълнение, било да си почине. Той почна от самото начало. Разказа колко добросъвестно е искал да удържи думата си, да не пие вече и да се залови за работа. Ходил в града, взел бои, взел всичко, което му тряб- вало. И започнал. Но не вървяло никак. Никак, никак! За- почвал, не харесвал туй, което направял, и го оставял. Пак започнал отново – пак същото. Хабял боите, развалял дъски- те – нищо не излизало. От мъка, от яд, пък може и от човеш- ка слабост, той не утраял и почнал пак да пие. Тогава – той си добре спомня това – беше го изругал на улицата. Пиел. Пиел и пак се опитвал да работи. Не излизало нищо. Явно било, мислел си той, че Бог е отнел дарбата му, че освен каруци и фирми нищо друго не може да пише.
– Разболях се от мъка вече, отче – разказваше той. – Идеше ми да умра. Една вечер лежах ей тука. Болен бях, цял
в огън и треска, сън не ми идеше, обръщах се ту на една, ту на друга страна, като че бях легнал на тръни и на коприва. И какво не премислих. Мъчно ми беше, отче, мъчно ми беше за себе си. Без дом, без свой, ей тъй, самичък и отритнат. Ни- кой не те приглежда, никой добра дума не ти казва. Все хули, все една отрова само. Лоши, лоши сме, отче, ний хората.
Той спря, въздъхна и си почина малко.
– Срамотно и грешно живях аз, отче – продължи той, – не крия – грешно. Ама и теглих, много теглих. Прекарах всичко през ума си нея нощ. Тегло, само тегло. И ако имаше нещо хубаво да съм видял и аз, то е било пак тука, в село. Нали помниш? Ходехме по нивите, когато бяхме малки, ра- ботехме. Дойдеше ли жетва, там лягахме, там ставахме. Хубаво беше тогаз. Мислих си за туй, мислих си за старите, Бог да ги прости. И плаках, с глас плаках, отче…
Гласът на дядо Недко трепна. Поп Стефан слушаше, за- мислен и загледан в иконата. Дядо Недко продължи:
– Колко време се е минало тъй – не зная, не зная и какво ставаше с мене, буден ли бях, или бях задрямал. Изведнъж някаква светлина изпълни цялата стая, бледа и мътна, като бяла мъгла. Нищо не виждах в нея отпърво. Но ето след таз светлина се появи Той. И досущ тъй, както го виждаш сега. И нивите бяха тъй около него. И кротък и благ беше и тъй милостив, тъй милостив. „Утешителю! – извиках. – Господи, Исусе Христе!“ Угасна светлината и Той се изгуби. Станах, развиделяваше се. Сложих дъската и почнах да работя. Всичко вървеше спорно и леко. Ръката ми повтаряше туй, щото очите ми бяха видели…
Дядо Недко млъкна. Дишаше тежко, очите му горяха.
– И вече не го видя? – попита поп Стефан.
– Не, не го видях вече.
– Божа работа, божа работа.
– Вярваш ли ми, отче?
– Вярвам ти, как да не ти вярвам. Много си отслабнал.
Трябва да си починеш вече.
– Едно нещо ще те попитам, отче.
– Какво? – попита поп Стефан.
– Виждаш как съм направил иконата. Той върви между нивите. Не тъй го пишат нашите майстори, не е тъй и в Ерминията. Не е ли противно туй на Писанието?
– Нали тъй си го видял? – каза поп Стефан.
– Тъй го видях, отче.
– Той сам те е научил тогаз как да постъпиш. Какво противно и забранено може да има тук?
Все пак изглеждаше, че тази мисъл за първи път идваше в ума на поп Стефана и го затрудняваше. Той помълча малко и изведнъж, като че най-после добре беше си припомнил нещо, каза:
– Не. Нищо противно не може да има тук на вярата. Той сам често е говорил за туй. Не обичаше ли да уподобява в притчите си човешкия живот на нива, добрите хора – на житни класове, лошите – на плевели? Не наричаше ли по- следния час – жетва и ангелите – жетвари? Той говореше за туй, що беше около него, щото виждаше. А пък и онез, що го слушаха, бяха прости и бедни хора – рибари, овчари и земледелци като нас.
Поп Стефан стана и тръгна към вратата.
– Почакай – каза той, – аз ей сега ще дода.
След малко той се завърна. В ръцете си носеше малко евангелие, подвързано с кадифе и обковано със сребро. Поп Стефан отиде до прозореца, тури очилата си и отвори евангелието:
– Ето тук какво е писано – каза той и зачете: – „И в една събота, като минаваше през сеятбите, наченаха учениците
му да късат класовете, като вървяха из пътят…“ А тук пък е казано: „Тогаз рече на учениците си: „Жетвата е много, а работниците малко…“.
Поп Стефан обърна няколко страници, намери това, кое- то търсеше, и като погледна над очилата си към дяда Недка, каза:
– Но слушай! Виж колко хубаво е тука: „Ето, казвам ви, подигнете очите си и вижте, че нивята са бели за жетва…“
Това той прочете бавно, тържествено и напевно, както би го прочел в черква. После затвори евангелието и сне очи- лата си.
– Туй са притчи – каза той – и под тях друго се разбира. Но казах: Той говореше за туй, що виждаше и що обичаше. Живееше между тез, що се трудеха и страдаха. Тях познава- ше Той. Хубаво, хубаво си направил иконата, Недко! Хубаво е тъй, и тъй трябва да бъде.
– И аз тъй ще река, отче – нисичко проговори дядо Недко, все загледан в иконата.
И двамата замълчаха. Отвън се зачуха весели провиквания и звукове на гайда. Дядо Недко се обърна и се вслуша учуден.
– Вършачката докараха – каза поп Стефан. – Гледах ги и аз преди малко. Радват се много нашите селяни. Оставиха я у Вълчана. Там е хорото сега.
– А Вълчан дали си е дошъл?
– Вълчан ли? Защо ти е? Трябва да си е дошъл.
– Той е донесъл венеца тогаз – радостно каза дядо Не-
дко.
Поп Стефан не го разбра.
– Венец за новата икона – повтори дядо Недко, – златен
венец за Исуса. Вълчан дохожда с поп Доча. Гледаха иконата, взеха мярка.
– И венец ще има, значи? – учуди се поп Стефан. – Златен? Хубаво, много хубаво ще бъде. Аз ще поприказвам тогаз с Вълчана.
Стъмняваше се вече, когато поп Стефан си отиваше към къщи. Той вървеше бавно и тъй разсеяно гледаше пред себе си, че не забелязваше тия, които го срещаха и поздравлява- ха. Той беше изненадан и развълнуван. Учудваше го не толкоз промяната, станала с иконописеца, не и това, което му беше разказал. Учудваше се от самата икона, тъй както беше я написал дядо Недко: узрелите ниви, сред тях Исус, добър и благославящ. Тоя образ продължаваше да вижда пред себе си поп Стефан и още повече се вълнуваше.

—————————————————————

Гроздан се върна в къщи, свали мокрия си ямурлук и без да се съблича, тръшна се и легна на одъра. Той беше сам, Пе- тра спеше отвъд, при болното. Вместо да се успокои, страхът и безпокойствието му още повече пораснаха. Главата му гореше, косите лепнеха по челото му и той не можеше да разбере дъждът ли беше го измокрил, или пък горещ пот го обливаше. Не беше ли ги видял някой? Нямаше ли още утре да ги заловят? Подобно малодушие той никога не беше изпитвал и това го ядосваше. Внимателно и под ред, като се мъчеше да бъде спокоен, той си припомни всичко. Работа- та беше извършена добре и предпазливо. Освен това, нощта беше тъй тъмна и вятърът тъй силен, че никой не можеше ни да забележи, ни да чуе нещо. Следи от стъпките им не можеха да останат, защото дъждът още валеше и щеше да ги заличи. Тачката пък не е вчерашен, за да позволи да намерят венеца у него. Опасност нямаше никаква. Най-доброто и най-умното, което той можеше да направи, е да легне и да си
почине. И Гроздан, повярвал, че всичко това е достатъчно да се успокои, метна постелката над себе си, затвори очи и се приготви да заспи.
Но сънят бягаше от него. Умът му гореше и мислите му постоянно се връщаха към едно и също нещо, подобно на нощните буболечки, които налитат върху пламъка на лампата. Едно видение не се махваше от въображението му и както и да се мъчеше, не можеше да го отпъди. И сега, щом затвори очи, с поразителна яснота то отново се възправи пред него. Той виждаше пак иконата, виждаше я тъй, както беше я гледал, когато Тачката държеше свещта под нея. Жълтееха се узрелите ниви и сякаш нямаха край. Сред тях върви Исус. Умиление и някаква светла радост обливат душата на Гроздана, той добре знае, че и друг път е изпитвал нещо подобно, струва му се, че и друг път е виждал и самия образ на Исуса, точно тъй, както беше изписан на иконата. Но венецът беше откъснат от собствената му ръка и неговият нож беше издълбал тия безбройни драскотини. Кръвта стои още. Гроздан е готов да извика от болка, души го някакъв смътен и непонятен страх. И кой знае защо, както по-рано, тъй и сега, наред с видението на иконата той виждаше и образа на баща си. Старецът е грохнал и убит, като след някоя тежка работа, лицето му е посърнало, очите – скрити под побелелите вежди. Отчаян и сломен, той скръбно поклаща глава. „Грях извърши ти, синко, говори той, голям грях.“
Гроздан охкаше, мяташе се ту на една, ту на друга страна. Видял много опасности през живота си, извършил не едно престъпление вече, задушил отколе гласа на съвестта си, тоя необуздан и безстрашен човек изпитваше сега панически страх на силен звяр, попаднал в примка, мрежата на която му се вижда тънка и слаба, но която го омаломощава и задушава. Ненавикнал да мисли и да си дава ясна сметка за
преживяванията си той не можеше да долови същността на мъката си. Самата кражба малко го занимаваше, за омраза- та си към Вълчана почти беше забравил. Дори и случката с нараняването му и капките кръв на челото на иконата нещо, което тъй много беше го изплашило, сега му се виждаше не- значително и дребно. Но странното видение на Исуса не се махваше от очите му. И мъчно му беше до сълзи, и онемялата му съвест викаше и се бунтуваше сега против един грях, не- поправим и страшен. Образът на баща му стоеше неотлъчно пред него, като неумолим съдия, от когото нищо не можеше и не трябваше да крие. „Грях извърши ти, синко – говореше той, – голям грях!“
Но къде и в какво най-после беше тоя негов грях? В това, че беше откраднал венеца ли? Крадеше той не за първи път. Или защото тази кражба беше извършена в черква? Но и това малко го смущаваше. Невярващ той не беше, но пък и сам не знаеше добре как и в какво да вярва. Познаваше много хора, които и постеха, и ходеха редовно в черква, минаваха за набожни и за големи праведници, а най-тежки грехове се вършеха пак от тях. Злината и отровното жило на такива светци той сам беше изпитал. Да постъпва като тях, той не искаше, защото това не беше вяра, а лицемерие и лъжа. Радулов не се боеше да осъжда и да хули най-безмилостно подобни християни. Право и хубаво говореше той, макар че понякога беше някак страшно да се слуша, Гроздан беше готов да се съгласи с него за всичко. Но учителят отиваше много далеч и в последната крачка, която той нехайно и без всякакъв страх правеше – там вече не всеки можеше да го придружи. Дълбоко в душата си Гроздан чувствуваше, че да се отрича всичко не трябва, че Бог има и че без вяра не може. Това не беше съвсем ясно за него и неговият ум нито можеше, нито се опитваше да го разбере.
Неговите мисли за тия отвлечени неща добиваха малко по-определена форма, когато си мислеше за баща си. А спо- мените му за него бяха тъй живи сега. Старецът беше искрен и честен в душата, ясно и просто гледаше на всичко. За него вярата не беше нещо придобито и научено, не беше само об- ред и книжни предписания. Не беше тя и в честото ходене на черква, ни в постите, ни в курбаните и в задушниците. Тия работи той не смяташе излишни, но ги предоставяше на жените и на попа. Вярата за него беше неделима спътни- ца на работата му. Изправяше ли се пред сеитбите, високи гъсти, изкласили и налели едро зърно, той сваляше калпака си, прекръстваше се бавно, набожно и казваше: „Сполай ти, Боже! Хубав спор и берекет ни си дал!“ Това беше и благодарността, и молитвата му. Тъй благоговейно и смирено той не би стоял в черква и на най-големия празник. Две-три думи казваше само той, но те бяха сърдечни и топли, искрени и правдиви, защото идеха направо от сърцето.
Случваше ли се пък суша, мор ли ходеше по добитъ- ка, градушка ли убиваше нивята, или пък друга някоя тежка напаст се надвисваше над хората, дядо Добри не роптаеше:
„Ще търпим, божа воля е!“ – казваше той, утешаваше се лес- но и сред най-големите злочестини оставаше си твърд и не- поколебим. Тръгнеше ли на път, преди да се качи на колата и да поеме юздите на конете, той се прекръстваше набързо, но набожно. Можеше да бъде най-лошо време, виелици и преспи можеха да затрупват пътищата, можеха да го заплаш- ват какви не опасности – той не трепваше и не се боеше от нищо. Той беше спокоен и безгрижен, защото беше вече пре- доставил участта си в ръцете на Бога.
Гроздан познаваше добре силата на тая вяра. Някога и той сам постъпваше също тъй, както беше запомнил и видял от баща си. И вършеше това не по подражание, не за обичай,
а тласкан от една вътрешна нужда. Неведнъж и той, изправен пред слога на узрялата и готова за жетва нива, преди да раз- маха косата си из нея, той се спираше, сваляше шапката си и се прекръстваше. Един-два мига оставаше тъй неподвижен и залисан. Сухо прозвънтяваха класовете, натежали и приведе- ни към земята, нивата сякаш мълвеше нечути и неразбрани думи на радост и на блаженство. Много труд беше положил той, докато види тоя обилен и златен плод. Но всичко това само на неговия труд ли се дължеше? Незнаен и несигурен е всякога краят на земледелската работа.
Зарови ли веднъж семето в земята – не човекът е вече господарят. Може студове и мраз да изсушат крехките къл- нове, може дъждове и киша да удавят избуялите ниви, може вятър да ги опали и суша да ги изгори. Или пък, запазени от всичко, узрели и готови за сърпа – и ето черен облак се зада- ва, святка се, гърми. Дъжд ли ще е или градушка? „Боже! – викаш тогава – върни го, отведи го настрана!“ Не стопанинът, а Бог отглежда тоя плод, Той го пази, Той го дава. Как гъста и висока е нивата, как тежат и се превиват пълните класове! Гледаш, радваш се, сълзи идат на очите ти. Може ли да не помислиш за Бога? Може ли да не се прекръстиш? Не- говото присъствие се усеща. Той е тук, той пристъпва между нивите… Същият, същият тоя образ – благ, кротък и благо- славящ… Той е, той!…
Гроздан скочи и приседна на леглото. Мислите му бяха добили извънредно голяма яснота. Сега вече той разбира- ше и си обясняваше всичко. Често се случва да чувствуваме нещо, без да можем да го определим или изкажем. И една дума само, едно далечно подсещане изведнъж прави ясно това, което е било подсъзнателно и скрито. Нещо подобно беше станало с Гроздана. Едвам сега той разбра защо обра- зът, който беше видял на иконата, не изглеждаше нов за него.
Дотогаз той не би могъл да каже, че го е виждал. Но той беше го чувствувал, беше го носил в себе си – неуловимо, неясно. Определен и завършен тоя образ той виждаше сега в иконата. Той не беше му чужд. Той се раждаше в душата му, из спомените му, и сам Гроздан не можеше вече да прави разлика между сегашното и виденото по-рано. Не само пред други, но и пред себе си той би се кълнал, че неведнъж и точно тъй го е виждал. Той застава на слога на узрялата нива. Усеща същото това умиление, благодарност и благоговение. Всичко той си припомня ясно и като че вижда сам себе си. В едната си ръка държи шапката и косата, с другата – бавно и замислено се кръсти, и ето из жълтите вълни на класовете изправя се и пристъпва същият тоя образ. Същият, същият! И той дигна ръка против него! Извади нож, ударя го и го забива с всичката си сила, откъса и смъкна венеца. Оскър- би и похули Бога – Бог, който се явява сред узрелите ниви и благославя хляба! Как можа да извърши това? Само тук той чувствуваше съществуването на Бога, виждаше го, вяр- ваше в него. Всичко друго може да е лъжа, може да се отрече, може да не се зачита. Но не и това. По-страшно и по-тежко престъпление не може и да има. Как можа да го направи? Не- умолим и строг, образът на баща му се изправяше пред него.
„Грях извърши ти, синко, говореше той, голям грях!“
Гроздан се хвърли отново на леглото и зарови лицето си във възглавницата. Никога той не беше се чувствувал тъй злочест и тъй отчаян. Да можеше, заплакал би с глас, със сълзи. Престъплението, което беше извършил, му се вижда- ше от минута на минута по-страшно, по-непоправимо. Той беше вършил и други престъпления, но никога не беше се разкайвал и съвестта му си оставаше спокойна. Защо тоя грях падаше сега върху него като огромна скала, готова да го премаже? Толкоз тежък ли беше сам по себе си, или пък
върху него се сгромолясваше тежестта и на всичките му до- сегашни престъпления?
Гроздан започна да изрежда в паметта си всичко, което беше се случило с него от две години насам. Измъчен и зло- чест, той изгуби предишната вяра в себе си и на миналото си искаше да погледне не със свои очи, а с тия на баща си. Нека той сам съди за него безмилостно и строго, но справедливо. И Гроздан тъй беше увлечен в мислите си и тъй възбуден, че ясно виждаше покойния старец до себе си, като че те седяха наблизо един до друг и, както някога, си приказваха. Гроздан искаше да почне от самото начало. Може би първият опасен завой, първата грешка беше направена в деня, когато той поиска да събере около себе си всички недоволни и бедни селяни и с тяхна помощ и за тяхно добро да урежда селските работи. Зле ли беше намислил? Нима той, баща му, би отка- зал подкрепата си за която и да било обща работа, нима би върнал празен някой сиромах, който се е обърнал към него за крина жито, за добитък или за малко пари? Разбира се, че не. Из тоя път той беше тръгнал по неговите стъпки.
Лошото дойде по-късно. Той напусна работата си, за- почна да пие, разори се, скара се с всички. Най-после по- сегна на чуждото, започна да краде. Той, синът на дядо До- бри – най-честния и най-правия човек, – другар на Тачката и крадец! Но крив ли беше той за това? И всъщност, как- то говореше Радулов, кое хората наричат добро и кое зло? През целия си живот Вълчан беше вършил само неправди и престъпления. Даваше пари с безбожна лихва, даваше една крина жито за две и за десет. Тъй беше и забогатял. Нима това не беше кражба? И само това ли е? Само това ли е? Гроздан повтаряше тия думи, ясно виждаше пред себе си об- раза на баща си и сякаш чакаше отговор от него. Старецът, загрижено загледан пред себе си, недоверчиво поклати глава
и както приживе – бавно продума: „Всяка коза за свой крак виси. Вълчан наистина е лош човек.“ „Без право той взе ни- вите ми – продължаваше Гроздан, – остави ме на поляната. Изедник! Лъжец! Решил съм да го убия! – Угасналите очи на стареца, замрежени от надвисналите вежди, се потопиха в земята. Той нищо не каза. – Аз затуй послушах Тачката, говореше Гроздан, защото не исках да го оставя да се гаври с Бога. Затуй взех венеца.“ „Не го взе, отвръщаше баща му, а го открадна. Даденото от Вълчана на черквата не е Вълчано- во вече. Грях извърши ти, синко, голям грях!“
Гроздан изпъшка и се превъртя на леглото. Видението на Исуса отново се изправи пред него. Душата му се окървява- ше от болка. След толкова мъчителни лъкатушения мисълта му най-после откриваше истината. Извършеният грях беше непростим и тежък. Живите нямаше да му простят, против него беше и паметта на покойниците. „Слушай добре, казва- ше приживе баща му, аз мога и от гроба си да те прокълна!“ И той щеше да направи това. Против него бяха всички. Той оставаше сам, прокълнат и отвергнат, беззащитен и слаб сре- щу справедливия и страшен гняв на Бога. Той прощава мно- го, много търпи. Но има грехове, за които възмездието нико- га не закъснява. Суеверният страх не беше чужд на Гроздана. Той се събуди у него с всичката си сила и подклаждан от уязвената му съвест, хвърляше го в нетърпими болки, рису- ваше пред него поразителни и страховити картини. Обзе го малодушие и слабост. Той повярва, че престъплението му е открито, че още утре всеки можеше да го посочи с пръст и да каже: „Той е!“ Една ръка, по-силна от човешката, щеше да го залови и обуздае за всякога.
Отново той почна да преповтаря в ума си кое как беше станало. Искаше да намери нещо, което да изкупи и намали поне малко вината му. Но той беше много изморен, мисли-
те му се късаха и се объркваха. Един път оставаше ясен и открит пред него: да бяга. Севендишката гора беше близо до Люляково и оттам до границата е само на една крачка. Гроздан познаваше местността най-добре. Има една пътека, която започва от Герганин гроб, спуща се и завива надолу из дола. Гората там е гъста, клонете на дърветата се преплитат, хвърлят зеленикава и хладна сянка и пътеката върви като из някоя пещера. Жива душа не се вижда, ни човек, ни звяр. Но ето гората се свършва и широка поляна се открива. Наблизо пасат говеда, нагазили в гъста и висока трева. Чия е тая чър- да и няма ли да го познае говедарят? Гроздан иска да се по- върне и да заобиколи. Едър и охранен бивол се изпречва на пътя му. Той издига глава, очите му гледат тъпо и страшно, опашката се гърчи и бие по хълбоците му, като змия. Извед- нъж биволът навежда глава, размахва грамадните си рога и се спуща върху Гроздана. Примрял от страх, без да усети сам как е станало това, той се озовава върху някакъв чердак от сухи и гнили дървета. Люлее се и пука несигурната построй- ка, готова да рухне всеки миг. А биволът е още долу, разярен, рие земята с копитата си, размахва грамадните си рога. Из- веднъж Гроздан се вижда на хубав кон и лети като вятър из полето. Нечакано конят се сепва: току под копитата му зее баталясал кладенец и валчеста дупка се тъмнее между бурен и къпини. Пръстта се рони изпод нозете на коня, напразно животното сили и се тегли назад, земята се руши, пропастта се открива, по-дълбока, по-страшна, той пада…
Гроздан се събуди изпотен и разтреперан, сърцето му трепкаше като птичка в гърдите му. Той се оборави и облек- чително въздъхна. Развиделяваше се. В прозореца гореше червенината на зората. Врабци чуруликаха под стряхата.
——————————————————————

Гроздан стигна до нивата и се спря на тоя край, където щеше да почне да коси. Той приготви косата си, прекара ня- колко пъти бруса по нея и преди да почне, хвърли още един поглед на цялата нива. Тъкмо в тая минута, като че из самите класове, стрелнаха се първите шипове на слънцето и ослепи- телно заблещяха. Мъгляво и светло сияние заля необозримо- то море на узрелите ниви. Гроздан сне шапката си, бавно се прекръсти няколко пъти и, като държеше още едната си ръка на гърдите, остана тъй и се загледа: обкръжен от лъчите на слънцето, които сплитаха около него огромен златен венец, сред узрелите ниви пристъпваше Исус, замислен, кротък и благославящ…

                                                                             Фани Попова-МутаФова
                                                                          Из „Дъщерята на Калояна“
                                                                                        (роман)

С натежало сърце Инокентий отпусна морна глава в не- спокоен безреден сън…
… Камбаните на свещения град разлюляха въздуха в мощните вълни на своя звънлив бронз. Тибър влачеше ле- ниво мътни води под сводовете на многобройни мостове, тесните улички на вечния град бяха препълнени с гъмжаща навалица: странници, монаси, продавачи, които високо кре- щяха за качествата на своята стока, рицари, йоханити и там- плиери, източни търговци, конници, занаятчии, благородни дами в кочии… Всички викаха, ръкомахаха, сочеха и вървяха все в една посока. Инокентий тръгна подире им. Изведнъж той усети как сърцето му заледенява в жестока болка. Пред очите му се яви страшна гледка: Латеранската базилика бав- но се свеждаше встрани, подкопана от невидима беда.
Поиска да извика, да събере целия свят на помощ. Ала от гърлото му не изскочи нито един звук.
Тогава стана нещо чудно. Отнякъде, из мрачината, из- скочи непознат монах. Бос, облечен в тъмнокафяво расо. С бързи стъпки той се затече към все повече снишаващата се към земята църква, вдигна ръка, закрепи падащите стени. След това без никакво усилие изправи храма, подпирайки го с плещи…
Поразен, щастлив, Инокентий се спусна към непознатия монах, поиска да стисне горещо ръцете му, да го попита за чудната му нечовешка сила. Ала той бе вече изчезнал.
Мъглива зора забули с прозрачна сребърна мрежа про-
зорците на латеранския дворец. Дълго време слънцето и об- лаците се бориха в равна бран, докато внезапен вятър очисти хладното небе.
Папа Инокентий се събуди с горещо чело и горчиво сър- це. Сънят от преминалата нощ се прецеждаше с тънка отрова в кръвта му, изпълваше го с някакво необяснимо недовол- ство, спущаше още по-черни була над челото му.
След скромната закуска той отиде в работната си стая и накара да повикат латеранския златар. Дон Спинело Марти- но донесе най-скъпите си камъни и попита какво ще благо- воли да заръча светият отец.
– Искам да изпратя подарък на патриарха на Антиохия заедно с няколко реда за подкрепа в тежките и непосилни борби, които той трябва да води с ония безумни и необузда- ни съперници: краля на Армения, граф Ди Триполи и вели- кия майстор на тамплиерите, които не виждат надвисналата над главите им опасност от сарацините, а продължават да се обезсилват взаимно в безполезни разпри…
Инокентий сбърчи с видима болка високото си чело. Обикновено тъй спокойни и бистри, очите му потъмняха, устните му се отпуснаха в горчива гънка.
– Избери пет едри топаза. От тях ми направи хубав пръстен. Точно същия, като онзи, който изпратих на времето на българския примас.
Дон Спинело се поклони дълбоко. Връз прага на ниска- та дъбова вратичка застана дежурният капелан. Папата от- прави към него въпросителен взор.
– Един просяк желае да говори с Ваше Светейшество.
– Днес не е събота?
– Не, Ваше Светейшество. Този просяк не е от ония, над които извършвате обреда на смирението. Той желае да говори лично по своя работа…
Инокентий се замисли. Тъкмо тази сутрин беше най-много зает. Трябваше да изпрати абата Гуидо в Южна Франция, за да замести наскоро починалия негов легат Ми- лоне. Трябваше да пише писма до савойския граф, до вдовицата на Ричард Лъвското сърце – онеправданата от девера си Йоан кралица Беренгария, до тулузкия граф…
Какво можеше да иска от него този неизвестен просяк?
Инокентий даде знак с ръка на златаря, че е свободен да си отиде, и на капелана, че може да доведе странния гост. След това се отправи към ниското си светло кресло от сребро и слонова кост. Изкачи две стъпала, седна с отправени към вратата очи.
И изтръпна.
На прага бе застанал дрипавият монах, който през нощ- та бе подпрял с чудна нечовешка сила падащата базилика на Латерана. Инокентий вдигна трепереща ръка, притисна я до сърцето си. Затвори за миг клепачи. Отвори ги. Не. Той стоеше все там, смирен и немощен едновременно, с кротък блясък в спокойните властни очи, бос, облечен в парцалива тъмнокафява туника, превързана с въже през кръста.
– Кой си ти? Как се зовеш? – попита тихо Инокентий, изправи се, приближи към странника.
– Името ми е Франческо… – отвърна с чист и ясен глас непознатият. – Някога се зовях по баща Бернардоне и бях ри- цар, който смяташе, че с оръжие в ръка, проливайки кръвта на неверниците, може да служи Богу… Но после разбрах, че не любов и християнско чувство към ближния са ме подтик- вали да взема в ръка меча на кръстоносеца, а жажда за земна слава и богатства, за издигане над другите люде и за весел живот…
Инокентий слушаше като насън чудните думи на пост- ника, не можеше да свали от него очи, сякаш стоеше пред
невероятно, извънсветовно видение.
– Откъде идеш? Коя е родината ти? – попита само с побледнели устни.
– Роден съм в Асизи… – отвърна просякът, – но моята родина е светът на страдащите и угнетените… На тях съм се обрекъл да служа. Ала не в пурпура и златото на твоите кардинали, не сред разкоша на епископските дворци и вла- дения, а само с една тояга в ръка, бос и свободен като нашия спасител Христос…
Инокентий сви вежди. Не бяха ли тия думи на еретик? Не беше ли този безумник попаднал в мрежите на сатана изкушител? Нима тия слова на горчивина и укор можеха да подкрепят загиващата църква на Латерана? Ала не. Все пак имаше нещо, което отличаваше този човек от патарените. Той се взря внимателно в него.
Франческо от Асизи издържа спокойно остротата на пи- тащия взор.
– И как смяташ ти да служиш на Христа? – попита тихо Инокентий.
– Само като следвам неговия пример. Ето навън ме ча- кат моите дванайсет последователи, с които живея в комуна. Заедно с тях аз обикалям селищата, просвещавам, насърча- вам, изобличавам.
Папата въздъхна тежко. Върна се и седна на престола. Направи знак на странника да седне при краката му, връз стъпалото от слонова кост.
Бедност… Простота… Комуна…
Не беше ли това учението на валдейците и леонисти- те? Странникът имаше право. Думите му проникваха като жива истина право в сърцето. Нима най-сетне и сам папата щеше да бъде увлечен в ерес? Тежка тревога задуши гърлото на Инокентий. За пръв път в живота си той видя, че нещо е
сбъркал. Но не можеше да разбере откъде идеше грешката му. Имаше някаква вина, но не можеше да открие корена ѝ.
Ситна пот изби по бледото му лице. В лявата страна на гърдите остра мъка го разкъса. Обади се болното му безна- деждно сърце. А думите на просяка – чудни и нечувани до- тогаз, светли и проникващи – го посипваха отвсякъде като облак остри, измъчващи стрели.
– Обикаляме всички краища, влизаме във всички къщи. Не се боим да влезем в дома на прокажения, нито в палата на гордия богаташ. Тук ни посрещат с присмех и злоба. Там с укор и хула. Ала някъде словото ни стига до закоравели сър- ца, до заблудени души. И това ни стига. Това е нашият живот и нашата радост. Да обичаме, да помагаме, да просветляваме. Тъй както Бог просветли душата ми в оня чуден миг, когато надменният рицар Франческо Бернардоне, единствен син на богати и любещи родители, излезе от църквата, хвърли меча и кесията си, събу скъпите си кордовански ботуши, съблече копринената си туника и стана само брат Франческо, приз- ваният да служи на людете и на божията истина… Защото в оня незабравим час сякаш мълния изгори душата ми, когато чух словото на свещеника, думите на евангелието: „Нямайте ни злато, ни сребро във вашата кесия, ни торба за из път, ни обуща, нито тояга…“ И разбрах божията воля. Неговите слу- ги не можеха да бъдат земни хора, алчни за бисер и сребро, за дворци и угода…
Инокентий прехапа устни. Погледна към своя престол от сребро и слонова кост и червенина избухна по изпито- то му лице. След това сведе взор към просяка, към босоно- гия, чиято парцалива туника в този миг блестеше в очите му по-ярко от атлазената тога на всеки кардинал.

                                                    Архим. Серафим (Алексиев)
Може би

Да се топиш във грях, измъчен и разкаян,
да тръпнеш гузен, плах, обзет от смут безкраен, а външно да си строг
и праведен и светъл,
с добре прикрит порок, с привидна добродетел; да чезнеш раздвоен
и всякога пристрастен, към Бога устремен,
на дявола подвластен;
в доброто да се вричаш, на злото да си роб, живота да обичаш
и жив да си във гроб; и никой да не знае
за твоите борби – туй моята съдба е… и твойта, може би!…

Алилуя

Седя под стръмния планински склон във разговор унесен със цветята.
Там оня връх в самия небосклон се е опрял, а долу пей реката.
Около мен пълзят, жужат, хвърчат безброй мушици сред простора летен;
Щастлив аз пия сладък аромат от чашката на всяко диво цвете. Благословен и многолик живот!
Погледнеш ли добре между стъблата, ще видиш буболечки в пълен ход, залутали се нейде из тревата.
А по-нататък спрял се е щурец и пее… и ликува… до забрава. Тук всяко насекомо е певец,
и всичко Бога в своя път възпява. Благоговейно се заслушвам аз във тая непринудена симфония, де всеки полъх е нечуван глас,
и де цветята пеят с благовония.
О, час на радост! Час неповторим! Аз чувам, как като незрима струя се лей около мен неземен химн.
Тук всичко пее Богу: „Алилуя!“

Благослови!

Благослови, о, Боже, всяка птича песен! Благослови дъха на горските цветя!
Благослови и вятъра, дъжда небесен! Благослови нивята, китните поля!
И нека в туй божествено благословение дочуе оглушалият човешки слух трихвалното на ангелите песнопение
и повея на Твоя вековечен Дух!
Гости

Душата ми е пълна днеска с гости, дошли от всеки край, по всеки друм.
Пируват те и вдигат весел шум
и гладно глождят тръпните ми кости. Със себе си не съм аз нивга сам.
Все хлопа някой в моята врата:
ту честолюбието, ту пък гордостта, ту моят в слава преоблечен срам.
И аз беседвам и се услаждавам от всяка ласка, казана от тях,
и толкоз мил ми става всеки грях, че да си иде веч не го оставям.
А щом сънят над мойте гости слезе, и те заспят, и стихне всеки звук,
аз чувствувам, че иде Някой Друг и хлопа на вратата, за да влезе.
Той стъпва тихо като светлината, която след нощта разгонва мрака. Усещам Го, как търпеливо чака да Му отворя моята врата.
Поканя ли Го, Той отстъпва в миг, и моята почуда е голяма.
А Той шепти: „За Мен тук място няма!“ – и ме напуща със печален лик.

Под кръста

Стоя под Твоя кръст, Христе Иисусе, обляния Ти в кърви гледам лик,
и чувствам се виновен и покрусен пред Тебе – светъл Бог и Мъченик.
Не съм ли аз най-злият Твой мъчител? Не аз ли Те разпъвам всеки ден?
Не се ли чувстваш Ти, мой благ Учителю, от Своите най-тежко наранен?
И днес забих аз гвоздеи в ръцете Ти – в окървавените, добри ръце!
И днес забих аз остър нож в сърцето Ти, във Твойто кротко, любещо сърце.
Стоя сега и гледам Те, и плача… Прости ми, дето тъй Те оскърбих! Виж свехналите ми от плач клепачи и отпрати ме опростен и тих…

Молитва

Пази ме, Господи, от мен самия, че аз съм най-опасният си враг! Където и да бягам, да се крия,
сам себе си кат сянка следвам пак. Аз любя свойта плът, а тя ме мрази. Без срам срамят ме моите уста.
А мойта воля ме от грях не пази, и неприятел ми е младостта.
О, против мен се всички обявяват: предатели са моите ръце,
очите ми ме тайно съблазняват, и в грях ме тика моето сърце. Как често моето въображение рисува образи, и през нощта
превръща се в свидетел против мене и казва, че съм роб на похотта.
Самотността… и тя ме изоставя. В шептежи тъмни вдава се слухът. С безумството умът се съюзява,
и мойте мисли примки ми плетат. А волята, събудена, роптае,
но след минута плахо замълчи, че с нея сатаната си играе.
Тъй покорен навеждам аз очи.
А чувствам как ехидно се присмиват над мене преизподни духове.
Съблазните дохождат и се скриват, и всяка ме след себе си зове.
И аз вървя, изгубил в себе вяра, по криволичещ, вечен кръстопът и жертва съм на свойта изневяра, но устните ми Тебе пак зоват.
Че всичко ненавижда ме. Едничък Ти любиш ме, небесен мой Баща! О, аз погубвам себе си самичък, кога без Теб остана сам в нощта. Не ме напускай! Остани при мене! Не давай моят враг да ме срази!
Ах, покори греховното във мене! От мен самия, Боже, ме спаси!

Молитва

О, Господи! Жадувам красотата на ангелските сяйни ликове.
Сърцето шепне, моли се, зове:
„Преоблечи ме, Творче, в светлината на чистите безплътни духове!“ Пусни ме, Боже, в Твоите олтари,
де белите души пред Теб стоят, и моето сърце – тоз празен съд – Ти напълни с небесните Си дари и помогни да тръгна в Твоя път! Че святост моята душа желае,
а мойте сили – слабости са те! Безпомощен съм аз като дете,
що свойте първи стъпчици чертае, и пада, и краката си плете.
Но Тебе не е нужна нашта сила, че Твойта власт се в немощи кове. Прости, о Боже, мойте грехове!
Вземи ме Ти под Твоята закрила и ме вчисли към Свойте синове!

                                                                                                      Разкази

                                                                                               Васил Венински

                                                                                                 Тескере за рая

Спомням си като ден днешен, че когато през 1934-та се съгради новото училище и почнах работа като млад даскал, от всеки сокак на Павелско идваха деца на многобройни радостни тумби и ни пълнеха и стаите, и душите. И как няма да ни ги пълнят, когато отделенията и класовете бяха двойни, а учениците надхвърляха 500 – нещо рядко срещано за едновремешните родопски училища. А както се знае от памтивека, повече деца – повече белѝ.
Един ден през голямата почивка търсех нещо в стаята с историческите карти, когато първокласникът* Янко дотърча бял като платно и запелтечи:
– Гооспоодин учителю, а пък Вааанчо от трееети клас, пааадна в един гроб.
– Как тъй падна? Какъв гроб? – настръхнаха ми косите отпървом, сетне побързах да го попитам: – На турските гробища ли?
– Ахъ!
Моментално изскочих навън, помислил, че нещо лошо е станало с момчето, което в часовете по родна история бе твърде любознателно и деятелно.
Додето крачех, си спомних как ходих при дядото на сирачето да го кандърдисвам** да пусне детето да учи по-нагоре***. Старецът ме изслуша кротко, сетне се усмихна и рече: „И на мене ми се ще да учи, даскале, ама парите са кът…“ – подир
* Ученик в първи прогимназиален клас – днес пети клас. (бел. а.)
** Кандърдисвам (тур.) – придумвам, увещавам, скланям. (бел. а.)
*** Тогавашното прогимназиално училище завършва с трети клас. (бел. а.)
което въздъхна тежко и притури: „Синът ми Петко си оти- де, когато Ванчо захващаше първо отделение, а сестра му не знаеше още какво е училище. Седем години минаха оттогаз. Само с баба Мика си знаем как сме ги очували*… Дано сме живи и да ги задомим, а насетне каквото е рекъл Господ“. Като чух думите на горкия дядо, не ми остана друго освен да му по- желая да сбъдне щението си, та да си иде честит в отвъдното.
Когато излязох на училищния двор и видях, че Ванчо е цял-целеничък, изпитах огромно облекчение. Щом се озовах на гробищата, които бяха на десетина крачки от двора, отличникът вече бе разкрил гроба, на дъното на който лежеше едър мъжки скелет…
– Какво стана?
– Ами… – подвоуми се любознателният ученик и спря, но като забеляза, че лицето ми не е тъй строго, рече: – Както си играх и паднах в ей тая дупка. Рекох си, че може да крие старина – както ни учите – и взех копача… Таман да до’да да кажа, че е заровен челяк и се явихте…
– Добре, добре. Остави инструмента и отивай в учили- щето! – казах му аз и понечих да тръгна подире му, когато зърнах нещо изпод малкото останала пръст на гръдния кош. Наведох се и с върха на пръстите много бавно я заразкривах. След малко се показа една ръждясала и проядена от
времето разтворена до край ножица.
„Ха сега, де! Мъж – пък с женски такъм! Да беше гроб на кадъна както и да е…“ – мина ми през главата, докато се връщах, сетне побързах да пратя дежурния прислужник да оправи гроба, за да не се скверни.
Той го оправи, ама тая находка не ми даде мира цяла неделя…
Колкото и да си блъсках главата, все не намирах разумно
* Очували (диал.) – отгледали. (бел. а.)
обяснение, та реших да ида да се допитам до стогодишния дядо Сево, половината живот на който се бе изтърколила по време на робството.
Пуснах му хабер и един топъл слънчев ден след часо- вете отидох при него. Старецът се припичаше на една грубо скована дървена пейчица пред дома му в Метряковската ма- хала. Още като видя, че се подадох откъм Бялиоловата къща, се провикна с ясен звънлив глас:
– Ооо, даскале, ела да видим к’во те води насам! – по- дир което се отмести да ми стори място.
– Добър ден, дядо Сево!
– Дал ти Бог добро, Калинчо! – отвърна ми той и тъй силно се здрависа с мен, че имах чувството, че ще ми строши китката.
– Няма да те питам как си, щото виждам…
– Хи-хи-хи! – засмя столетникът, сетне добави: – Че съм добре – дума да няма, берекет версин! Ама да знаеш, че всяко нещо е с времето си…
– Тъй е, ама ти си много…
– Знам к’ъв съм, цял век се гледам – отвърна ми старе- цът и рече: – Чувам, че детищата много те галят, значи си баш на мястото си. Колко лазарника навъртя?
– Двайсет и девет.
– Ти порàботи и в Рахово преди да се върнеш в село, прав ли съм?
– Седем години даскалувах там.
– Седем там, една тука, а годините си търчат – каза дядо Сево, после сниши глас: – Даскале, не ми се сърди, но ще ти дам един акъл, макар да си кадърен и умен челяк. Бива ли?
– Бива, бива – побързах да отвърна, досещайки се накъде ще избие.
– Знаеш по-добре от мене, че в стари времена три морета са миели бреговете ни, а за да понадигнем пак чело, ни трябват деца, много деца… – каза мъдрият старец и доба- ви: – Утре прехвърляш трийсетака, дето се вика почти трети- на от годините ми, а все още не си чул рожба да ти проплаче. Гледай скоро да си найдеш лика-прилика, а насетне к’вото ви е отредено…
– Сполай ти за съвета, дядо Сево! – изчервих се целият аз. – Ще те послушам…
– Абе, подочух аз за новата даскалица по пение, ама нарочно ти рекох, та да не се разсуче работата.
– Няма да се разсуче, обещавам ти! – успокоих стареца.
– Хубаво, хубаво. Кàжи сега к’во те тормози.
– За робството искам да си поговорим.
– Ще си думаме за к’вото щеш, Калинчо, щом ми обеща за даскалицата… – отвърна мъдрецът и потри доволно ръце.
– Дадена дума – хвърлен камък! – наново му се врекох аз и се засмях от сърце.
– Ей така те искам, даскале! – зарадва се той. – Иначе ти знаеш робията от книгите, а дядо ти Сево я изпита на гър- бината си. Беше тежко едно време, много тежко… Имаше години, дето едвам се издържаше, ама оживяхме! И знаеш ли що оживяхме? Щото на дюняса* няма по-жилаво племе от наш’то, тъй да знаеш!
– Знам, дядо Петко, знам.
– К’во искаш да ме питаш?
– Какви обичаи имаха турците в Павелско, когато погребваха свои люде?
– Знай от мен, че павелските друговерци до един бяха помаци, но зарад клеченето им в джамията, която бе ей там отсреща на левия край на училищния двор, им викахме турци. Между тях имаше и местни люде, и другоселци, но ни-
* Дюня (диал.) – свят, земя. (бел. а.)
кой от дедите им не само че не беше пресичал Босфора, но и никога не го бе помирисвал…
– В книгите пише, че е имало и анадолци… – без да искам го прекъснах аз.
– Нито съм виждал книгите ти, нито съм ги чел, но се чудя кому е угодно да се пишат врели-некипели. Истината, Калинчо, е друга, щото съм я виждал с тия две очи, а всичко друго – дето не може да се зърне – го знам от моите дядовци, единият от които доживя сто и седемнайсет лазарника. От неговата уста чух да казва, че когато захванало потурчва- нето, дядо му цял месец се криел на Пашалийца и отървал феса, но чичо му и неколцина други не сколасали да избягат, та зорлем ги сторили турци… Няколко години след тая касапница в селото се заселили друговерци от разни краища на планината, ашладисани* по същия тертип, и турили началото на Турската махала. В нея никога не е имало много люде. Когато се явиха казаците през 1878-ма, християните бяха около хиляда и двеста, а иноверците не надхвърляха стотина души. Ей това е, даскале, другото е уйдурма**. Инак е вярно, че тук са идвали и анадолци – аскер*** и какви ли не чиновници, ама никой от тях не е пускал корени. Разбра ли?
– Разбрах, дядо Петко.
– Сега да ти кажа к’ъв адет имаха друговерците при умряло. В авелзамански**** времена всички люде от селото са заравяни на едно място. Когато им вързали чалми, дюнме- тата***** почнали да погребват близките си на друго – ей там до

* Ашладисам (тур.) – присаждам растение. (бел. а.)
** Уйдурма – измислица. (бел. а.)
*** Аскер (ар. – тур.) – войска. (бел. а.)
**** Авелзамански (от ар. – тур. evvel и zaman) – много отдавнашен. (бел. а.)
***** Дюнме (тур.) – преобърнат в друга вяра. (бел. а.)
училището, а малко преди да се вдигне черквата, до гроби- щето си сторили и джамия с минаре. Сигурно знаеш, ама да ти кажа, че ходжата се качваше на викалото* не само заради молитви, а и за умряло. Първо се обърне към къщите от гор- ната част на Турската махала и жаловито изпее няколко пъти на турски:
– По воляяята на Аллаааах си отииидеее Асааан едикой си – сетне притури кога е мевлита** в джамията и погребение- то, после го повтори нататък към Будьов дол.
Преди да погребат мъртвеца, също като нас и те го къ- пеха, само че тоя табиет го вършеха на нарочно сторена дъс- ка с два отвора, която слагаха на дървено корито. Ама да не мислиш, че тая нагодия я има във всяка турска къща? Не, дъската стоеше в джамията, а който има зор, я взима от там. Когато умрелият е мъж, се мие от близки друговерци или негови аркадаши, ако пък е жена – от кадъни роднини. Подир миенето трупът се увива с дълго бяло платно, като се гледа краят му да свърши под гърба, та да не се развива при носе- не. Коранът казваше, че друговерките трябва да са увити от лицето чак до петите, а мъжете – от пъпа надолу, Заради туй женският гроб е сума по-дълбок от мъжкия. Друговерските зевзеци на времето се майтапеха, че над кадъните има повече пръст, щото били по-грешни от мъжете. Хи! Хи! Хи! Ама да оставя настрана зевзеклъкът, че не бива да влизам в грях…
В деня на погребението даже бабата, майката и невес- тата на умрелия не могат да идат на гробищата, че Коранът не дава. Затуй се прощават с него вкъщи, дето се сбогуват и другите жени. Според обичаите им, ако се плаче на гроби- щето, е хептен грешно. Само на погребението на аго Абдула
* Викало (ост.) – околовръстно балконче на минаре. (бел. а.)
** Мевлит (тур.) – молитва за умрял друговерец, мохамеданско опело. (бел. а.)
Алил – когото християните почитаха много, – тоя адет не можа да се уварди, щото клисарят дядо Стратко задумка чер- ковната камбана и всичко живо се разрева…
След като мине мевлитът в джамията, умрялото се кур- дисва на дълго тезгерè* и се пренася – както си е увито в платно – на плосък камък насред гробищата, дето всички мъже минават да се простят, подир което си отиват. Остават само най-близките люде и ходжата, които извършват един табиет, когато носачите отнесат мъртвеца до неговия гроб.
Сигурно знаеш, че друговерците се явяват пред Всевиш- ния както ги е майка родила – дибидюс голи. Чувал съм, че на други места това става, като се опъне външният край на платното и мъртвецът се търкулва в гроба. Ама по тоя начин може да падне и по корем, а не трябва. Но има и друго, даска- ле. Това е челяк, как тъй ще го метнеш в дупката като куче… Навярно зарад туй тукашните друговерци имаха съвсем друг тертип. Какво правеха ли? Ще ти кажа.
Останеха ли сами, близките взимаха завалията от носилката и най-прилежно го натъкмяваха в гроба, подир което ходжата даваше ножица на някой от тях, а той разрязваше платното от горе до долу. Додето онзи режеше покривалото, никой не биваше да гледа…
„Ето откъде е ножицата!“ – мина ми през главата и без да искам, прекъснах невероятния му разказ:
– Ще ме прощаваш, дядо Сево, ама да те питам нещо, бива ли?
– Как няма да бива бе, Калинчо? Питай!
– Знаеш всичко с подробности, все едно само на турски погребения си ходил? – учудих се аз.
– Вярно е, че съм бил бая пъти на гробищата им, но не знаеш, че сега съм при дъщерята, а родната ми къща беше
* Тезгерè (тур. – ар.) – дървена носилка, тарга. (бел. а.)
долепена до друговерските къщи в Будьов дол. Трийсет и кусур лазарника другарувах с турчин, с който бяхме побратими – отвърна столетникът и шумно въздъхна. – Лека му пръст! Беше челяк един път!
– Бог да го прости! Продължи си приказката.
– К’во да продължавам, та аз я свърших. Остана само да ти кажа, че подир разрязването на платното ходжата взима ножицата и си тръгва, а близките викат гробаря да зарие пръстта.
– А може ли да се изтърве ножицата в гроба и да си остане там?
– Абсурд, даскале. Ходжата оставаше с близките само заради разрязването, сетне взимаше ножицата и я оставяше на мястото си в джамията. Знаеш ли тя що ходжи смени? Колко покривала сряза! И как няма да ги среже, когато има- ше нишан, че е сторена от швабски челик*. Навремето бях ковач и чат-пат ми я носеха да я прекарам през точилото, та затуй знам…
– Извинявай, но… – наново го прекъснах аз и му разказах за ножицата в гроба.
– Не думай бе, даскале! – ахна насреща ми дядо Сево и сякаш се пренесе някъде другаде…
Мина бая време преди да попита:
– Гробът е до Шотилската къща, баш в кьошето? Когато чух това, тъй зяпнах, че и дума не можех да кажа,
а столетникът, като видя колко съм ококорен, се прекръсти три пъти, подир което въздъхна тежко и рече тихо:
– Там погребахме Салих – моя побратим. А аз му турих ножицата…
– Ти ли?! – едва не си глътнах езика.
– Дълга история, Калинчо – рече замислен дядо Сево. –
* Челик (тур.) – стомана. (бел. а.)

Имаш ли време да ти я разправя?
– Има си хас! – окопитих се на мига.
– Дедите на моя побратим се бяха преселили от Даръдеренските* села подир голямата касапница. Тъй се бе случило, че навремето бяха вдигнали двукатна къща до моите дядовци. Когато се родихме със Салих, заварихме и достлука между тях, и комшулука насред дувара. Още учехме ум и разум – аз при Петкановския даскал, той при ходжата – и скришом ни побратимиха. Че как няма да ни побратимят, когато всички преди нас са били до един аркадаши** и са се почитали повече от родни братя.
Дядо Кольо, за който ти разправях, че живя сто и седем- найсет лазарника, ми разказа как насмалко да иде девширме***. Бил петгодишен, когато задумкали по селските порти да сби- рат еничари. Добре че когато се явили анадолците, един от прадядовците на Салих – аго Смаил – бил на мегдана. Като разбрал за какво са дошли, се юрнал с все сила към Будьов дол, казал на нашите какво да рекат на аскера, сетне грабнал дядо и го мушнал в някаква каца в избата си. Накрая, за да скрие комшулука, нахвърлял връз дувара халища, все едно ги е турил да се прослънчват. И тъй го отървал…
Откак се помня, през тая малка вратичка между дворове- те минавахме и за хубаво, и за лошо. Понеже едновремешни- те къщи бяха оградени с високи дувари, че имаше всякакви злодеи, никой не можеше да види кой минава през комшулу- ка. Затуй си гостувахме едни други даже на религиозните празници. Спомням си как на Курбан Байрям след големия намаз**** в джамията се сбирахме в двора на комшиите, дето

* Даръдере – турското име на Златоград. (бел. а.)
** Аркадаш (тур.) – побратим, другар. (бел. а.)
*** Девширме (ар. – тур.) – кръвен данък, еничарски. (бел. а.)
**** Намаз (тур.) – молитва. (бел. а.)

чакаше едър коч, белязан на няколко места с червена боя още отпреди изгрев. Преди да го заколят, ни даваха да го окичим с цветя и червени конци. Сетне децата почвахме да си иг- раем, а възрастните подготвяха празнична гощавка от пача, месо със зарзават, баница с дроб – джигер бидеси. Дойдеше ли пък Великден, съседите идваха вкъщи, дето ги гощавахме с курбан и разни други неща.
А щом се задомихме и почнаха да ни се раждат децата, подир 40-ия ден на новороденото ломихме пита и канихме Салиховото домочадие на софра. Когато те показваха бебе- тата си за сефте, правеха дуви – както им викаха, – ние пък бяхме у тях. И тъй беше на всеки друг празник.
Само че не всеки ден бе празник…
Салих имаше три деца, най-първото от които бе момче – Смаилчо, връстник на моята Лика, дето сега ме гледа. След нея ми се родиха две момчета, които бяха на годините на Са- лиховите щерки. Случи се тъй, че когато Смаилчо навърши седемнайсет, се разболя от лош корем. Къде ли не го води- хме с моя побратим, какво ли не правихме, нищо не помогна. И за има-няма месец се пресели в отвъдното…
Забравих да ти кажа, че додето растяха децата, си оти- доха бащите ни, затуй когато ходжата подаде на Салих но- жицата да разреже Смаилчовото покривало, бяхме само два- мата с него и моите момчетии, нямаше други роднини. Моят побратим скрои на две покрова и си върна ножицата, подир което се обърна гърбом към ходжата и все едно дотъкмяваше за последно сина си, изневиделица извади нещо от пазвата си и скришом го сложи на гърдите му, сетне намести плат- ното отгоре…
Заради ходжата нищо не му рекох, но след като минаха няколко дни, го попитах:
– Аркадаш, какво тури на гърдите на Смаилчо?
Салих първом ме погледна объркан, после рече:
– Гледал си?
– Как няма да гледам? Знаеш как се галихме с…
– Тъй е, побратиме – сетне тихо добави: – Турих му но- жица…
– Ножица?! – изблещих очи аз. – Че защо?
Той се огледа наляво-надясно и като се увери, че няма никой, шепнешком отвърна:
– Като тръгне челяк за оня свят, ако иска да иде в рая, трябва да носи ножица…
– Че за к’во му е?
– Как за к’во? Преди да стигнеш райските порти, има плет от скреба* и какъв ли не треволяк. Имаш ли подръка ножица, ще го срежеш и си в рая, нямаш ли – отиваш право в джендема**…
„Табиети“, рекох си тогава аз и нищо повече не го попитах, но завинаги запомних думите, дето той ми каза подир това:
– Сево, най-голямото теглило на белия свят е да загубиш чедо… – щото ги изпитах на гърба си по време Балкан- ската война, в която си отидоха и двамината ми сина, чиито кокали и досега не зная къде гният…
Дядо Сево се умълча, а в сините му очи заблика влага… Подир малко въздъхна дълбоко, прекръсти се и продължи:
– Види се обаче, че мъката по изгубената рожба прекърши моя побратим, щото преди да преполови и година, легна болен. И не само легна, ами се залежа и с всеки ден вехнеше все повече и повече, а церовете, баячките и молитвите не хващаха дикиш…
* Скреба (нар.) – повет; има дълго стъбло, оплетено по дървета и храсти. (бел. а.)
** Джендем (тур. – ар.) – пъкъл, ад. (бел. а.)
Усетил накъде върви работата, един ден Салих ме викна и със слаб глас силом промълви:
– Моята е ясна, побратиме… Хванал съм пътя за оня свят…
– Да не бързаме, побратиме, може пък да имаш къс- мет! – опитах се да го утеша.
Все едно не ме е чул, Салих рече на пресекулки:
– Помогни ми да ида… дето трябва…
– Ножица ли да сложа?
Болният потвърди с очи, сетне изненадващо ми рече:
– Не ти казах всичко за нея…
– Че какво повече да ми кажеш, побратиме?
– Остави я отворена, Сево…
– Отворена ли? – учудих се аз.
– Отворената ножица е все едно кръст… – каза на един дъх Салих и издъхна.
Чак тогава ми се отвориха очите и разбрах какво е било приживе в душите на моя побратим и на дедите му, че да търсят път за връщане в изконните Христови пазви… В отвъдното. Щото инак бе немислимо.
На другия ден, без никой да ме види, изпълних заръчаното и оставих на гърдите му отворена ножица, защото тя бе Салиховото тескере* за рая Господен…
Тъй завърши разказа си мъдрият старец, подир което му благодарих и се разделихме. Разделихме се, но след месец пак се събрахме, тъй като с учителката по пение вдигнахме сватба, а дядо Сево беше между най-личните ни гости.

* Тескерè (ар. – тур.) – някогашен пътен лист или паспорт за пъту- ване в Османската империя. (бел. а.)
Имамова жалба

В тая едновремешна история ще ти разкажа как едно четирийсет и пет годишно родопско дюнмè, поминуващо от- въд Рожен, намери спасение в старата вяра въпреки злините, дето стори на българите. Вярно е, че не носеше вина за чал- мата, с която се перчеше, защото преди години се случило тъй, че опрели в шията на негов прадядо една калъчка и му рекли:
– Чалмата или… – за малко устата на Стамен да изрече
„илюм“*, но като се сетил за многобройната си челяд, погле- днал към аления плат…
За разлика от прадядо си, който бил милостив и благ че- ляк, почитан от всички, Асан бе толкоз дръпнат, че българи- те не смееха да минат покрай него. И как да минат, когато онзи ще ги тормози, додето му омръзнат. Хвърлеше ли око на нещо чуждо, начаса го взимаше, без даже да попита, изед- никът му с изедник.
На кой се бе метнал синковецът, и столетниците не мо- жеше да кажат, щото в рода им нямаше дотолкоз голяма ло- шотия. А едвам се виждаше от земята…
Един ден се разчу, че бил отишъл някъде да учи за имам и като се върнел, щял да смени престарелия дядо Емин, ко- гото снагата отказваше да го слуша, та по цял ден гледаше жално джамията от чардака си. Да знаеш колко люде тогава си рекоха, че се вижда краят на Асановите бесове.
– Стане ли Аллахов челяк, ще се кротне! – взеха да шептят християните по кьошетата.
Да, ама – говедото му с говедо – не само че не се кротна, ами злините му се удвоиха…
– Търпение му е майката – викаха възрастните, а по-буй-
* Илюм (тур.) – смърт. (бел. а.)
ните направо искаха да му видят сметката.
Щом хорските приказки достигнаха до ушите на свеще- ника, в края на една служба той каза:
– Сам Иисус Христос казва: „Който вади нож, от нож умира“. Отървете се от лошите помисли, щото Бог си знае работата.
Само туй рече поп Каньо и пусна миряните да си вървят.
Имаше люде, които се усъмниха в казаното, но не щеш ли, подир три месеца се разнесе из сокаците, че новият имам е легнал от незнайна болест…
Додето имаше сили, от време на време сядаше на чардака да подиша чист въздух, наметнал бозава антерия. Виждаше се, че болестта хептен го мъчи – бе прежълтял и отслабнал. И въпреки че през неделя на портата му потропваха какви ли не церители и ходжи, с всеки изминал ден той вехнеше все повече и повече. Личеше си, че няма да изкара дълго…
Види се, че и той го разбра, щото по пет пъти на ден подвиваше колене и обръщаше длани, но колкото и да се мо- леше, нямаше никаква файда.
Преди Лазарова събота* през нощта, както се бе унесъл, яви му се прадядо му Стамен. „Асанчо, остави Аллах на мира. Греховете ти са с християните, покай се на Господ, но първо искай прошка и върни чуждото“, рече той и както се яви, тъй се и изгуби.
Още в ранни зори двете по-малки имамови деца тръгна- ха из къщите подред бащина прошка да дирят, а двайсетгодишните му близнаци до икиндия връщаха ту овца или яре, ту натоварено с какво ли не магаре…
В полунощ синовете му изнесоха имама отвън на чарда- ка и се прибраха. Щом остана сам, грешникът коленичи на пода и вдигна очи към потъналата в мрак черква. Миг преди
* Съботата една седмица преди Великден. (бел. а.)

да захване да реди жалбата си, от камбанарията се стрелна една сянка, по краищата на която се лееше ослепително сия- ние. Когато дойде до него, Асан позна Божия син и вместо да каже дълго умуваното покаяние, чу гласа си да говори:
– Иисусе, готов съм да Те приема в сърцето си!
Без да каже и дума, видението се насочи право към болния и се заизточва навътре в снагата му. „Все едно жарава е“, мина през главата на имама, а сетне като усети, че огънят докосна лявата му гръд, заплака от радост…
Колко време стоя откак провидението си отиде, Асан не можеше да каже, но по някое време стана и си влезе в стая- та…
Само че тая история не свърши тъй.
Че Христос изцери снагата на имама, изцери я, но са- бахлен рано, когато изцереният отвори очи, стана ясно, че е окьоравял…
Щом мълвата за станалото стигна българската махала, сокаците – дето на вчерашния празник преди изгрев скри- шом минаха лазарки, а сахат подир тях и имамовите деца – на Връбница зажужаха като кошер.
И въпреки че до празничната литургия имаше още вре- ме, християните тръгнаха към черквата, дето поп Каньо си дотъкмяваше нещата.
– Вярно ли е туй, дето казват, отче? – рече Кина.
– Вярно е, Кино – повдигна очи той, сетне видял, че въ- тре е пълно с люде, додаде по-високо: – Имамът рано-рано прати близнаците да ми кажат.
Все едно гръм тресна храма… Първом настъпи небива- ла тишина, а подир това всички се закръстиха.
– А що е окьоравял? – наруши мълчанието една мома.
– Бог дал, Бог взел – важно-важно се произнесе клиса- рят, донесъл на попа някакви дебели свещи.

– Очите му са окьоравели от сиянието на Иисус, чадо мое – отвърна свещеникът.
– Какво сияние бе, отче, като никой не го е видял – оба- ди се недоверчив Бечо.
Тогаз поп Каньо се усмихна и рече:
– Сто души да има, само тоя, дето искрено чака Иисус, ще види и виделината, и него.
– Господ да ме прости, ако съм крива, отче, но биваше ли на Асан да му се простят греховете? – тихо продума една жена в черно и свенливо наведе глава.
– Севдо, няма толкова голям грях, който Господ да не може да прости. Каквото и да е сторил челяк, ако истински се покае, ще получи опрощение. А знаете, че за да опрости греховете на всички люде, Той пожертва единствения Си син… Има ли по-голямо свидетелство, че Бог е Любов, че Той обича всички ни.
– А очите му ще се оправят ли? – за последно попита един старец.
– Само Той знае – посочи с пръст нагоре попът и каза: – Да почнем литургията, а?
Щом службата свърши, миряните се разотидоха, а све- щеникът се сети, че забрави да им каже какво още му казаха близнаците.
„До утре може да му дойде друг акъл“ – успокои се той, сетне заключи портата на черквата и си тръгна.
На другия ден обаче имамът дойде в черквата, пременен от горе до долу, и попита:
– Бива ли да ме кръстиш?
– Че как няма да те кръстя бе, чадо – отвърна му ликува- що българинът, сетне попита: – А избрал ли си си име?
– Стамен – отвърна другият и тихо добави: – На пра- дядо ми.
– Ашколсун! – зарадва се духовникът, сетне взе требни- ка от аналоя* и подхвана светото тайнство.
Към края на кръщението, когато дойде ред за купела, поп Каньо го подкани:
– Ха сега, прекръсти се и си умий греховете!
Кьоравият се прекръсти непохватно, подир това загреба вода и изми лицето си. Щом обърна глава към свещеника, който бе наченал някакво ново песнопение, на мига се хвър- ли да го прегръща:
– Дядо попе, прогледнах…

 * Аналой (гр.) – черковна поставка за книги и принадлежности за обред. (бел. а.)

                                                                                        Горан Благоев
                                                                                         Пратеникът*

Искаше я. Много я искаше. С всеки изминал ден жела- нието му да я има ставаше все по-болезнено. Все по-трудно поносимо…
Една делнична сутрин, шаблонна както всички предиш- ни, той взе автобуса, за да отиде на работа. Беше много до- волен, че успя да се качи – за разлика от друг път навалицата се оказа невъобразима. Спазването на разписанието не беше отличителна черта на градския транспорт, но сякаш точно в този ден целият квартал от панелки бе решил да пътува точно с този автобус. Хората се тъпчеха и блъскаха хаотично като отсечени трупи, пуснати от дървосекачи в бързеите на планинска река.
Не разбра как се озова до нея. Тя седеше до прозореца и четеше. Далечна и извисена над задушаващия хаос, който я окръжаваше. Озарена от нещо или от някого – само тя си знаеше…
Водовъртежът от човешки тела неусетно го бе изтикал и той стоеше над нея, приведен като улична лампа. Миг след това нещо в него започна да пулсира, както при първата му любовна среща. Това… Това… Разумът му се задъха… Това е тя… Възможно ли е?
– Вие откъде имате тази книга? – разпозна своя глас, но му прозвуча някъде отстрани, като чужд. Смути се, когато осъзна какво стори. Беше късно.
Младата жена бавно вдигна поглед от книгата и мило се усмихна.
* Част от този разказ е вдъхновена от действителен случай, който ми сподели Фреди Пенев. Благодаря му сърдечно!
– Имам я…
Изобщо не видя, че го гледа разбиращо. Не откъсваше очи от страниците. Съзнанието му изгуби връзка с тялото. Усещаше само някаква непозната дотогава смесица от леко- та и екстаз. Тя преливаше от сърцето му, после неусетно го изпълни целия и накрая се изписа на лицето му… Младата жена бавно затвори книгата и му я подаде все така усмихна- та.
– Вземете я.
– Не, аз… не… Не бих могъл…
– Вземете я. Тя е за вас.
– Не… Но как…?
– Да, да, вземете я. Един скромен подарък.
– Скромен? Не, не… Това е невероятно. Благодаря ви.
Толкова отдавна я търся. Но вие ще останете без нея…
– Не се притеснявайте. Не мислете сега за това. Нямаше смисъл да му обяснява откъде имаше книгата.
И че може да си намери друга. Важното беше, че може да я сподели с него. При толкова много уши в претъпкания авто- бус предпочете да замълчи. През колко ли от тях някой друг слушаше какво се носи във водовъртежа от човешки тела?! Дали ако се опиташе да му разкаже, нямаше да му навлече само неприятности. А кой знае и какво още…? Всъщност той е непознат. Защо така лесно му се довери? Дали не сбър- ка? Със сигурност тук не беше мястото да му говори за онова неотдавнашно пътуване до приказната столица край голяма- та река с много замъци и паркове – творения на човешкия гений, каквито в нейната страна нямаше. Или не бяха запазе- ни. Трябваше да участва в международната среща на младе- жи от двете страни на границата, която наричаха „Желязната завеса“ или просто „Завесата“ – тя разделяше хората на два свята – от едната страна бяха добрите, от другата – лошите.
От едната – човеколюбивите, от другата – хищните. Поне така си мислеха тези, които скроиха и спуснаха Завесата – че са всесилни да делят света както те искат, да прекрояват съд- би. Такива срещи бяха истинска екзотика – бяха почти невъз- можни за хората от източната страна на Завесата. Режимът, който там беше всесилен, все пак позволяваше те понякога да се случат.
Всъщност едва ли щеше да замине, ако не трябваше да смени своя колежка, която точно тогава бе насрочила сватбата си. Дали беше случайно? По време на срещата, през един от свободните следобеди, успя да се откъсне от групата, която имаше и надзорник – без неговата компания Режимът на ни- кого не позволяваше да надникне от другата страна на Завеса- та – беше опасно, та нали от другата страна бяха хищниците. Така им внушаваха. Но тя странно защо, не им вярваше… За- пъти се към един от дворците с прочута галерия и живописен парк. И точно там, докато отдъхваше на една пейка, се запозна с двама младежи. Бяха я разпознали по баджа, че е от между- народната среща, на която и те участваха. Оказа се, че са от другата страна на Завесата. Не изглеждаха изобщо така, както ги описваше Режимът в нейната страна. Разбираха се, защото тя говореше езика им. Разпитваха я надълго за всичко онова, което в страната ѝ не се говореше. И тя им разказа. Нямаше какво да крие. А и от малка баба ѝ я беше учила, че от човек не бива да се страхува. Нито да коленичи пред него, колкото ѝ да изглежда всесилен. Защото всесилен е единствено… Нямаше нужда да Му споменава името. Тя Го знаеше…
Вечерта единият от младежите почука на хотелската ѝ стая. Сега в автобуса, се присмя на себе си, когато си спомни колко глупаво изглеждаше в мига, когато отвори вратата – реши, че ѝ се натрапва за мимолетен флирт, но понеже тя нямаше никакво желание за подобно нещо, го посрещна с
досадна гримаса. Младежът обаче ѝ се усмихна мило, каза ѝ: „Здравей, това е за теб!“, подаде ѝ една книга и тръгна обратно по дългия коридор… Романтик, ще ме сваля по този начин?! Помисли си тя, докато затваряше вратата след него. Реши все пак да погледне заглавието… Дъхът ѝ секна.
За тази Книга в страната ѝ се говореше шепнешком, ако изобщо някой имаше смелостта да шепне. Мълвеше се, че са я издали в голям, демонстративно голям тираж, но не до- пуснаха продажбата ѝ. Всъщност Режимът беше решил да разреши отпечатването ѝ само защото можеше да я размахва под носа на онези, от другата страна на Завесата. Та нали те твърдяха, че в държавата му имало строга хигиена даже на мислите, камо ли на онова, което се чете. Че нямало никаква свобода – нито на словото, нито на убежденията. Книгата трябваше да ги изобличи, че са болни фантазьори и най-до- лни клеветници, които се опитват да подкопаят устоите на Режима. Това, че нито един човек в държавата не можеше да си купи Книгата – онези, от другата страна на Завесата, нямаше как да разберат…
Сигурно сега младият мъж, който висеше над нея в пре- тъпкания автобус, изпитваше същото, което тя изпита през онази вечер в приказната столица край голямата река. Една взривоопасна смес от объркване, учудване, възхита…
– Да, да, не се притеснявайте. Вземете я – отвърна тя на слисания мъж и за миг отново се върна към свежите спомени от приказния град край голямата река – как младежът от дру- гата страна на Завесата наистина се опита да флиртува с нея, а сетне се влюбиха истински. И понеже повече не я пуснаха отвъд Желязната завеса, той започна да идва при нея. Често в багажа му имаше и по няколко екземпляра от Книгата…
– С какво се занимавате? – въпросът на младия мъж я върна отново в претъпкания автобус.
– Детска учителка съм… – отвърна му тя все така мило. Двамата замълчаха неловко. „Защо ли сега не бях дете,
за да имам такава учителка?!“ – мислеше си младият мъж, докато се опитваше да ѝ се усмихне и да излезе от конфузна- та ситуация, в която затъваше. Но едва успя да отрони:
– Благодаря ви още веднъж. Трябва да слизам. Приятен ден…
Искаше да ѝ каже още нещо. Нещо, което знаеше, че го пише в Книгата. Но се въздържа. И той подобно на нея си мислеше за невидимите уши в претъпкания автобус.
Озова се на спирката с Книгата в ръка. Все още не му се вярваше, че това наистина се случва. Разгърна меките ѝ корици. От лекия вятър стотиците страници от тънка хартия затрептяха като крилца на пеперуди. Стори му се, че всеки миг ще полетят – ще избягат, за да спасят онова, което пише- ше върху тях…
Невероятно! Колко дълго се беше опитвал да я открие. Но все напразно. Пазеха я в книжни складове, но те се оказа- ха по-непристъпни от най-строго охранявания затвор – онзи, където натикваха всички, позволили си лукса да мислят раз- лично от онова, което проповядваше Режимът. Пазеха я, ся- каш беше неговият най-заклет враг и тя по никакъв начин не трябваше да излиза на свобода. Имаха основание. Ако стиг- неше до хората, те скоро щяха да осъзнанаят, че светлината на бъдещето, която им обещаваха онези с власт, всъщност не е нищо друго, освен една непрогледна тъмнина, в която само се луташ и препъваш, но не можеш да вървиш изпра- вен. Книгата щеше да отвори очите им, а прогледнеха ли, щеше да стане страшно. За Режима…
Погледна Книгата още веднъж, за да се увери, че на- истина е негова. Видя, че е отпечатана в чужбина… Стори му се странно, но екстазът още го владееше и му пречеше
да вникне в този детайл. После втренчено загледа автобуса, който се отдалечаваше.
– Хей, какво си се замислил? – от унеса го извади гласът на колегата му. Всъщност бяха приятели. Много от- давна. Вярваше, че никакво изпитание не можеше да раз- клати доверието помежду им. Затова споделяше всичко с него…
– Имам я. Най-сетне е моя. Намерих я…
– Коя?
– Книгата!
– Коя книга?
– Как коя? – младият мъж леко троснато отвърна също с въпрос. Нима приятелят му не знаеше какво търсеше от толкова време?!
– Хайде бе. Възможно ли е? Шегуваш се…
– Ето – виж. Току-що ми я подари една млада жена в автобуса.
– Младааа?! Сигурно някоя чаровница?! – дяволито подхвърли колегата му.
– Усмихваше се мило. Беше… беше… О! Не мога да си спомня лицето ѝ.
– Великолепен физиономист като теб да не си спомня!? Изключено. Ти какво се опитваш да премълчиш? – дяволита- та усмивка не слизаше от лицето на приятеля му.
– Странно?! Защо ли не мога да си я спомня? Само пре- ди минути бяхме заедно… Защо…? – говореше сякаш сам на себе си…
На другия ден потърси кръстника си. Той бе имал шанса да се роди преди да нахлуе Режимът… Режимът на онези, които твърдяха, че Бог няма, защото човеците те били бо- гове… Наричаха се безбожници и много се гордееха с това. Беше имал много срещи с тях. Не по свое желание. Как ли не
се опитваха да го разубедят да не вярва в небивалици – оне- зи, за които пише в Книгата…
Той не им противоречеше. Нямаше смисъл. Мълчеше. Знаеше, че само Един можеше да помогне на слепия да про- гледне. Когато докосне очите му. Опитваха се да открият в неговите очи дори и най-малката сянка на объркване, болка, гняв, мъст, отчаяние. За да тържествуват с победата си над душата му. Но все не успяваха. Виждаха само как при всяка среща в погледа му запламтяваха светлинки подобно на мал- ки кандилца и озаряваха цялото му лице.
Младият мъж задъхано му разказа за вчерашната случка в претъпкания автобус. Но когато се помъчи да опише лице- то на младата жена, думите му отново секнаха.
– Все същото – не мога да си я спомня. Сякаш в мига, когато слязох на спирката, някой изтри нейния образ от съз- нанието ми…
Кръстникът му помълча известно време. После отвърна:
– Не е било нужно да запомниш лицето ѝ. Тя е била само един пратеник.
– Пратеник?
– Да. Пратеник. Неговият пратеник! Той я е изпратил при теб, за да получиш Книгата, която толкова дълго тър- сеше. Неговата благодат я е озарила, за да разпознае в теб съмишленика, приятеля, брата по вяра, онзи, който няма да я издаде на безбожниците. Той я е избрал за тази мисия. Всъщ- ност не. Една от мисиите ѝ. Казваш, че е детска учителка…
– Да.
– Щастливи са децата, които възпитава. Макар че сега едва ли го осъзнават. Тя е Неговият невероятен дар за тях. Един ден ще го разберат, когато прогледнат… Всички те неминуемо ще прогледнат… – погледът на кръстника отново грееше в меката светлина, отразена от кандилцата, които горяха в очите му…
Няколко седмици по-късно младият мъж отиваше на не- делна среща с приятели в центъра на града. Пътуваше със същия автобус, който претъпкан с човешки тела, го отвеж- даше на работа в шаблонните му делници. В почивния ден повечето седалки бяха празни. Зърна я още при качването. Седеше все така до прозореца и четеше – неголяма книга с кожена подвързия и тънки листове. Същата като тази, която така неочаквано му бе подарила.
Зарадван, той реши да седне до нея. Но се спря… Без да го види, седна на най-задната седалка. Някакво неясно желание го подтикна да продължи пътя си докато тя слезе. Приятелите му щяха да почакат… Искаше да я разгледа добре – този път да запомни лицето ѝ – младо и нежно, вглъбения ѝ, кротък поглед, най-дребната мимика?! А може би щеше да разбере къде живее?! Да я опознае, макар и от разстояние…
След няколко спирки усети, че всъщност я съзерцава. Смути се. Реши да отклони погледа си към онова, което се редуваше отвъд прозорците на автобуса. И в този миг забе- ляза, че младата жена придържаше в скута си полупрозрачна найлонова торба. Дали не отиваше на гости? Сред някол- кото безформени пакета успя да различи шоколад, кутия с бисквити, стек цигари, някаква бутилка безалкохолно…
Хора се качваха и слизаха, спирките се нижеха една след друга. Тя все така седеше до прозореца и четеше. „Дали не е забелязала, че я следя и нарочно не слиза?!“ – помисли си с нотка на притеснение. Дали импулсивността му отново ще го вкара в конфузна ситуация. Реши, че е по-добре да слезе при първа възможност и да остави младата жена да продъл- жи по пътя си.
Не след дълго автобусът спря. Оказа се последната спир- ка. Малцината пътници слязоха. Детската учителка също.
Той също трябваше да я последва. Предпазливо, за да не го види.
Стори му се странно – наоколо нямаше нито панелки, нито къщи. Младият мъж не повярва на очите си. „Възможно ли е тя… да идва точно тук? И при кого…?“ – въпросите се блъскаха в главата му като отсечени трупи, пуснати от дър- восекачите в бързеите на планинска река. Стоеше самотен на спирката, втренчен в младата учителка, чиято трепетна походка още повече го озадачаваше. С полупрозрачната най- лонова торба в ръка тя се отдалечаваше към една голяма и неприветлива сграда, на която се четеше надпис „Централен затвор“. Слиса се още повече.
Всъщност не знаеше, че хора отвъд „Желязната заве- са“ издаваха Книгата на неговия език и я внасяха тайно през границата – те не вярваха на пропагандата в негова- та страна, че всеки има свобода да чете каквото пожелае. Не подозираше, че същите тези хора рискуваха да имат неприятности, твърде големи неприятности с Режима, но въпреки това го вършеха – сякаш Някой им вдъхваше ку- раж да не спират… Не знаеше и това, че младата учител- ка, която му подари Книгата, имаше любим – младеж от другата страна на Завесата. Той често носеше в багажа си по няколко екземпляра, когато идваше при нея. Криеше ги в специално двойно дъно на куфара – за приятелите ѝ, които също искаха да я прочетат. Но двамата бяха млади и твърде влюбени, за да осъзнаят, че някои от тези приятели са дали под наем ушите си на Режима. Разбраха го чак при онова фатално пътуване, когато граничните власти в нейната страна неочаквано решиха да претършуват бага- жа на младежа от другата страна на Завесата. Сега той из- лежаваше присъда в Централния затвор. Бяха го обвини- ли, че върши вражеска пропаганда и руши Режима… Това
се твърдеше за всеки, който дръзнеше да разпространява Библията.

март 2015 г. – септември 2020 г.

                                                                                                 Завръщане

Извисяваше се над всички и изгревът винаги галеше първо него. В този миг скалистото му било приличаше на роза, която започва бавно да се разтваря, докосната от пър- вите лъчи на слънцето. Околните върхове и височини и под него още спяха покрити с тъмнозеления покров на нощта – в едно дълбоко и хладно блаженство, което поглъща силу- ети и очертания, така както паметта потъва във вечността. Кротуваше и езерото, намерило покой долу сред каменните им шепи – долу в ниското. Беше съзерцавал тази гледка по време на една ескурзия в студентските си години. След ро- мантична нощ с любимото момиче се измъкнаха от спалния чувал, за да се докоснат до първите мигове на новия ден в планината. Картината с озарения от изгрева скалист връх се загнезди в съзнанието му и неусетно стана част от него. След това винаги я търсеше, когато намираше време да се слее с покоя на планината. Но никога не успя да я открие отново – така както я бяха съзерцавали първия път… До онзи ден, ко- гато зареяният му поглед не я съзря през витрината на една галерия. Някакъв художник чудак беше бродил години преди него из същата планина и бе оставил върху малкото платно върха, който се открояваше със своя силует в утринна, розо- во-оражнева нежност. А останалите върхове, височините и езерото под него – все така потънали в тъмнозеления покров на вечното блаженство…
Беше оставил капаро за картината и сега с устремна ра- дост вървеше към галерията, за да я купи. Момичето, с кое- то бяха съзерцавали заедно онова утро, после стана негова спътница в живота. Но никога след това не сподели планин- ските му екскурзии. На онова студентско пътуване, което се оказа съдбовно, я привлече не увлечението ѝ към природата, а към него. И заради него беше решила да изтърпи несго- дите на нощуването на открито, в спален чувал, въпреки че изобщо не им остана време за сън. После той продължи да броди из планината сам, а тя винаги намираше аргументи да не го придружи – първо бяха недовършените служебни анга- жименти, които трябваше да приключи през уикенда, после грижата за децата. С годините периметърът на личното им пространство толкова се разшири, че те почти нямаха терен, който да споделят заедно. Свикнаха и вече им беше трудно да се завърнат един към друг – неусетно бяха потънали в дълбините на безпаметството и забравата и продължаваха да живеят заедно единствено по инерция. Любовта им сякаш беше останала да грее само там – на един висок връх, откъ- дето започна общият им път и не успя да отмести с лъчите си тъмнозеления покров, погълнал силуети и спомени.
Само след няколко дни се навършваше годишнина от на- чалото на тяхното общо пътуване и той беше решил малкото платно с утрото при скалистия връх и спящото езеро да бъде неговата изненада за нея. Надяваше се, че лъчите, които ис- кряха от картината може би най-сетне ще върнат светлината и в техния живот…
Докато крачеше към галерията, някакви сенки препре- чиха като невидима стена порива му – от тъмното изплуваха хора с цветя. Сепна се. Минаваше покрай катафалка – лъс- кава черна лимузина със затъмнени стъкла. На същата улич- ка, малко преди галерията, имаше църква. Ковчегът още не
беше внесен вътре и хората с букети и венци влизаха в храма покрай катафалката, а мълчаливите им силуети потъваха в тъмните очертания на автомобила – сякаш се опитваха да ос- танат още малко насаме с покойника, преди да го посрещнат за последен път…
„Опело“ – отчете с досада съзнанието му. Беше в твър- де приповдигнато настроение. В такъв миг най-малко му се размишляваше върху човешката тленност и преходността на живота… Крачеше към галерията с трепета за една дълго, дълго очаквана среща…
„Рисувал е винаги от натура, не по скици или фото- графии. Споделял ми е, че винаги е отивал на място, за да може да улови светлината в дадения миг. И винаги е имал до себе си малко касетофонче – за да слуша класическа музи- ка, докато рисува. Според настроението, което му е създавал всеки пейзаж… Представете си, и триножник, и бои, че и касетофонче… Толкова неща е трябвало да носи сред при- родата. Затова всичките му картини са с малки размери – не му е било възможно да носи големи платна. Усещате ли как в тях светлината звучи като мелодия и мелодията искри като светлина?! Искате ли да ви покажа и други…“ – задъхана от предчувствието за поредната прилична сделка, галеристката изтъкваше предимствата на художника, чието малко платно бе привлякло вниманието му онзи ден. Беше така възторжен, че е открил „техния“ връх и вместо да се съпротивлява, ос- тави великодушно бъбривата артистичност на дамата да го завладее…
Напористата галеристка започна да нарежда пред него платно след платно. Редуваха се пейзажи, в които се усеща- ше душата на художника, разтворена в безмълвния трепет на творението – полъх на вълни, които тихо галят пастелни морски брегове; пролетна прохлада, събудила кротко потъ-
налите в цвят дървета; летен зной, смълчал златни полета и небе, натежало от синьо… Художникът чудак бе нарису- вал всички мелодии, сътворени от Бог чрез природата, които окото му бе съзряло през неспирните странствания…
Трудно му беше да удържи на изкушението. Колеба се известно време между един пастелен морски пейзаж и зао- блени била, чиито борови гори ги покриваха като мек и раз- рошен китеник… Тръгна си с още едно платно. Пак планина. Галеристката имаше редкия талант да създава убедителното усещане у клиентите, че са се сдобили с най-качественото, което можеше да им предложи. Не спираше да му прави ком- плименти за избора, докато опаковаше платната в два плоски пакета.
– Художникът жив ли е? – попита той накрая, вглеждай- ки се в подписа и годината под едно от платната му…
– О, да, да – кимна утвърдително галеристката. Минала- та седмица ми донесе двата пейзажа, които току-що купихте. Излезе сияещ от галерията. Представи си как неговото момиче усмихнато ще започне да разопакова пакетите и как ще се стъписа пред неочакваното… Вървеше с широките стъпки на радостното предчувствие, когато погледът му от- ново се блъсна в автомобила-катафалка, който още стоеше пред църквата. Ковчегът отново беше вътре, но вече отру- пан с цветя. Хората-сенки пак сновяха наоколо. Очевидно
последната им среща с покойника току-що бе завършила… В този миг осъзна, че беше избирал картини колкото
продължава едно опело. Възторгът и мъката само на няколко метра един от друг. Нереална близост. Почти хармонична. Наистина ли?
Лъчите на изгрева, които галеха планинския зъбер още не бяха пробили тъмнозеления покров на нощта. Дали изоб- що щеше да се случи?! Платното бе застинало точно в този
миг… Усети как от дълбините на езерото се надига мрак, който противно на всякакви природни закони достигна оза- рения от изгрева скалист връх и го погълна. Изпълваше се с омерзение и не беше в състояние да го спре. Омерзение към себе си. Вярваше. Вярваше в Бог и вярата му съвсем не беше формална, макар понякога егоцентризмът му да я поглъщаше и обезличаваше тотално. Но точно в този миг от вярата му се роди упрек. Започна да се упреква, че с радост- но безразличие бе подминал автомобила-катафалка. Че не бе изрекъл в ума си дори едно простичко „Бог да го прости!“. Който и да беше той. Не бе помолил кратичко Бог да при- еме като благ баща, а не като строг съдия душата на този, който лежеше в ковчега. Самоукоряваше се, че самодоволно бе гъделичкал сетивата си и бе тържествувал от срещата с един възкресен спомен, докато съвсем наблизо сетивата на някой друг са били вцепенени от мъка и болка. Почувства се жалък. Виновен. Че в радостта, която го бе упоила, не наме- ри дори кътче, за да сподели макар и от дистанция мъката на тези хора, макар да не ги познаваше. Не, това не беше нито истерична реакция, нито благочестива поза. Просто така раз- бираше вярата си в Бог – като приемане на чуждата болка като своя – дори и от разстояние, дори и безмълвно, дори и за кратко.
Странно, дали и човекът, когото автомобилът-катафалка отнасяше към вечността, е имал своите съзерцателни миго- ве? Търсил ли ги е отново след това? Намерил ли ги е? Като дребни комети въпросите раздираха съзнанието му. Правеха самоомерзението му още по-болезнено. И сковаващо…
Искаше да се оправдае. Да се оневини. Да намери покой. Да си върне радостта от възскръсналата среща с дълго, дълго търсения спомен. Влезе в храма, за да запали свещ за душата на покойника, чийто ковчег бе видял току-що. Опита се да се
вглъби в молитвата, но въпросите, от които търсеше спасе- ние, продължаваха да раздират мислите му. Може би все пак ще намери отговор…
В църквата, която се намираше съвсем близо до галери- ята, служеха няколко свещеници. Точно този ден дежурният, на когото бе възложено да отслужва требите, се оказа негов отдавнашен познат. Често го навестяваше и беседваха за как- во ли не – включително и за живопис.
– Отче, прости ми любопитството – заговори го леко неуверено, – кой беше човекът, за когото току-що отслужи опелото?
– Чедо Божие – отвърна му с усмивка свещеникът. Нали знаеш – пред Божия взор всички сме равни. Просто се пресе- ли в другия свят. При Бога.
– И все пак, не знаеш ли името му? Какъв е бил?
– Знам. Нали не бива да съм формален, когато трябва да кажа няколко утешителни слова на близките след опело- то, винаги се интересувам какъв приживе е бил покойни- кът. Този е бил един художник. Стихия му били пейзажите. Умишлено бродел из най-усамотените места, за да рисува…
– И…? – попита очаквателно. – Кой ти ги разказа тези неща?
Свещеникът замълча. Защо ли трябваше да разказва всичко това на своя познайник? И защо го интересуваше така подробно? Художникът беше някакъв чудак. Но точно това беше впечатлило и него, макар като свещеник да се бе докосвал до какви ли не човешки странности… Реши да про- дължи.
– Разговарях със съпругата му, когато дойде да запише час за опелото. Беше свита от мъка, но излъчваше невероя- тен финес. Опитах се да ѝ кажа нещо утешително, но в край- на сметка по-скоро я слушах. Покойният ѝ съпруг искал тя
винаги да го придружава, докато бродел из природата, за да рисува. Не само за компания. Не. Като всеки художник и той трудно споделял чувствата си с думи. Искал винаги да бъде с него, защото тя всъщност била неговото вдъхновение. Носе- ли си и касетофонче с батерии, на което слушал класическа музика, докато пресъздавал пейзажите върху платната. Тя обичала да го съзерцава – дори когато толкова потъвал в кар- тината, че забравял за нея. Една такава тиха, ненатрапваща се любов, която винаги извира от дълбините…
– Друго не ти ли каза?
– Защо се интересуваш толкова?
– Така, ще разбереш…
– Очевидно имаше потребност да споделя мъката си, защото ми довери, че само преди седмица съпругът ѝ зане- съл в близката галерия последните си две платна. Бил из- ключително виртуозен и много търсен от колекционерите. Затова у дома вече нямало нищо негово – той отдавна не мо- жел да броди и да рисува. Двете платна пазели до послед- но, защото били свързани с много техни лични, романтични спомени. Но парите за лекарства все не им стигали и накрая решили да ги жертват. Дни след това съпругът ѝ се преселил при Бога… Представям си с каква мъка трябва да живее тази жена. Без съпруга си, и без нито една картина, която да ѝ е останала от него… Дълбоко ме разтърси, когато накрая с на- сълзени очи ми каза, че се утешава с надеждата платната да попаднат в някой истински ценител и да му доставят същата радост, която те са изпитвали, докато съпругъ ѝ ги е рисувал. Идната седмица съм по-свободен и ако искаш, може заедно да отидем до галерията, поне да ги видим, ако още не са ку- пени. Да ти кажа ли и името на художника?
– Знам го! – прекъсна го толкова неочаквано, че думите на свещеника увиснаха във въздуха. – Знам го. Когато жена
му дойде да запише панихида за четиридесетия ден, дай ѝ тези два пакета…
Свещеникът го гледаше смаяно, осъзнавайки, че се случва нещо, което още не може да разбере.
– Кажи ѝ, че ти ги е оставил някакъв непознат… Или по-добре нищо не ѝ казвай. Просто ѝ ги дай. Нали вярваме, че Бог твори чудеса. Това чудо е за нея…
Излезе от храма, сподирен от недоумяващия поглед на свещеника, който държеше в ръцете си двата пакета. По- вървя доста, когато неусетно установи, че пак крачи с ши- роката походка на радостта. Чувстваше невероятен уют в душата – като след съкровена изповед. Картината нямаше как да отметне тъмния покров на забравата, в която двамата със съпругата му бяха погребали образи, спомени и чувства. Нямаше как да ги върне един към друг. Чудният пейзаж бе преживял една друга, споделена любов. Не беше тяхната и не им принадлежеше. Пейзажа, който толкова ги плени няко- га и откъдето тръгна общият им път трябваше да дорисуват двамата. Трябваше сами да се завърнат при скалистия връх, който при изгрев приличаше на роза, която започва бавно да се разтваря, докосната от първите лъчи на слънцето.

22 декември 2014 г. – 15 октомври 2020 г.

                                                                                                   Деян Енев

                                                                                            Църква на пътя

Карах по Околовръстното, когато се сетих, че наближа- ва Задушница. А не бях записал за поменаване имената на мъртвите си набори, приятели и роднини, на бабите и дя- довците ми. Но само след миг се сетих, че наблизо, в този участък от пътя, има един храм, бях виждал оградата му. Стигнах, спрях отпред. Докато се спусках по стъпалата към двора, един плъх с големината на котенце премина през пъ- теката, без да бърза, и после се чу как шумоли и се рови в натрупаните вършини до кладенеца.
Влязох в малката църквичка. Литургията още продъл- жаваше. Една възрастна женичка със забрадка припяваше, а друга една стоеше при свещите. Имаше само още един чо- век, облечен само по фланелка с къс ръкав въпреки студа. Той мяташе от време на време главата си като кон, хапан от мухи.
Записах имената, взех си свещички от 20 стотинки, за- палих ги в двата пълни с пясък кръгли свещника в притвора, по-висок и по-нисък, за живите и за починалите. И се загле- дах в пламъчетата. И кой знае как, по силата на какви закони на паметта, изведнъж се сетих за моя прадядо, свещеника. Отец Константин. Бащата на дядо ми по бащина линия. Ка- жи-речи, само името му знаех, както и това, че е живял в Никюп. Името на жена му също, на баба попадийка. Тя се казвала Параскева.
Отец Константин беше починал 2–3 години след Деве- ти. Но баба попадийка беше живяла още двайсетина годи- ни. Нея я бях виждал, имах много смътен спомен от едно
минаване с нашите с москвича през Никюп, бил съм малко, 4–5-годишно момче. Образът ѝ, разбира се, не беше се за- пазил в паметта ми, беше останало само усещането за едно, облечено в тъмни дрехи кълбо от обич. И това помня, че къ- щата имаше чардак, а в двора имаше цветя и пуйки.
В последно време се бях сетил да поразпитам баща ми какво помни за дядо си, за отец Константин. Не помнеше много, каза, че го е виждал едва няколко пъти. Помнеше по-ярко едно от пътуванията до Никюп, било е през войната. Тежко, дълго пътуване, с каруца от Цар Калоян до гара Вя- тово, там хванали влака Русе – Горна Оряховица и слезли на гара Куцина, а на гарата ги чакала, за да ги откара до Никюп, каруца, пратена от дядо поп.
В Никюп били дошли и другите таткови братовчеди. Баща ми си спомняше, че сложили децата да спят следобеда на чардака.
– А дядо поп какво? – попитах малко припряно баща ми. Мъчех се да изкопча още нещо. Да изкопча онова, което изведнъж да ми каже много за дядо поп, за моя прадядо, ко- гото не познавах.
– Той седеше на един стол на чардака и ни гледаше – отвърна баща ми.
Гледал ги е. Внучетата си. Било е през войната.
Вдигнах поглед. Свещеникът беше дръпнал завеската на олтара. Щеше да изнася даровете. С поглед ми показа да взе- ма свещника със свещта.
Когато службата свърши, свещеникът излезе от олтара с табличката с нафората. Пристъпих и си взех нафора. Сетне му целунах ръката. Беше стар човек, по ръката му имаше старче- ски петна, брадата му отдавна не беше виждала ножица.
– Как се казваш, отче? – попитах го.
– Константин.
Подаръкът

Нейното работно място беше под колоните на един дълъг блок на големия булевард. По средата на блока имаше място за преминаване под него, нещо като пасаж, за да съкратят хо- рата пътя си към блоковете в комплекса, без да се налага да за- обикалят целия дълъг блок. Навремето някой беше преградил едно ъгълче под колоните и беше направил малко павилионче за продажба на кафе, сокове, алкохол, цигари и вафли. И това момиче продаваше в това павилионче.
На метър встрани от павилиончето, пак под колоните, бяха поставили и плот на железни крака, за да може този, кой- то си вземе кафе или шишенце алкохол, да има къде културно да го постави, докато се бърка в джобовете за цигари.
Момичето беше любезно и услужливо. И затова мъжете, които се събираха около плота, няма защо да крием, това бяха най-вече кварталните пияници, провалени, безработни хора, по една или друга причина зачеркнати от обществото, с голя- ма обич я наричаха помежду си Катеричката.
Когато минавах оттам, виждах как лицата на хората се про- менят с времето, как алкохолът не им прощава, как бузите им се надуват и отичат, как очите им се скриват, как краката им стават все по-слаби и те все по-трудно ги движат, а крачките им стават все по-треперливи и все по-трудно сричат пътя. Но явно за тях беше въпрос на чест да се довлекат до павилиончето, да заявят и днес присъствието си в своето малко общество, да извикат своите думи, които се събират в гърлото на човека през нощта. Най-често идваха Иван, Буната и Весел. Иван беше стар поет и писател, когото славата и признанието бяха отминали като бърз влак, жена му беше починала и сбирката до павили- ончето беше единственото му развлечение през деня. Буната беше мъж и половина, висок, кокалест и як, бил е капитан на
кораб и още пазеше люлеещата си походка, с каквато моряците вървят по палубата на кораба в разбушуваното море. Но и той за няколко години отслабна, израсна, дрехите му се покриха с петна. Весел беше телевизионен техник и допреди години дър- жеше едно телевизионно сервизче, свряно в гараж на близката улица. Но новите плоски екрани на телевизорите изядоха хляба му, вратата на сервизчето му ръждяса и той също започна по цял ден да прекарва времето си тук, до павилиончето.
Тримата днес бяха намислили, като се срещнат, да се уго- ворят какъв подарък да купят на Катеричката, защото Коледа вече наближаваше. Те си взеха по едно шишенце, изпиха го и почувстваха прилив на сили, както в предишните години. Но освен горещото им желание за подарък на Катеричката им трябваха и пари, а пари те нямаха. В джобовете им се търкаля- ха някакви железни левчета, които щяха да им стигнат за още по две-три шишенца алкохол. И за нищо друго.
И тогава Иван, старият, подминат от славата писател, обя- ви, че има вкъщи една голяма червена шейна, дълга около ме- тър и теглена от два елена с клонести рога, а в шейната седи Дядо Коледа, с червена шапка, с брада и с червен кафтан, съв- сем като истински. Била за подарък на внучето, когато било малко, но нали скоро след това дъщеря му с внучето и зетя заминали за чужбина, та затова шейната си останала у тях.
Речено-сторено. И другите двама харесаха идеята и всич- ки се отправиха към апартамента на Иван, за да довлекат шей- ната до павилиончето. А когато всичко беше готово, тримата си отвориха с чувство за изпълнен дълг още по едно шишенце и почукаха на прозорчето на Катеричката.
Тя отвори тясната вратичка, изгледа ги, видя шейната. Иван, като най-речовит, обяви защо тя е тук. Катеричката ги гледаше. Сетне се разплака и започна да трие очите си с юм- руче. И изведнъж, насред блясъка на сълзите започна да се
смее. Пристъпи и бавно обиколи един по един тримата. По- неже беше нисичка, се надигаше на пръсти. И ги целуваше по небръснатите вонящи бузи.
А Дядо Коледа седеше важно в каляската до тях. И сякаш помръдваше. Искаше навярно и той една целувка.

                                                                                                   Лала Боса

Ричи беше храбро куче. Когато слизаха с асансьора от шестия етаж на високия блок в онзи краен софийски квартал, където тя обитаваше една боксониера, Ричи не се плашеше от страшните звуци, които издаваха въжетата на асансьора, сякаш вдигаха или спускаха котвите на презокеански кораб, Ричи не се плашеше, а храбро изхвърчаше от асансьора на партерния етаж, едва изчакваше да отидат в тревата на междублоковото пространство и тя да откопчее каишката му и се втурваше да тича, без да го е страх, че по пътя си ще срещне други кучета, много по-големи от него и може да пострада, той се хвърляше смело в битките и битките често завършваха с рани, но макар и ранен, Ричи не падаше духом, а гледаше храбро и този поглед под русата козина на главата му, приличаща на косата на русо момченце, сресано на път, много му отиваше на кокершпаньол- ската муцунка; когато се разделяха, защото тя замина за онзи далечен френски град близо до Атлантическото крайбрежие и се наложи да закара Ричи при майка си и баща си на село, той продължи да гледа храбро в мига на раздялата, навярно си ми- слеше, че раздялата няма да продължи много дълго, че раздяла- та няма да продължи вечно, но точно така се случи, раздялата продължи вечно и накрая храбрият поглед на Ричи угасна и той умря, първо се разболя, не можеше вече да гони кокошките в двора, не можеше вече изобщо да ходи, кашляше, баща ѝ го завиваше с едно одеяло, но Ричи започна да трепери, спря да
яде и да пие и накрая умря и баща ѝ го погреба в края на двора и после винаги, когато минаваше по пътечката оттам, очите му се навлажняваха и добре че никой не виждаше това; сега този месец баща ѝ ще навърши деветдесет години, разбира се, ще се чуят по телефона, тя би му изпратила и картичка от нейния далечен френски град близо до Атлантическото крайбрежие, но вече никой не праща картички, картичките останаха в минало- то, като онази циментова пътечка под лозницата до старата им кирпичена къща, тя беше на пет, но още не можеше да казва „р“, бяха измили пътечката с маркуча и тя изскочи боса и се затича по нея, като викаше силно „Лала боса“, „Лала боса“, името ѝ беше друго, в него имаше буквата „р“, но тя още не можеше да казва „р“ и затова наричаше себе си Лала, после се научи да каз- ва „р“, разбира се, дори когато научи френски, френското ѝ „р“ звучеше много богато и неподражаемо, съвсем като на истинска французойка; и докато пътува сега с трамвая до другия край на града в неделното утро, където се намира гръцката църква, за да присъства на литургията, кой знае откъде в главата ѝ се промък- на това „Лала Боса“, то остана в главата ѝ дори когато миряните в църквата, дошли от различни краища на света в този далечен френски град близо до Атлантическото крайбрежие, започна- ха да казват едни след други думите на молитвата „Отче наш“ всеки на своя език, на румънски, на руски, на украински, на гръцки, на български, накрая сирийците казаха „Отче наш“ и на арамейски, арамейският звучеше толкова меко, приличаше на някаква птича песен, в него, чудно, сякаш имаше място и за това „Лала Боса“, което донесе спомена, още докато пътуваше с трамвая, за онази циментова пътечка, измита с маркуча под лозницата до старата кирпичена къща, където тъкмо сега майка ѝ минава и вдига от време на време глава като птица…*
* Разказите са от последната (засега) книга с разкази на Д. Енев
„Лала Боса“ (София, Рива, 2019)
Иван д. хрИСтов

Паролата

Бяха минали няколко месеца, откакто ме взеха в Беломо- рието запас – дружинен фелдшер, с чин подофицер. Нашата Втора трудова дружина бе разположена в село Маистро, за- обиколено с маслинови гори, в близост до Дедеагач.
Беше лятото на 1944 година. Наближаваше Петровден. Мъчеше ме носталгията и ме връщаше на село, където бях оставил жена и няколко деца. Там сега започваше сенокосът. Високо в планината утрините са прохладни. Небето на изток избелява и предвещава горещ ден. От сутрин до вечер вър- тя косата. Пред очите ми се редят откос след откос. Росната трева блести на слънцето и се носи аромат на горски билки. Мъжка ръка иска коситбата. Дано успеят да окосят и прибе- рат сеното.
Такива мисли се въртяха в главата ми, защото картината в Беломорието е съвсем друга. Лятото бе горещо и задушно. Из въздуха се носеха рояци комари. Нощно време палехме около спалните помещения говежди тор, за да се предпазим от тях. Имаше много болни от малария.
Районът около Дедеагач бе пълен с немски войскови части, които очакваха десант. Затова и задачата на нашата трудова дружина беше да строим бункери, подземни скрива- лища и артилерийски гнезда.
Един ден в канцеларията на ротния командир влезе една гъркиня – около 35-годишна, висока, слаба, с черна забрадка. Плачеше и нареждаше нещо на капитана, като непрекъснато поглеждаше към мен. Капитан Герасимов – запасен офицер с побелели вече коси беше от Станимака и знаеше добре гръцки.
Обърна се и рече:
– Попов, мъжът на тази жена е убит от немците. Има четири болни деца от малария. Можеш ли да ѝ помогнеш?
– Господин капитан – отвърнах аз, – забранено ни е да оказваме помощ на гръцкото население. Известно ви е как отчитам ампулите.
– Оставям те сам да решиш как да постъпиш – каза ка- питан Герасимов. – Имаш време да размислиш. Рискът е го- лям.
Пълните с мъка очи на тази преждевременно застаряла жена ме трогнаха, защото аз бях оставил на село сама жена и шест малки деца.
Реших още същия ден да се срещна с немския фелдшер, отговарящ за санитарния склад. Знаех неговата слабост – да пийва заарска мастика в селската кръчма.
Отидох там и сварих немеца на чашка мастика. Поздра- вих го и той отвърна на поздрава. Поръчах половинка масти- ка и седнах при него. Фелдшерът разбираше малко българ- ски. Оплаках му се, че имам много болни войници и нямам достатъчно инжекции против малария.
Под влияние на мастиката ли, от човещина ли – не раз- брах.
Той стана от масата и ме заведе в санитарния склад. На- пълни джобовете ми с ампули.
Привечер гъркинята дойде отново в канцеларията. Ка- питанът ме погледна – очакваше отговор.
– Реших да помогна – казах аз. – Хора сме! Капитан Герасимов стисна ръката ми и каза:
– Пази се от немския караул! Следвай жената от раз- стояние.
Вървях на петдесетина крачки след нея. Късното следо- бедно слънце бе разпростряло дългите си сенки по кривите
улички на това тихо, сякаш безлюдно каменно село. Откъм Бялото море вечерният бриз носеше солен мирис на йод и водорасли.
Жената зави по тясна калдъръмена уличка. Притичах след нея. Забелязах в дъното на улицата немска обходна двойка. В това време гъркинята отвори една дървена врата и сякаш потъна в обраслия с чемшири и зокуми двор на малка схлупена къща.
Запазих спокойствие. Наближих войниците, които раз- говаряха помежду си. Поздравих ги и подминах. След малко се обърнах – видях, че войниците ги няма. Върнах се обрат- но, огледах се и влязох в къщата.
Гъркинята ме въведе в опушена ниска стая – влажна и сумрачна. От единственото прозорче влизаше бледа свет- лина. На дървен одър, завити с черга, лежаха четири деца – бледи и изтощени от болестта. Пипнах челата им – горяха от температура. Моментът бе удобен за лечение на маларията. Извадих спринцовка и ампули с хинин и хиноплазмин. По- ставих им инжекции.
Майката ме гледаше с благодарност и ми говореше нещо, но не разбирах думите ѝ. Изкара няколко драхми и ми ги пъхна в ръцете. Отказах.
Вече бях на улицата и тъкмо подминах къщата, насреща ми се зададе друга немска обходна двойка. Щом забелязаха, че съм с медицински вензали на куртката, единият войник веднага свали шмайзера и го насочи в гърдите ми. Изтръп- нах целият. Другият завика припряно: „Пароле, пароле!“.
Уплаших се и забравих всичко. Немците всяка сутрин ни даваха различна парола. Дулото на немския шмайзер бе опряло в гърдите ми, а до слуха ми достигаше все по-нерв- ното: „Пароле, пароле!“.
Благодаря на Бога, че си спомних паролата. Пребледнял
я изрекох. Немецът свали шмайзера и аз облекчено въздъх- нах. Докато съм жив, няма да я забравя, защото ми спаси живота.
Почнаха да ме търсят да лекувам и други болни деца.
Помагах, доколкото можех.
Жал ми беше за гладуващите деца. Често се навъртаха около нашата столова, държаха в ръцете си празни консерве- ни кутии и чакаха да им дадем храна.
Дойде 4 септември 1944 година. Пристигна заповед незабавно да напуснем Гърция. Трябваше да се прибираме пеша за България през прохода Маказа.
Преди да тръгна от село Маистро, ме наобиколиха де- цата, които бях излекувал от малария. Едни ме хващаха за ръцете, по-малките ме дърпаха за панталона и ми махаха с ръчички за довиждане. Това ми стигаше, за да бъде пътят ми за дома по-лек.

                                                                     о. Йоан Карамихалев (Янчо Михайлов)

                                                                                   От препълнено сърце

Манастирските камбани биеха траурно. Беше почи- нал дългогодишният игумен архимандрит Саватий. Човек властен и деспотичен, той не се ползваше с добро име сред една част от духовенството и миряните от околността. Но пък се радваше на благоволението и на предишните, и на сегашните властимащи и благодарение на това манастирът днес беше една от перлите не само на епархията, но и гор- дост на поместната Църква. Когато идваха делегации от братски сестри-Църкви, непременно в програмата им вли- заше посещение на този манастир. Той беше посещаван и от чужди държавници и дипломати. Туристически агенции също го бяха включили в маршрутите си и в манастира почти постоянно можеха да се видят групи чужденци, про- весили на вратовете си фотоапарати и щъкащи насам-на- там като хлебарки. В старата манастирска църква имаше запазени уникални стенописи от XII век.
Саватий беше постъпил в манастира като млад монах преди повече от 40 години. Тогава манастирските сгради бяха паянтови кирпичени постройки, покривът на църква- та бе протекъл. Постепенно, отначало с помощта на баща си, който от години беше в строителния бранш, а по-късно, наследил неговата предприемчивост, Саватий успя да стег- не и възроди за нов живот манастирските постройки, да построи крило за гости, да реставрира църквата, да върне земите на манастира, отчуждени при предишния режим, да изгради свещоливница, която снабдяваше със свещи повечето епархии. В едно от близките села бе превърнал
една селскостопанска постройка в шивашки цех, в който жени от селото шиеха свещенически одежди, в друго село пък изработваха кръстчета, малки иконки и други църков- ни сувенири. Някои го наричаха „бизнесмен в расо“, други се дразнеха от приятелството му със заможни и облечени във власт хора, които игуменът канеше в манастира и им устройваше богати трапези, трети му приписваха какви ли не пикантни истории и злорадстваха, че заради това не са го въздигнали в епикопски сан. Малцина бяха тези, които го споменаваха с добро.
Да отслужи опелото на архимандрит Саватий бе оп- ределен един млад епископ. Той нямаше добро мнение за покойния, макар че почти не го познаваше, a сега в над- гробното си слово трябваше да възпява добродетелите му, в които искрено се съмняваше. Когато спускаха ковчега в гроба, изкопан зад олтара на църквата, изведнъж заваля пороен дъжд.
– И небето заплака за дядо игумена – каза някой. „Да бе, да, още малко и Господ ще пророни сълзи за него“ – по- мисли си с насмешка епископът.
На възпоменателния обяд в манастирската трапезария от дясната страна на епископа бе седнал кметът на близкия град.
– Бог да прости дядо Саватий! – каза кметът, като се опитваше да завърже разговор с епископа. – Добър човек беше. Знаете ли, аз съм кръстен на него.
– Как, как на него? – за малко да се задави епископът.
– Баща ми на младини бил стъпил накриво и излежа- вал присъдата си в затворническото общежитие наблизо. Довели за една седмица тези, които били с по-леки при- съди, сред които бил и баща ми, да помагат при строежа на новите манастирски сгради. Дядо Саватий, тогава млад
игумен, работел наравно с тях и така постепенно – от при- казка на приказка – намерили общ език с баща ми. Дядо Саватий му говорел за съвестта, за безграничната Божия милост и любов дори към най-падналия грешник, и го за- клел да не повтаря предишните си простъпки. Като се оже- нил и майка ми забременяла, баща ми я склонил, ако роди син, да го кръстят на игумена, който го върнал в правия път. И ето ме мене – Сава, Сава Нецов. Баща ми почина преди година, но до последно идваше да помага с каквото може в манастира
„Гледай ти – помисли си епископът. – Значи дядо Са- ватий не бил толкова черен, колкото го изкарваха някои хора“.
– Виждате ли този млад мъж, който сега си тръгва, накуцвайки – прекъсна мислите му кметът. – Бил е с лека форма на детска церебрална парализа. Игуменът платил лечението му в чужбина, после го издържал да учи и сега е лекар в нашата болница.
Епископът отпи глътка вино за „Бог да прости“ и си каза: „Значи словото ми е било на място. Нали е казано:
„От препълнено сърце говорят устата“*.

Змийчето

Дребна млада жена с две малки деца, момченце на око- ло пет годинки и момиченце – на около две, влезе в храма.
– Тук боти тати – каза момиченцето и посочи с пръст- че към олтара.
– Той не работи, той служи – поправи я момченцето.
– Тук вее Бог – разпери широко ръчички момиченце-
* Евангелие от Матея, 12 глава, 34 стих (бел. а.)
то, сякаш искаше да обхване цялото пространство под ку- пола на храма с дрезгавата мъждукаща светлина, с облаци- те от тамян, с колебливия пламък на свещите, с възгласите на свещеника и с пеенето на хора.
– Тук живее Бог – преведе баткото.
Една слаба кокалеста жена на около 45–50-годишна възраст, с изпито лице, която стоеше най-отпред, раздраз- нена от говора на децата, понеже смущаваше молитвеното ѝ вглъбяване, се извърна назад, погледна ги строго и из- мърмори нещо под носа си. Казваше се Севда, но всички зад гърба ѝ я наричаха Змийчето, понеже имаше остър и хаплив език. Начална учителка, тя гледаше на всички, кои- то за първи път влизат в храма, като на непослушни уче- ници. Правеше им забележки, укоряваше ги, че не знаят как да се държат в църква. Без никой да я е упълномощил, следеше всичко да става с приличие и ред. Когато някой християнин питаше за нещо дежурния свещеник, тя бърза- ше да даде отговор още преди отецът да си отвори устата.
– Внимавай със Севда! – предупреди един от свеще- ниците с по-дълъг стаж в храма младия си събрат, който в момента служеше. – Тя е твърде благочестива, а прекалено благочестивите са много опасни. Ако нещо не ѝ угодиш, като нищо ще напише донос до владиката срещу тебе.
Севда беше стара мома. Когато я питаха защо не се е омъжила, тя отговаряше, че летвата ѝ била вдигната висо- ко, а мъжете, които проявявали интерес към нея, се опит- вали да минат под летвата. В интерес на истината тя беше наглед симпатична, имаше още „търговски вид“, но нещо отвътре сякаш прозираше под кожата на лицето ѝ и хората бързо се отдръпваха от нея.
Когато младият свещеник излезе да раздава нафора, момченцето и момиченцето се отскубнаха от опеката на
майка си и с радостни викове: „Тати, тати!“ се втурнаха към него и се сгушиха в краката му.
– Нямат домашно възпитание – уж на себе си каза Севда, но така, че свещеникът да я чуе.
– „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството Божие. Който не при- еме царството Божие като дете, няма да влезе в него“. Така казва нашият Господ Иисус Христос – цитира Евангелието свещеникът, но Змийчето продължаваше да съска:
– Вие да не си мислите, че сте Христос? Вие сте само Негов слуга!
Отецът не ѝ обърна внимание, а заговори на всички:
– Искам да ви разкажа една случка: Млад човек бил изправен пред наглед нерешим проблем. Тогава си спомнил за напътствията на покойната си баба: „Синко, ако имаш някой дерт на сърцето, иди в църквата: там ще ти помогнат, ще те разберат, ще те утешат…“, и влязъл в най-близкия храм. Усетил десетки осъдителни погледи, вперени в него. Бил облечен неподходящо, пък и не знаел какво следва да направи. Към него се приближила една намръщена жена, подала му една книжка с напътствия как да се държим в храма и казала:
– Момче, прочети я и тогава пак ела!
Младежът се почувствал отхвърлен, излязъл навън, седнал на пейка в градинката пред Божия дом и заплакал. По едно време усетил една ръка върху рамото си. Обръща се и вижда Христос.
– Защо плачеш, момко? – попитал го той.
– Не ме пущат там – отговорил младежът и посочил с поглед към църквата.
– Прости им, те не знаят какво правят – казал Спаси- телят.
Свещеникът, който беше предупредил по-младия си събрат да внимава със Севда и бе станал неволен свидетел на сблъсъка му с нея, му каза в олтара:
– Сега вече сгази лука. Доносът не ти мърда. Така ще те обрисува, че няма да се познаеш.
Младият отец понечи да каже нещо, но в този момент откъм централния кораб на църквата се чу ридание. Той дръпна крайчеца на храмовата завеса. Свита на две, Змий- чето плачеше. Само Бог знаеше защо.
 

                                                                                          Милена Крумова

                                                                                                 Гоблен

За пореден път Ваня започваше да бродира гоблена и отново обърка нишките. След оплитането на конците и грешката в избора на нюанса се отказа. Имаше нещо, което ѝ пречеше да работи в темпо, нещо спираше вдъхновения ѝ устрем. А срокът я гонеше, уговорката беше ясна, щеше да продаде готовата творба на добра цена. Но закъсняваше и вече беше на ръба да се откаже.
Захвърли всичко в ъгъла и ядосана загледа недовърше- ното. Образецът показваше, че има добро начало, масата, телата, но лицата не можеше да ги хване. Вдъхновението ѝ вероятно беше на привършване. Почувства се слаба и неспо- собна да сътвори каквото и да е.
Отскоро беше пенсионер, разполагаше за пръв път с толкова свободно време и можеше да се отдаде на плетиво- то. Беше опитна, отдавна беше приключила „Слънчогледи- те“, „Трявна“, „Невеста“, „Прерийни коне“. Докато ги бро- дираше, никога не беше изпитвала съмнения в уменията си, пречки в избора на цветовете. А сега „Тайната вечеря“ ѝ отне спокойствието. Не можеше да продължи. Беше отчаяна, не искаше да се измъчва. И се отдаде на други занимания – го- твене, чистене и сериалите по телевизията.
Не продължи дълго. Скоро ѝ омръзна еднообразието. Другите занимания не бяха достатъчно предизвикателни. Отново погледна гоблена си, захвърлен в мрачния ъгъл. За- пита себе си какво толкова трудно имаше в лицата на тези персонажи. Нищо не знаеше за тях. И понеже не успя да си обясни собственото си бездействие и липсата на усърдие,
реши подробно да се запознае с всеки един апостол, седнал до Иисус. Отвори старите позабравени книги в библиотеката си и се зачете.
Вартоломей бил апостол, претърпял жестокостта на не- вярващите, подложен на нечовешки мъки заради мисията си. На картината на Леонардо изглеждаше силно изненадан. Изправен беше, след като научава за предстоящото предател- ство.
Яков Алфеев бил кръчмар, но станал сподвижник на християнството. Бил разпънат на кръст заради вярата си. Умрял на път към Египет. На изображението имаше особе- на благост, но той също излъчваше тревога от наличието на предател.
Андрей бил първият проповедник, много хора посветил във вярата. Умрял от мъченическа смърт. Позата му на кар- тината издаваше неговата готовност да спре злото, лошата вест и предателството.
Юда бил най-злочестият апостол. Като ковчежник съх- ранявал парите от даренията. Изкушен от тридесетте сре- бърника, той се превърнал в предател. С целувката в Гетси- манската градина той посочил на фарисеите кой е Иисус. На картината беше в сянка, тъмна фигура, която държи кесия и потъва в своя душевен мрак.
Петър бил въведен в християнството от своя брат Анд- рей. Добър сподвижник на Исус и епископ в Рим. Мъчениче- ската смърт го застигнала и него. Тук образът му беше гне- вен, държеше нож, насочен към противоположната страна на Иисус. Готов беше да защитава вярата от предателя.
Йоан Богослов бил също един от първите апостоли, последвали Иисус. Отдаден бил на делото изцяло. Верен на християнските норми. Грижел се синовно за майката на Спа- сителя. На картината той като че губеше съзнание, изпадаше
в покруса, облягайки главата си.
Тома бил добър последовател на Иисус, но поискал уверение за възкресението му. Затова бил наречен Неверни. След като видял раните от гвоздеите и от пробитото от копие в ребрата на Божия Син, приел истината. На картината изгле- ждаше разтревожен, търсещ обяснение за предателството.
Яков Заведеев бил апостол и брат на Йоан. Убит бил жестоко с меч. За делата и вярата си, станал мъченик. На картината беше силно притеснен, вдигнал ръце, очакващ обяснение.
Филип, верен последовател на Иисус, бил разпънат на обърнат кръст надолу и удрян с камъни позорно. На изобра- жението той сякаш очакваше повече доказателства, объркан изглеждаше заради неяснотите около предателството.
Матей бил призован от Иисус и веднага го последвал. Написал евангелие, в което представял живота на Божия Син. На картината той беше обърнат към Симон Зилот заед- но с Тадей. Сякаш и двамата апостоли очакваха отговори от мъдрия апостол с побелели коси.
А Иисус, облян от светлината на прозорците, стоеше централно и слагаше баланс на всички спорове. Той беше спокоен, уравновесен. Не се страхуваше, защото знае пътя към небесното царство. Смиреността и всеопрощаващата Му същност бликаше от картината.
Огледа възрастната жена внимателно всички апостоли, спря се на Божия Син. Светлината му проникна в мисълта ѝ. Най-важният образ, носещ спокойствието и истината в себе си, излъчваше святост. Вникна в посланието за смиреността и безукорната любов към човечеството. Това беше смисълът на мъченическия живот. Помисли, почака, осъзна.
Скоро Ваня вече бродираше с лекота. Точният цвят беше на точното място, за да изпъкне една фигура пред друга. Иг-
лата вдъхновено сновеше из платното и знаеше целта си. Със смирение и съзнание шивачката работеше и следваше пътя. Бавно изгряваха лицата на апостолите върху гоблена. Заблестя всеки с делата си, съмненията и предречената си съдба. Творбата беше готова.
Ваня беше доволна от себе си. Усети силата на тази сцена, вечерята, която не беше просто тайна, а пророческа. Апостолите понасяха своя кръст, обричайки се на страдалче- ски път, но огрян от добрите послания, светите дела.
Ваня заобича творбата си, след толкова грешки, тя успя. Тогава установи, че не иска да я продава. Пожела да я пода- ри. Не знаеше на кого, но знаеше, че той трябваше да проу- мява смисъла на изображението и проявеното усърдие…

                                                                                          Иван Николов

                                                                                          Memento mori

Влязох в двора на черквата. Още от входа на големия пор- тал се чуваха звънчетата на медната кадилница. Днес бе го- лям празник – Успение Богородично. Реших да запаля свещ за здраве, но попаднах на погребение. Нямаше как да си тръгна, трябваше да изчакам траурната церемония да приключи.
Щом пристъпих прага на черквата, пред мен се разкри една печална картина на безутешност, примесена с миризма от тамян и восък.
Побелелият свещеник пееше надвесен над черния ков- чег, а по лицето на починалата жена бе изписан страх. Какво я очакваше оттук насетне, не беше ясно. Не знаех коя е по- чиналата, но по време на опелото дочух разговор между две старици.
– Ганоо, Гано… Видя ли, каква стана тя?
– Видях, видях. Мълчи сега, че отчето ще се развика.
– Хм, какво нещо е животът. Като имаше черква, Богда- на един път не е дошла, пък сега у черквата я внесоха да я опяват.
– Право да ти кажа, то, че си е тъй, тъй си е, ама мълчи сега, после ще говорим.
– Как да мълча, ма? Събота, неделя за нея нямаше. Ни делник, ни празник почиташе, все на къра с кравите.
– Недо, права си, ама и друго има. На Богоявление отче- то кат’ мине да ръси, тя все нещо прай. Ей го нà, и тая година не му отворила. Пък после казала, че уж спяла.
– А, видя ли, точно за туй ти приказвах. Тя цялата маха- ла я говореше тогаз.
– Шшт! – обади се старият свещеник.
След като опелото приключи, отнякъде се появи жена – забулена с черна забрадка, която се приближи към двете ста- рици.
– Щом са внесли ковчега ѝ в църквата – произнесе от- четливо тя, – пак има надежда за нея. Но вие му мислете какво ще кажете в съдния ден, като се явите пред Бога!
Стариците, стоящи пред мен, онемяха. Жената със за- брадката както се появи, така и изчезна.

                                                                                                   Поезия

                                                                                       Антоанета Богоева
Воскресение Христово 2019

Сега е, Господи, Великден, твоят ден…
Блез Сандрар
Стоя пред твоя храм на църквата „Свети Димитър“.

Очаквах да си там, а ти си моя мисъл.

През земния ми свят те нося като огън.
И търся твоя свят, но повече дали ще мога.

Какво ли не живях и през какво ли не преминах.

Светът бе цъфнал трън във моята градина.

До тебе остарях, о, Господи любими.

Това, което съм сега, от теб го имам.

Човешка шепа самота и гладно земно семе.

Лицето ти над мен е образ на вселени.

Април е, Господи, и твоят ден настъпи,

а земният живот върви по свои стъпки.

Но ето го сега, към храма ти народът.

Ще търси светлина, от себе си свободен.

А ти дали си там, о, Господи любими!

Вървеше бос и сам през миналите зими.
В иконите си от злато и с лъскава корона.

Боли ли те светът, поникнал в твоя корен?

Отворена врата е храмът ти Господен.

Вземи ме да съм там, където си прободен

* * *

АКО НЯКОЙ НЕ ЗНАЕ как се получава брашно от пепел,

как се правят хлябове от звезден прах и небесна мая,

нека влезе в царството на отдавнашната Земя,
да потърси стъпки на хора,
избуяла забрава, пуснала плодове и корени навсякъде.

Нищо мъртво не е мъртво
и нищо живо не е повече от мигновение.

В себе си носят семената на вечен живот

Не се навеждайте над стръмни брегове,

да не потънат очите ви в бездна
Не слушайте поуките на грешни учители.

Притеглете сърцата си към думите на Словото,

там живее Духът на Господа

* * *

КЪДЕ СМЕ тръгнали забързани, одрипавели,

развели мислите си в хаотичен ритъм.
Вървящи светове на празни думи.

А животът е така прекрасен.
Целува вятър нашите чела, косите вее.

Черешите на хълма и в земята зреят.
Реката е измила пясъка един и същ, безкраен.

Водата носи световете в огледало.

На всеки бряг животът е с крила и диша.

И как се труди Бог,
да ни облече в безсмъртие*

 * Трите стихотворения на А. Богоева са класирани на първо място в конкурса за стихотворение и есе на Асоциация „Емпирей“ за 2019 г., категория поезия.

Писмена
                                                                                Антоанета Николова

Със слой от тичинков прашец водата е покрита
и патиците – жив писец – по нея нещо пишат.
Следа оставят. Но след тях тя бързо се затваря
и в златна тичинкова прах превръща се накрая.
Така са всички писмена – зад нас следа неясна,

драскулка в тази светлина, която не угасва.

Нишки

О, всяка пеперуда е прашец,

отронил се от тичинково злато,

застинал в непонятния летеж

на някакво далечно синьо лято.
О, всяка пеперуда е следа
от меката загадъчност, с която

на времето през скритата межда

разменят тайни погледи цветята.
О, всяка пеперуда е звънтеж
от досега на светещите нишки,

които като сребърен конец

пронизват всичко.

Липите тук

Липите тук са толкова високи,

че сякаш че са спуснати от горе.

Короните им, гъсти и широки,
започват там, където свършва борът.
Цветчетата им падат много бавно и

тъй във светлината се завъртат,

като че ли мелодия печална
стар грамофон от въздуха изстъргва.
По клоните им кацат тъмни птици

и нещо неотложно ни вещаят.
Но твърде са далече, за да питам.

И твърде е тревожно – да узная.
Затуй се вглеждам просто в светлината

на дъхавите липови цветчета
и водена докрай от аромата,
за малко се изкачвам на небето.

Белият храст

Не зная как се казва този храст ала мирише толкова дълбоко, че мъничко завива ми се свят
и се превъртат всичките посоки. И ето ме – застанала насред една голяма дъхава градина
под слънцето – аз може би на пет, а може би на сто и пет години.
Край мен се сипе златният прашец на пладнето, съня и аромата,
и се проточва, дълго като мед, това огромно, силно, зряло лято. Една пчела във центъра жужи,
а птиците във кръг ѝ отговарят и толкова е светло, че почти усещам светлината като тяло.
И в куполи от бяла светлина цветчетата на храста се подреждат. Не зная как се казва този храст,
ще го наричам просто детство.

Облаци

Погледнати отгоре, облаците са земя
с безбройни пътища и ручеи сред цъфнали градини, понякога са снежни ширнати поля
със светъл прах от вдигнати към слънцето лавини.
Понякога оформят стръмни брегове
и виждаш там под тях в дълбокото се мяркат просветващите люспи на незнайни градове и на шосетата светлинните опашки.
Понякога над облаците има облак друг, а той е тъмен, объл и загладен
като огромен, сочещ ни отгоре пръст или печат във нищото поставен.
Понякога в самия облак ти кръжиш, а там не можеш нищичко да видиш,
освен изгубващата се следа на някой стих с лъчи и дъжд в пространството записан.
антон Баев

Завръщането на Кръстителя

Той слиза пак от хълмовете на Юдея, но кой от нас обущата му ще развърже?
Щом чуха, че Йоан възкръснал е от мъртвите, разбягаха се знатните старейшини.
Студена пот изби по челото на Ирод
и строполи се царят мъртъв върху пода, където той, разхлабил кожения пояс,
бе седнал да вечеря със акриди. Отказваше и хляб, и ябълки, и вино.
С глава ни кимаше за „не“, без дума даже. И като нямахме какво да му разкажем, мълчахме, стиснали ръце до синьо.

Нахрани се и тръгна сам за Витавара. Не каза нищо и за нищо не попита.
Видяхме само белезите от копита и силуетът му да се смалява…
анелИя янковСка-СенГалевИч

Молитва

Зад ъгъла, на малко столче, седи и проси – Тъй спретната и достолепна я мернах косо. Крепи с ръка плаката си от пет икони.
Пустеят в обедния зной: площад, балкони, Градът за малко онемял без хорска врява… Бе тъкмо време да деля зърно от плява.
Поспрях наблизо и видях, че тя не трепва, Но нещо се пропука в мен, та чак се сепнах. Съзрях лицето ѝ – сияйно, в молитва спряло. Небето в празните очи бе огледално.
„За милосърдие е час!“ – си рекох бледна.
Тя, сляпата, се молеше за нас, за да прогледнем.

Пробуждане

На ръба на лятото спирам –
зее страшно с разлом зрелостта. Бях креслива, бях завистлива… Как копнея да стана добра!

Ще си гребна от детството спомен като жива вода за из път
и ще трепне от светлия ромон възроден и прекрасен светът.
А е толкова нежна нощта – пеперудено-златна и синя. Чак до изгрева няма да спя, да не би да осъмна в пустиня.

Упоява дъхът на треви…
Тук нещата присъстват незримо. Милиарди човешки души,
ала колко ли всъщност са живи?

И се щурат светулки безчет – приземяват се сякаш звездите. С изтънелия звук на тромпет все нагоре ни теглят щурците.

Розовее наблизо денят,
пак снизхожда над нас милостиво и за всички за всичко мълвя благодарност, че още ни има.

Тунел

Опаловият час! Прорязват залеза с контура си заоблените хълмове и мамещо застиват посивели като вълна, догонваща вълна.

Лишени от отблясъци, нещата разкриват нещо свое съкровено и сенките им бавно се стопяват в нахлулата отникъде тъма.
Загубени подробности… Ненужни… Дори следа от птичи песни няма.
Ни помен от листа, гнезда и клони! Но важното е тук, сред нас – дървото.

Почти неуловим присъства
и ароматът на треви… Земята!
И пипнешком един човек се лута на вечността към прага. Докога ли?

И само между облаците спряло, парче небе все още се синее така дълбоко и прозрачно ясно,
като тунел, препълнен милостиво от някаква незрима светлина.

                                                                          Ваня Вълкова

                                                                   Рецепта за оздравяване

Приложих противоживот една таблетка на всяко денонощие и много мента – бонбони, чайове и освежители за въздух, но
стаята ми не прерасна във гора
и нито птиците, кълвящи на перваза, поискаха да си починат там,
където почва зеленото измамливо вълшебство на тревата. Това е фотография и те го знаят,
те знаят повече от мен за тишината и гората, те знаят повече от мен
за сините пространства и водата.

Водата е кафява, прилича ми на разтопена мед, но няма мирис. Предписаха ми тези кръгли, цветни, мънички останки противоживот
и аз реших да ги оставя да се смесят в мен без страх.

Оставих мъничките цветни хапчета да се опитат да ми сътворят трева, и въздух, и гора, и езеро, в което рибите не са измрели.
Оставих ги да ме лекуват,
докато спя и в пръстите ми не тече опасен ток; оставих ги да ме лекуват,
без опасност за живота; оставих ги да ме променят,
но само в границата на картината, която аз рисувам;
оставих ги и бавничко заспах.
Изкуството и любовта са просто наниз от химически реакции, но аз не вярвам в това.
Човекът е животно, което е контейнер на химически съставки, но аз не вярвам в това.
Химическите елементи в организма
ме карат да се смея и да плача, да тичам бързо или да заспивам, но аз не вярвам в това.

Науката на бъдещето ще спаси човека
от неговите страхове и мисли за смъртта. Но аз не вярвам в това!
Отварям си очите
и всички шумове от улицата залепват по перваза, и заедно с гълъбите влизат
и почват да променят всичко в стаята, в която съм заспала.
юни 2012

Вяра

Отвън Отвъд границата
на разпознаваемото разнообразие Те видях
и вече никога не мога да се върна*.

юли 2017
* Стихотворенията са от подготвената за печат стихосбирка „Отпечатъци. Християнски размисли в поетична опаковка“.

                                                                                   Вениамин Пеев
  Бели, черни и шарени гълъби

Белите гълъби статистически намаляват.
Те са биологичен вид на изчезване.
Също като верността между приятели.
Като честността между хората.
Като съчувствието към слепеца, който не вижда
бордюра пред себе си
(нали си има куче-водач, мислим си мъдро).

Черните гълъби
се множат всекидневно. Връхлитат като облак насред площада.
Човките тропат по плочите, все търсят какво да клъвнат – сякаш животът
е само ядене, бърза радост и вятър от тъмни крила.
Короните на брезите почерняват. И лехите с латинките почерняват.
И кръгозорът е мътен.
И мислите пишем с туш.
И не знаем, не можем
да прекрачим през ятото черно,
за да минем през белия изход…

Но долитат и шарени птици – ни бели, ни черни.
Гълъби с бели гръбчета между черни крила
и черни опашки. С порива светъл на детството,
но притиснат в рамка от много условности.
Като мила усмивка на някого, зад която наднича предател. Като бледа надежда, помръкнала
още първата пролетна вечер. Пъстро потомство –
ни бяло, ни черно.

Покрай мен
се извива вихрушка от птичи пера – триста черни
и толкова шарени. Длан протягам
и търся бяло перо, за да върна отново деня си
към утрото. Но не мога да грабна
дори бяло пухче…

Кой прогони белите гълъби от нашия свят? Или може би Бог е повикал
бялото ято там, горе,
дето всичко е бяло? – Навеки!
Като крилата на ангелите. И правдата Божия.
И ласката майчина. И моето детство.
Като всичко, което е минало
и още не се е родило.

Белите лебеди

Белите лебеди в Хайд Парк гледат надолу към дълбините
на езерните води.
Техните отражения безплътни
са мечтите им за духовност.

Колкото по-ниско се свеждат главите,
колкото повече се извиват перископите
на белите шийки, толкова по-надълбоко прозират очите.

Не трохичките, хвърлени
от ситите гости на парка.
Не личинките, скрити под чашките на водните лилии.
Не монетите сребърни, златни
и медни – събрани от бедни
и милиардери. Не коронованите бели главици
и силните бели пера
или човките алени търсят те
ден и нощ.

Белите лебеди надничат
до дъното
в езерните води, за да видят
дали и душите им също
са тъй бели и чисти…

Чак тогава навярно ще чуем прелюдията
на нечия песен на лебед!…

Среща със сляпо момче

Радвам се, че Ви в и д я х – момчето каза,
ала гледаше все настрани, там, където беше празно – в жълтите, охлузени стени.

И стените ярко загоряха както сух
градински листопад.
Аз стоях под тежката им стряха тъжен –
в тоя светъл свят.
Ако пръв
ръката си протегнех, би се вкаменила тихо
тя.
Нямаше на моята да легне неговата длан
със топлота.

Но момчето само каза: Искам да Ви в и д я утре пак.
Моята неловкост като ваза
се разби на цъфналия праг.

И разбрах,
че „в и ж д а м“ означава да допреш душата
о душа.
Колко зрящи г л е д а т, но такава
среща
е по-лоша от лъжа…** Стихотворенията са от книгата „Щурче в ъгъла“, София, Фараго,
2020.

Огледало

                                                                                        Владимир Генов

Защо ли тая есенна тиха тъга
в сърцето ми босо внезапно проходи?
Дъждът расте, водите заливат брега
и стръмните хълмове плават сред лодки.

И сякаш от тях най-високият кит е, или древна галера с двуредни весла. Към него искам, но не мога да литна – ръцете ми са атрофирали крила.

Прииждат облаци сега отдалече, прихлупват деня във самия му край. Но защо ли не чезне чувството за вечност,
щом сме – аз и край мен нещата – нетрайни?

Нали във ден, в който щурците ще свирят, загърбила на дъгата пъстрия свод,
ще дойде смъртта – безпощадният бирник, за тоя на вересия даден живот.

Ще вземе тя душата ми окърпена, езика ми, по-грапав от копривата –
че много дълго съм говорил с мъртвите, а още повече мълчал съм с живите…

Ала днес ще прекрача прага прогизнал, срещу вълните ще тръгна – прав и напред. Платно ще вдигна – последната си риза, отрязаната котва ще е мой завет.
Във лоното на океана ще се върна – самотна капка живот, зачената в тлен. И Господ когато отгоре надзърне,
ще види отразено лицето си в мен.*

 * Стихотворението е класирано на второ място в конкурса за сти- хотворение и есе на Асоциация „Емпирей“ за 2019 г., категория поезия.

                                                                        Елена Диварова
Над града

Подаваш ми ръка и ето – литваме във летния следобед над града.
Изкачваме по стъпала от стихове вековната снага на мъдростта.

Аз знам – ще бъдат думите щастливи, Усмивките ни пак ще бъдат дръзки, последните трохи на злите сили
ще изкълват врабците и ще хвръкнат.

И над града ще заблести дъга!
Ще я държим със теб във двата края и ще поканим всички да преминат на другата страна, където – знаем –

неверието се превръща в обич, а болката прелива в радостта, че сме успели да усетим колко са ангелските порти над града.*

Воденицата край Вучье

Планината тук е като катедрала. Стоим на колене и гледаме как слиза най-бистрата молитва на света.
* Стихотворението е класирано на трето място в конкурса за сти- хотворение и есе на Асоциация „Емпирей“ за 2019 г., категория поезия.

Вода.
Издига смели вертикали от чисто сребърно и от зелено горско.
Нагоре е величествената снага, надолу – мъдрата ѝ реч,
която не разбираме, но пием със жадни глътки воля за живот.
И точно тука бие сърце човешко –
воденицата край Вучье.
Върти се колелото – хиляди съдби са наслоени в дървените прагове.
Хляб и любов. Надежда и сълзи, усмивки, трепети… Отворени за нов живот очи, затворени завинаги – отново и отново поколения израстват
във храма на природата и на труда човешки.

И днес корава тежка мъжка длан потърсила е кратък отдих, полегнала е на чувала с жито,
а лека като въздишка на жена издига се нагоре тънка пара
от пръстена паница с вкусна гозба…

* * *

ЗАСТАНАЛА СЪМ на брега на всичко.
Тишината илюзия е.
Също като мрака.
Сърцето ми – сърцето на света все тъй ритмично бие,
пази спокойствие и праща знак.

Такова е модерното слънцестоене.
Когато никой срещу тебе не стои.

А космосът очаква да родиш идея
за спасение.

                                                                               Калин Михайлов

О(без)куражително
(триптих)

1. Сутрешно

Защо да пускам в моя свят и този ден,
с какво го е заслужил?
„Единствено с това (отвърна той без яд),
че съм от Бога сътворен и още съм ти нужен:

да учиш как от Господа излиза всичко – като мен – и пак при Него се завръща.“
„Тогава (казах му) бъди роден!“
и тежките завеси почнах да разгръщам.

2. Въпреки сегашните деятелни причастия

Въпреки продължаващото скапване на света (и мушмулата има свой предел),
въпреки дебнещата зад ъгъла старост (единият ѝ крак се вижда вече),
въпреки растящата немощ на родилите ни (все по-непоносима за гледане),
въпреки преливащия списък от задачи
(трябва – като Пипи – да започнем да ги пишем по стените), въпреки всички възразяващи „въпреки“ –
да продължим, на земята стъпили. Що е пред нас – небе е.
3. Похвала на новите очила

Със старите съм бил почти като слепец (макар да съм им много благодарен!) –
сега пред мен е ярка и контрастна всяка буква и като че ли за първи път я виждам.
Затуй ви похвалявам, нови-новенички очила, додето още сте тъй млади, първозданни, додето рамките ви достолепно окръжават стъкла без белези от рани –
похвалени сега бъдете, очила,
и вашият създател нека е похвален!

А утре, ако питате, какво ще е,
ще кажа, че не бива отсега да се тревожим – нека първо службата си днешна да изпълним, мои очила.
людМИл СИМеонов

Смисъл

И все пак струва си да се живее: едно дръвче дори да посадиш, зелената му кръв ще се прелее
в живота, който покрай теб кипи.

И ще усетиш пак, че има смисъл да бъдеш тук, сред този хубав свят, от суетливи помисли пречистен – частица от божествен кръговрат.

След толкова тегоби и печали на времето в безмилостния ход,
една косица детска да погалиш – нима е малко за един живот?

Лястовици

Съборихме гнездата им, лепени с доверие под топлите ни стрехи. И няма никъде за тях спасение. И няма никъде за тях утеха.

Пропъдихме доброто от душите си! А със душа, от горест натежала, един от нас все пита и разпитва
за Йовковата лястовица бяла!
Прозрение

Колко мъничко ми трябва вече, за да съм със себе си смирен: топлина в студена зимна вечер, хляб, със близки хора споделен,
с чиста мисъл нощем да заспивам, утрото да срещам с благослов
и докрай житейската си нива с песен да засявам и с любов.

Човекът с акордеона

На тротоара свири всеки ден – насъщния изкарва, както може. Той сигурно със дарба е роден, но нея кой почита днеска, Боже?
Подхвърлят му по някой друг петак – заслужил си е лептата горчива,
ще преживее някак си все пак,
щом има свойте пръсти талантливи и вярва във красивата измама,
че на човека в този тъжен свят
му трябва малко – хляб и песен само и само с тях е истински богат.
МарГарИт Жеков
Из „Шаржове за държавници и хора на изкуството“

Поетът-политолог (Иван Кръстев)

Носител съм на светла дарба – да бистря политиката в живота.
Сам Бог Отец ме в таз кошара вкарва, но имам и баща в Политбюрото.

26.02.2020

„Третият разстрел“ (Марин Георгиев)

Една грешка има в този роман.
Без страх пред всички я споделям – седмият ден е събота, а не неделя. Но в това греши и Цанев Иван.

09.03.2020
МарИела конова

Рождество

Рождество е! И светът е бял. От снега и мислите ни свети. Не е важно колко си живял, а защо си се родил, поете!
Рождество е! И светът е нов. Греят ослепително елхите.
Подарявам своята любов
на едно врабче и на звездите. Рождество е! Нека сме добри. Трябва да сме щедри и щастливи.
Думите горят като свещи
и покълва семето на нивата.

                                                                             Пламен Сивов

Душа

Тя заспива и слуша от върха на живота нещо тайно за мене, нещо свое отвъд.
И светът се подрежда и мъдро, и кротко – ето ти корени,
ето ти кости, ето ти плът.

Тя обича през пръсти, тя понякога плаче,
пълноводни реки покрай нея текат. Носи в шепа надежда,
както носи се вятър – ето ти зрение,
ето ти памет, ето ти път.

Най-самотният ангел стана твоят хранител. Светла моя душа, как ли стигна дотук?
Бедна моя невесто, побеляла от чакане, ето ти залези,
ето ти бури, ето ти дух.

Утолена е всяка невидима жажда, всяка болка укротена е
с ласка и вик.
Бисер нежно отвътре
свойта мида изяжда – ето ти удари,
ето ти спомен, ето ти лик.

Но човек за човека е храм и ограда, буря в чашата с мляко,
огнище във сняг. Само себе си чака, който чака на прага. Ето ти истина,
ето ти вино, ето ти хляб.

И докрай пренаселен е самотният остров
с приказливите зидове. Шумен подслон. Някой предано вика към тебе от моста: Ето ти камъни,
ето ти къща, ето ти дом.

И така ти е чисто, и така ти е просто… Всяко ново начало пониква от пръст.
Ти понечи да тръгнеш и каза ти Господ: Ето ти раждане,
ето ти чаша, ето ти кръст.
Сливен

Една съвсем предотвратима вечер, зачената невинно, като звук.
Едно последно тръгване – от тук
до хоризонт, до раждане и по-далече.

Ухае на палта и пресен дим,
скимти дете. Тъмнеят стари църкви, ръми… Денят изпраща свойте мъртви. Градът е примирен и постижим.

И уж сме откъм южната страна, а все не иска да започне Югът и все не искат да ни засънуват добри стопани, птици, небеса.

Да можеше да станем просто вик, да ни избълват тези мокри бърни
и пътникът във път да се превърне, поетът да остане само стих…

Поетът е свадлив и уморен
от дългото възпяване на мрака – какво от туй, че младенец изплака, щом старецът умря неутешен?

Предсмъртна пот… А може би роса от нашите нехайни съпротиви.
Умираме, за да не паднем живи в коравите ръце на есента.
И мъчно вярваме пред зейналия ров в нослето ново с новите лунички,
в чистилище и беден дом за всички, които не дочакаха любов.

Отнякъде сурово ни зове,
събаря мостове и глухо се надига това, което вечно не достига.
Това, което никога не сме.

В една съвсем необратима вечер градът изпрати свойте мъртви в нас. Те спазиха вечерния си час –
до хоризонт, до раждане и по-далече.

Среща

Попитахме веднъж един мъдрец щастлив ли е, когато гледа бора. А той замери ни със шепа пръст, усмихна се и кротко заговори:

– Живея със тревичка във уста. През къщата ми ручеят минава. Мълчах тъй, както дишах – и сега не питам вече колко ми остава.

Събирах билки в топлата следа на мъртвите, които не изпратих. Момче, подай бурканчето с меда,
че моят чай горчив е, но безплатен.
– Кажи ни, дядо, много ли горчи, щом портите след тебе се захлопват?
– Това са порти към добри реки, където всеки тегли свойта лодка.

– В коритото на лодката сега растат глухарчета, жълтее плява…
– Това е старата умора на света – от тежките весла и от забравата.

– Пресъхне ли любовната жлеза, монетите ти вече не купуват.
– Остава само първата жена, която ме позна и ме събуди.

– Сега кажи – жена ли е смъртта? Защо смъртта прилича на жената?
– Това е малката лъжа на възрастта – мечтата за прекрасна непозната,

копнежът да познаете света. Пулсира хищно сънната ви вена! Но истинският мрак избива там, където има нещо осветено,

където спречкват се любов и смърт и кокалът и ножът се протриват… Това е болката от жилото в плътта, която се лекува с хляб и вино.
Уплаши ли ви стройната гора? Високите дървета падат лесно – не дялкайте приклади за война, от тях сковете кръстовете честни.

Ще има първо плясък на крила, и болка, и усещане за полет,
а после ще се спусне тишина,
в която можеш само да се молиш.

Тогава някак ще се разбере
как птиците със вятъра работят.
… А връхчето на бора си расте отвъд ума ви и отвъд живота.

… Изплака старецът. Зад сухия му гръб една позната сянка се промъкна,
за кратко блесна острият ѝ ръб
под бора вездесъщ… И той замлъкна.

Потънахме във строгата мъгла – мъже с петно от кръв върху ревера. Което беше дъжд, сега е сняг.
Което беше днес, сега е вчера.

Сега вървим през своята вина, отъпкали и делник, и неделя… И всеки търси борова гора, която непременно да засели.
радка атанаСова-тоПалова

* * *

Омесих първия си хляб със вкус на свобода
и на глухарчета. Завит в месал разчупен на върха на планината превърна моя свят във нафора
за първото причастие.

                                                                          Рамела Бохосян

Молитвата-1

Моля те, Господи, дай ми само за час ключа за Рая.
Искам да срещна мама
и да ѝ кажа, че онова парче
от душата ми, което замина с нея – за Рождество намерих го под елхата. Душата ми вече е цяла.
Готова е за раздаване като мамината пита,
дето всяка Коледа правя… Моля те, Господи, само час да съм с мама.

* * *
МОЛЯ ТЕ, ОТЧЕ, СЪТВОРИ КЛАДЕНЧЕ НАСРЕД ПУСТИНЯТА.
С форма на сърце за двама го сътвори.
Напълни го с Любов, Отче, както само ти умееш. Да бликне от него като клетвена Обич водата.
Светли хора до него да стигнат. Да споделят игривата ѝ радост. Щастливият ѝ крехък смях.
От мъдростта ѝ да отпият.
Копнежите неутолими да утолят Душата.
За да имат сили да извървят пустинята
на живота, Отче, и да стигнат до другия бряг, отвъд себе си… До тебе, Отче.
ренИ Стоянова
Изгрев

Розовото небе ми се усмихна тази сутрин и после върхът на планината
отпи потоци светлина
Още Те нямаше в пълен блясък но аз очаквах на ранина
да се срещнем в прегръдка невидима и да се слеем в пастелната тишина да си прошепнем:
Добро да е утрото и благословен и сияен денят!
Аз да Ти подаря моето сладко вълнение Ти да ми отлееш щедро небесен нектар доде зората се разпукне пламенно
и облее с благодат земния шар.
руМен Стоянов

Признание

Немощен съм, Господи, немощен духом, умом, тялом,

сила:
ала немощен в Твоето име

с него възмогвам

и то е моята
всички мои немощи,

водата:

своему думаме

ибо съм като въздуха, еднопокорни Богу,
та безгласно и по

слава
царствiю Tвоему.

                                                                        Румяна Бакърджиева

На този кръстопът е ветровито

На този кръстопът е ветровито. И никакви заслони няма тук!
Тревогата дълбае без да пита, отнема минималния уют.

На този кръстопът си като рицар, изгубил цел след толкова борби. Прелитат само сиви зимни птици и тихо е, душата те боли.

На този кръстопът се заблуждават дори и най-изпитани сърца
и тръгват по широката дъбрава с надеждата да вкусят пролетта.

А всъщност точно тук започва раят по тясната пътечка през калта…

И вкусих светлината

Препъвах се в това, което бях. Засенчвах се. Не виждах светлината.
Разтварях радостта си в суета и преобличах в Его свободата. По пътя си оставях празнота,
а вярвах, че съм сеела надежда. Очаквала съм смисъл от неща, които издълбоко ме изцеждат…
До онзи миг на истинска тъга,
на болка в дълбината на сърцето, когато най-накрая осъзнах,
че маските зарастват на лицето. Малцина носят истинска любов, живеем с подменена самоличност и се разливат мигове живот
в отрови от неистова себичност…

Но няма жребий. Вярата избрах, а изборът се плаща от душата! Препъвах се в това, което бях,
но се снижих и вкусих Светлината!!!

При Твоето море

Спасявам се от тази суета, която ми ограби чистотата и вече не умея да летя
свободно и високо като вятър.

Спасявам се от хиляди очи,
от думи по душата ми обрасли, раняващи до детските мечти, така че в моя дух да ми е тясно.

Спасявам се при Твоето море където се смалявам и утихвам. И някъде дълбоко вътре в мен
Ти, Господи, отново се усмихваш!
руСИна тороСян

Смокиня

Смокиня засадих,
след мене дълго да живее. Ъгъл ѝ намерих тих,
да расте, да зеленее. Корените ѝ в земята с две ръце положих.
Любов ѝ дадох от душата, вода ѝ сложих.
Пожелах ѝ да роди безброй смокини, без плод да не остава,
да се разлиства в дълги, паметни години, сладост и живот да дава.

2011 г.

Пожелание

Отвори си, Несебър, църквите! Всичките!
Не музейни лампи свещи в тях запали.
Украси ги, забий камбаните! Ликувай!
Велик в Бог си ти!
Къде друго място има
с толкова църкви на една шепа земя. Виж къде свиват гнезда гларусите.
На църквите.
Те знаят откъде струи вечната светлина. Бог не е история или спомен.
Жив е!
Веригите на плътската си мъдрост прекърши. Възлюби Бог. Възхвали го.
И на целия свят красотата Му покажи*.

2012 г.

 * Стихотворенията са от подготвената за печат стихосбирка
„Предвкусване на вечността“.

                                                                             Светла Караянева

Градина за птици

Сред птиците в градината библейска дърветата отрупани не брах.
И мамеше змията с чародейства, но ябълка да взема не посмях.

Долитаха скорци, врабчета, врани, в черешите пируваха безспир.
Сърцето ми, черешка накълвана, се молеше във своя манастир.

Пчели и ангели, и пеперуди опрашваха зеления всемир.
А охлюви в дъждовната възбуда листа бродираха надлъж и шир.

И ето, есента дойде на пръсти, овошките обра, цветята скри. Хвъркатите, заякнали, чевръсти, се върнаха в далечните гори.

В гнездата си и зимата възможна отнесоха дори и моя грях.
Нахраних птиците. Кажи ми, Боже, напразно ли на този свят живях?
Стената на плача

Зид, разяден от кариеси, здраво захапал времето.
Безброй бележки в процепите.
Кой обработва огромната поща?
Кой разчита посланията – Вавилонско стълпотворение? Стената на Ирод,
каменна библия, шепне молитви. Плаче и моли.

                                                                                  Цвета Михайлова

Недоумение

Аз вече всъщност всичко съм простила. Изтрих нецензурните сълзи в тъмнината. Невинната жена, когато ме родила, целунала ме трескава. Зарад печата… Но недоумявам тая параноя –
как с партийна клетва, с патос или с огън,
ще могат маршируващите в строя да заменят молитвата към Бога…
Цветанка еленкова

Смърт върху блед кон*
(около 1825–30)

Последна се яви Анархията: яздеше бял кон, опръскан с кръв;
бе бледа чак до устните
като Смъртта в Апокалипсиса
Пърси Шели, „Маската на Анархията“

Гледам картината както се чете от ляво надясно
както се чете Словото
Животът е – казва Богословът – излизане от една утроба, за да влезеш в друга
Но колко важна е дясната длан пъпна връв лопата, която те държи за нетварната светлина където всяка молекула на плътта разпадната намира душата си и се оплътява възкръсва – единственото оправдание на жадния жест Гръбнакът ти е извит върху гърба на коня който те пренася – твоят ангел – в почти невъзможна акробатична поза
обратна на дълбокия поклон в майчината утроба и там, където преди е била адамовата ябълка сега свети кандилото на душата ти
осветява смъртта
както сърцето на Спасителя на кръста

* Настоящите стихотворения са богословска интерпретация върху картини на английския художник Джоузеф Търнър (1775–1851) (бел. а.)
Тялото ти е също кръст
сечение на двете разпънати ръце с гръбначния стълб
кръст, който се изплъзва на черната дупка смъртта като залепено листо на прозорец след буря
Почти отвъд си на вратата на вечността ти – Новата твар

Регулус
(1828, преработена 1837)

Клепачите на генерала били отрязани от картагенците и светлината е станала за него същата
като за апостол Павел на път за Дамаск Както казва Богословът –
светлина като огъня от неизгарящата къпина като огнения стълб при изхода на евреите като огнената колесница на Илия
като рождественската звезда над яслите като на архангел Гавриил при Благовещение като на слепородения, който проглежда
като тази на Преображение на Възнесение
на Петдесетница най-сетне като на Светия Дух който слиза във формата на гълъб
гълъбът между двата лъча –
този в небето и във водата е всъщност стрела Спуска се надолу с главата да вземе жертвата си или се оставя да пада надолу с краката крилата като по време на любовен танц
Бог винаги обръща злото в добро
и варварството се превръща в благодат
Интериор на голяма къща, стаята за рисуване, замъкът Ийст Каус
(около 1830)

Да нарисуваш светлина сред светлината не тази спускаща се от прозореца
но другата по-бледа като отразена в огледало
като идваща от стълбище с бял мрамор чийто орнамент на парапета
е разперен гълъб
светлина, която пада в стаята но не е от тази стая
от плът и безпорядък и се разговаря сякаш
с два противоположни ъгъла човек застанал на вратата
и ковчег или отворено пиано и се разговаря
с двете черни дупки
със струните и чукчетата на душата кръстове разпръснати от думи емералд жасмин цинобър Светлината е порядък
повита като младенец
в дланите на Богородица и на Христос
Пилат измива ръцете си
(изложена 1830)

В центъра на картината не са Мария (майката на Христос) и Мария Магдалена
а Разпятието
образувано от падащата нетварна светлина върху двете фигури и положената глава
на другата Мария върху рамото на Богородица
(по същия начин главата на Христос върху Разпятието е килната, както и на любимия ученик Иоан
от фреската „Тайната вечеря“)
Любовта е изразена с един жест – склоняване Любовта е разпъване – най-широката прегръдка Има и втори кръст на картината
този, който Спасителят с трънен венец носи върху раменете си към Голгота
(с изнурено изранено, но озарено лице) и трети – в далечината
във вградената ниша
в архитектурата на храма над камъка на олтара
върху който Христос основава Църквата си и никой не може да ѝ надделее
Така че тълпата първосвещеникът и Пилат са фон на Разпятието
на неговата цел
и на неговото основание
Другата светлина – жълта като восък е тази на тълпата на менора
на старозаветния олтар – на стеклия се свят
Ангел стоящ сред слънцето
(изложена 1846)

Архангел Михаил
е в центъра на свещ
в центъра на картината
която излъчва нетварна светлина същата синкава досами фитила (Той) и която слиза над Божи гроб
в нощта на Възкресението и гори, но не изгаря
В левия горен ъгъл е унищожението което неминуемо е свързано с разкъсване на птици кръстове Разпятие
В десния горен ъгъл е създаването на света на Небесния свят
което е неминуемо свързано с долитането на птицата (Светия Дух)
Не само създаването е ex nihilo но и унищожението – ad nihilum С меча си като с палка
Ангелът прави окръжност дирижира от ляво надясно
от унищожението до създаването и върху циферблата на часовник това са само два часа
От II до II светът се унищожава и създава
Сонети – класически и не съвсем

                                                                                Антоанета Богоева

Капки роса

Човекът в мен с умората ми крачи, усмихнато и в плен от слънцето на здрача Белеят отстрани на пътя ветровете
И свети тънък лъч, небето свети

Красива светлина, от времето пропита А Бог ме чака там и идвам ли, ме пита Самотен знак до мен е земното ми име, уплашено като дете, почти незримо

Държим се за ръка, прегърнати и малки Животът ни е суета и стара залъгалка Любов и самота по пътища от грешки

Но всеки миг е свят в мечтата ни човешка Възпяваме Духа и влизаме в съдбата
на капките роса в сонета на тревата*

 * Сонетът е спечелил първа награда в третото издание на конкурса Награда „Лъчезар Станчев“ за поезия в сонет, 2020 от Община курорт Вършец.

                                                                                       Вениамин Пеев

Сонет за отричащото верую

Отричам отрицаемото от Твореца! Отричам на безбожието мрака!
Достатъчно в безлунието чаках да грейне пак на вярата ни зракът.

Отричам силно враговете на живеца в духа на Църквата и на човека!
Тук предпочитам стръмната пътека на любовта, а не омрази преки.

Отричам крясъците за прогреса
без Бог, без вяра и чрез бунт Адамов! Отричам всяка нощ и ден – безсрамно отдадени на пръст и тяло само.

Но потвърждавам с подпис и печат, че ще съм Божи и в безбожен свят!

7.VIII.2018
Червена вода
Баладичен сонет за празния Исусов скут

А Исус каза: Оставете дечицата и не ги спирайте да дойдат при Мен, защото на такива е небесното царство.
(Матей 19:14)

На хълма аз видях Исус – седеше сам на Своя камък. Край него – пъстра суетня. Табелките на блаженствата туристите четат подред*
и отминавайки нататък, доволни, че били са тук,
те селфита си правят само…

Дори децата в тоя миг Самотника не забелязват. Очите припкат настрани. Алеята далече води.
Не знаят простия език, надвикал бури и несгоди. И тихият Исусов скут остава пред децата празен.

Знам, всички ще ме обвинят, че нещо пак си фантазирам!… Но аз видях Исуса т а м – Сам в екзотичната градина.
И чудех се за дълго как
край Него като сляп да мина

* В градината на „Планината на проповедта“ блаженствата в Ма- тей 5:3–12 са написани на английски език на отделни табелки (бел. а.).
преди на мъчния въпрос аз отговора да подиря:

„Защо Исусовият скут
все тъй е за децата празен?“ Той учеше ги на любов; ний тях –
на грях
и на омрази…*

28.IV.2019
Червена вода

 * Сонетите са от книгата „66 сонета за Израел. Дъщерята на Йеф- тай“, София, Верен, 2020.

                                                                       Виктор Макаров

Есенно

Аз съм пясъчна буря, но не от онези дето пътници сварват, затрупват селца,
просто есенен вихър съм, с пъстри кроежи: хвърлям прах в уморени очи и сърца.

Искам всички да видят премяната златна, тя обаче повяхва, отлита отвъд
и натяква, кафява, набръчкана, хладна, че е плод вечността ми, с нахапана плът.

И отново съм гол, и отново се крия зад смокинови листи, зад бляскав PR,
зад пре-мерена реч върху жълта хартия и усърдно играя театъра стар…

Всяка есен обрулва листата ми смешни. Черни клони протягам със ропот и страх, а Небето посреща ме с пролетни песни…

Как така да забравя Небето успях? Явно пясъчна буря съм, но от онези, дето себе си само затрупват със прах…

Октомври 2009 г.

                                                                      Маргарит Жеков

Унгарска луна

Лопатата е в ръката Му и Той здраво ще очисти хармана Си…
(Матей 3:12)

В памет на поета Арпад Пап

По улицата бадачонска къщите са наредени подобно нежни кафеникави резени
от роял-кейк. Прехрана тук не липсва –

луната пада сякаш от пакетчето със чипса, дорде оттатък границата се превърне пак в мъждива лампа от купе на нощен влак.

Ала преди да хвана влака, поетът – мил, неземен, прошепна тихо: „Ще се видим на небето“.
Дано в деня, когато Исус над този свят просветне, в каляските пришествени да ни приемат.

Като по слънчев летен тротоар от здрач
блестят крайпътни градове като отломки от бутилка. Макар и да пътуваме, животът ни е спирка, очакваща самотно небесния метач.

17–19.09.2001, 12–13.05.2019
Детски говор

на щерка си казваш: дай ми ръчичка, но тя те разсмива: не искам „чичка. така и младенците викат: авва,
но ние мислим си, че казват баба.

съзират само детските очи,
че слънцето има брада от лъчи. децата рисуват комините на къщята подобно клони огъвани от вятър.

рисуват те дъжда като лиани, огънати между земята и небето.
и казват: водата ми бръкна в окото.

когато вечерта се спусне,
дори на бащините вежди тъмните гайтани изглеждат им като засмени устни*.

05–06.05.2008

* Сонетите са от книгата „Небесен послеслов“, София, Литерату- рен форум, 2019.

Есета и автобиографични истории

                                                                               Виктор Макаров

Из цикъла „Двеминутки“ Арагорнизиране
Зададоха ми възмутителен въпрос. Архаичен. От ХІХ век. На никое толерантно чедо от ХХІ-то столетие не би му хрумнало да ме попита за това. А една моя позната си го позволи: Кой съм, какъв съм бил и какъв мога да стана с Божията благодат? Нахълтва в личното ми пространство, нали? Обаче на нея, като е принцеса – всичко ѝ е позволе- но… Добре, ще преглътна неуместността на въпроса и ще приема предизвикателството.
Та значи, кой съм? Леко брадясал, с прошарена дълга коса и с прокрадваща се умора в очите. Постепенно преми- наващ от вечно младия и безгрижен Леголас към зрялата възраст на Арагорн. Да си Леголас е лесно – с пъргави нозе, орлов поглед и усмивка, която еднакво свети и в битка, и ко- гато седиш край реката, говориш с древната дъбрава и пееш песни с птиците.
Ролята на Арагорн е по-трудна. Миналото те спъва – то е разбираемо, но някак потискащо. Бъдещето те зове – толко- ва несигурно, макар и осеяно с проблясъци на надеждата… А пък настоящето… Ами… кално… студено… бодливо… все на път… бориш се с миналото, чудиш се за бъдещето и през цялото време в краката ти се мотат едни хобити, за кои- то носиш отговорност и от които в същото време зависи едва ли не съдбата на цялата Вселена.
Битките с Назгула са най-лесната част от това приклю- чение. Виж, спрат ли да звънят мечовете, побягнат ли Чер-
ните конници, заспят ли полуръстовете – тогава започва ис- тинската борба. Сам край огъня, сам в нощния мрак, сам с тъмата отвътре. Ей тогаз благодатта е най-нужна.
Божията благодат. Да чуеш шепота свише, да видиш от- ново великия град и празния трон, който те очаква, да се по- чешеш умислено по наболата брада, да поздравиш изгрева, па… да разръчкаш хобитите. Време им е да стават. Тях път ги чака, а ти носиш отговорност: да ги заведеш цели и срав- нително невредими там, закъдето са тръгнали, без значение с какво си се борил в тъмното. Макар че, след нощния шепот, и техният път, и твоят изглеждат много по-възможни.
Дааа… не е лесно да си Арагорн, а и не се знае къде ще му излезе краят. Но ако излезе където се надяваш… А пък нощният глас все по-настоятелно твърди, че точно там ще излезе… Май по-добре да съм си Арагорн, отколкото Лего- лас. Струва си будуването.

Просто по случайност

Случайност? Харесвам тази думичка – многофункцио- нална като нинджа. С нея оправдават какво ли не – от зараж- дането на живота във вселенски мащаб, през непредвидени- те забременявания, до избавленията „на косъм“.
Тази сутрин и аз така, случайно, се ококорих – напълно бодър – в 5:30. Тук всички, които ме познават истински, ах- ват с провесени ченета и препрочитат отново предишното изречение. Няма грешка. Именно в 5:30, вместо обичайното 10 например.
Станах, за да видя за какво така случайно съм се събу- дил. Излязох от стаята и тогава дочух откъм котелното едва доловимо бръмчене.
Напомням, че отскоро живеем в къща. Отопляваме се с котел на дърва, от който врялата вода се разлива по радиа- торите, уютно затоплящи всяка стая в новия ни дом. Цялата система зависи от малка помпичка, която постоянно върти водата между котела и радиаторите.
Спре ли токът, спира и помпата, водата в котела зави- ра, стопява пластмасовите тръби, които още не съм успял да сменя, налягането в котела се покачва, той гръмва и като камикадзе отнася със себе си котелното, стаята над него и половината хол, заедно със спящия в него наш гост, америка- нец, което, предвид напрегнатата международна обстановка, подозрително прилича на терористична атака и предизвиква критично изопване на отношенията между България и САЩ. Нещо такова. Щеше да стане страшен филм, дори и без CGI и агент 007.
Днес случайността възпрепятства реализацията на този сценарий. Тихото жужене, което дочух в коридора, беше от UPS-а, поддържащ живота на помпата около час след спира- нето на тока. Бях станал тъкмо навреме, за да загася огъня в котела. Слава на случайността! Нали?

Среща в парка
Фантасмагория

Стрелваш ме с поглед. После ме поглеждаш пак – по-про- дължително. Някъде 17–18, най-много 20-годишна. „Пълно- летна.“ Току-що излязла от дома за сираци. Дете. А очите ти са едни такива говорещи; те казват:
– Прегърни ме, за да знам, че има в пространството та- къв предмет, който съм аз – предмет, усещащ прегръдките.
Казват:
– Слушай ме, за да имам история, да имам значение. Казват:
– Прави секс с мен, за да съм жена, принцеса. Казват:
– Говори ми, наречи ме, за да знам, че имам име… За да съм.
Тези твои наивни очи! Те те предават в ръцете ми. Ако река, мога ей сега, веднага, да те съблека и да те убия. Така както мнозина вече са правили и пак ще го правят, за жалост. Мога, но не мога. Защото в нашия Град си има закони.
Забранено е да се убиват катерички. А ти си катеричка.
Нали искаше да те нарека? Ето:
– Катеричка!
Не си от онези важни КАТЕРИЦИ в зоопарка, дори не си и някое безобидно катериченце, но все пак…
Градът ни доста се разрасна напоследък. Даже се сдоби с главна буква… и с няколко нови сметища. Обковахме земя- та си с асфалт и павета. Издигнахме стени. Опушихме се с комини, цигари и застаряващи автомобили.
Не че в стените ни няма вратички към морето, гората или планината например. Но всичките си излази към морето превърнахме в миниатюрни копия на Града – с реклами и барове. Близките горички (онези, които още не са изсечени за бунища) стерилизирахме, по подобие на нашите паркове. В планините построихме хотели с кабелна телевизия, джа- кузи и сауни.
Споменах, нали, че си имаме и паркове. Акуратни пъ- течки със сив чакъл. Дърво, тревичка, камък. Дърво, тревич- ка, цветенце. Дърво, тревичка, гъбка. Отровна. И пак: дърво, тревичка, камък…
Цивилизация.
И изведнъж се спуска по тази алея катеричка. Пресича
я с няколко скока, оставяйки леки вдлъбнатинки в чакъла с деликатните си лапички. Покатерва се на отсрещното циви- лизовано дърво и от два човешки ръста височина се обръща да ме погледне с нецивилизованите си, говорещи очи. Те каз- ват:

на.
– Крехка съм, можеш да ме убиеш. Казват:
– Цялата съм трепет – извикай и ще избягам подплаше-

Казват:
– Още оцелявам – дива и различна. Казват:
– Има Отвъд. Асфалтът ви се пропуква от тревичките.
Сезоните рушат стените и комините. Колите ръждясват от дъждовете и локвите. Колкото и да се преструваш – има От- въд: диво, неподвластно, по-силно от подредения ви, отро- вен, сив хаос. И Той – Отвъдният, с див поглед и деликатни пръсти, държи всичко в ръката си. Държи и света, и планове- те ти, и случайностите ти. Сега, ако искаш, наистина можеш да ме убиеш!
Не мога. В нашия Град има закон, който не сме писали ние: „Забранено е да се убиват катерички!“.
Затова ще взема треперещото ти телце в шепите си. Ще ти дам лешници и орехи. И не само заради закона, а и защото имам нужда да чувам очите ти. Имам нужда от Него.

                                                                                      Габриела Николова

Непредсказуем* Глава 6
Той ме обича

Този път нямах никакви очаквания. Знаех само, че съм стигнала дъното на своята безнадеждност. Сърцето ми се бе превърнало в гробище, където бяха погребани прекършени пориви, мъртви надежди и абортирани мечти. Но някъде по- сред тях, в мрака, тлееше мъждукащо кандилце – вик за жи- вот, истински Живот.
Не бях влизала в църква от онзи път, когато реших да се кръстя. Ами ако отново се сблъскам с безмълвна стена? Това ще е краят на всичко. Краят на живота ми. Страхувах се. Не можех да понеса още едно разочарование. Ученическият ми ентусиазъм отдавна си беше отишъл. На негово място се бе настанил скептицизъм, който знаеше как да охлади такъв род идеи.
Какъв смисъл има да го правя? Какво очаквам? И какво ще стане, ако и този път нищо не се случи?
Нямах отговор.
Какво губя? Всичко. Губя последната си надежда. Зад нея е бездната. Но какъв смисъл има да стоя на ръба на тази бездна? Животът ми така или иначе е спрял тук на ръба.
Реших да скоча. Тази мисъл ме изпълни със странно спокойствие. Сграбчих я здраво, защото тя бе последното

* Предложеният откъс е от едноименната автобиографична книга на Г. Николова, която е в процес на подготвяне за печат.
ми стръкче надежда – крехко и слабо, но пък зелено. Навих часовника, за да стана рано сутринта. От доста време не бях имала стимул да се измъкна от леглото. Обзе ме твърда ре- шителност да изпълня намерението си. Станах по тъмно. Вече нямах никакво колебание. Исках да приключа с онова, което бях намислила, а след това… Не знаех. Просто трябва- ше да направя последен опит преди завинаги да обърна гръб на… Живота.
Крачех бързо в мразовитото утро. Вече не се страхувах дали някой ще ме проследи. И все пак винаги когато възна- мерявах да вляза в църква, имах чувството, че някой скрито ме наблюдава.
Отново бе есен, този път късна и влажна. Дърветата бяха оголели, а клоните им стърчаха гротескно, почти призрачно. Единствените ми спътници в мъгливата ноемврийска утрин бяха няколко огромни черни врани. Издаваха зловещи звуци. Сякаш ми се надсмиваха. Надсмиваха се над крехката надеж- да и отчаяното ми намерение. Този път не усещах и капка от вълнението, с което крачех през златната гора към манастира. Просто механично следвах решението, което бях взела. Сту- дът ме прониза и ме накара да се сгуша в шала си. Бях вече почти пред църквата. Видях, че вратата е отворена, но по на- вик се заозъртах. Нямаше никого и аз бързо се вмъкнах вътре. В просторната зала цареше полумрак. Свих се в един тъ-
мен ъгъл и притихнах. Взирах се в строгите лица на иконите, но те мълчаха безизразни.
Какво точно търся тук?
Спотаих се в прегръдката на безплътната тишина, която явно бе единственият обитател на това място. Погледът ми се плъзна по изящно изваяните свещници и се спря върху ве- ликолепната дърворезба над олтара. Питах се къде във всич- ко това е Богът, когото търсех?
Необяснимо защо, въпреки мрака и студенината, ме обзе особено усещане за покой и кристална прозрачност. Сякаш Някой виждаше вътре в мен, познаваше мислите, чувства- та, сърцевината ми. Бях обгърната от някаква завладяваща тайнственост. Не смеех да помръдна. От силната миризма на тамян главата ми започна да се замайва. Седнах на един от онези дървени, резбовани столове отстрани и се заслушах в тишината.
Не знам колко време е минало. Бях се сляла с безмълви- ето. Говореше само сърцето ми – то умоляваше, търсеше и се предаваше без думи.
Станах от мястото си натежала от попитото спокойствие и се запътих към малкото прозорче на свещопродавницата. Купих две свещи и застанах до огромния златен свещник пред олтара. Защо две? Нямах отговор. Може би защото бя- хме двама. Аз и Той. Запалих свещите и ги поставих една до друга в двете отделни поставки на свещника. Загледах се в пламъка, който пръскаше светлина и топлина. Как исках тя да освети душата ми, да прогони студенината, настанила се там. Думите сами се отприщиха:
– Господи, не знам кой си, какъв си… Има ли те изоб- що? Чуваш ли вика ми? Молитвите ми? Молих те да се за- стъпиш за любовта ми, да докажеш, че любовта винаги по- беждава, но ти не го направи. Защо? След като уж самият ти си любов? Каква е тази твоя любов? Реална ли е, или просто човешки копнеж? Измислена приказна история? Господи, ако те има, ако наистина си умрял, за да ме спасиш от гре- ховете ми, каквото и да означава това, моля те, открий ми се! Дай ми знак, че ме чуваш и че животът ми има някакво значение за теб!
Умът ми трескаво търсеше някакво видимо доказател- ство и без да се замисля, добавих:
– Моля те, ако те има и те е грижа за мен, събери тези две свещи и ги направи един пламък!
Още неуспяла да изрека думите си докрай, разумът ми хладнокръвно регистрира безумието на това, което поисках. Тишината натежа и започна да ме притиска. Усетих съд- бовността на мига, в който застинах. Стоях и чаках. Втрен- чено гледах двете свещи, които бавно и спокойно си горяха. Дори не се замислих за това какво условие поставям. Въз- можно или невъзможно, неразумно или умно, то изхвърча като нагнетен снаряд от дълбините на сърцето ми. Нямах време да споря с разума, тъй като времето спря. Всичко зам- лъкна в очакване. Това беше мигът, който щеше да реши съдбата ми. След него нямаше да има друг. Изгорели поч- ти наполовина, свещите продължаваха да горят на местата си. Пламъкът им потрепваше боязливо, сякаш всеки момент щеше да изгасне. Не се случваше нищо и нямаше как да се случи, тъй като свещите просто догаряха. С тях догаряше и слабата искрица надежда, осмелила се да отправи отчаяното
си предизвикателство към тайнствения Бог на Кръста.
Отговор не последва. Вместо това мракът, който цареше в пустия храм, започна да се сгъстява. Осъзнавах, че това е краят. Краят на наивната надежда, която ме бе крепила до този момент – че някъде там съществува един по-красив и истински свят, заради който си струва да се живее въпреки страданието, трудностите и загубите.
Е, най-после трябваше да прогледна и да приема жесто- кия факт. Няма Бог. Животът няма никакъв смисъл. Всичко е лъх и суета. Красиво пожелание и празна надежда. Поя- вяваме се от нищото и изчезваме в нищото. От безсмислие към безсмислие. Дори любовта е илюзия. Цветна представа за нещо реално несъществуващо.
Обърнах се и понечих да тръгна към изхода. Не знаех как-
во повече да направя, освен да изчезна в нищото, като сложа край на този безсмислен живот. В този момент чух слабо пу- кане като припалване на клечка. Обърнах се назад към свещи- те и видях как едната от тях бавно започна да се накланя към другата, сякаш се протяга в отчаян опит да я достигне. В този миг другата я пресрещна и те се сляха в едно. Пламъкът им стана един и се издигна нагоре – висок и мощен.
Не можех да повярвам на очите си, но доказателството стоеше пред мен. Двете свещи горяха в един пламък, вкопче- ни здраво една в друга.
Бог бе чул моя вик. И бе отговорил.
Ясно и категорично.
За пръв път в живота си усещах присъствието му. Живо и истинско. Той бе там с мен. В мрака, в тишината. Безмъл- вен, но реален. Чувствах, че ме вижда отвън и отвътре, че ме познава така, както никой друг. Нямаше нужда да му казвам каквото и да било. Затова и мълчах, притихнала в топлината на нежността, с която ме обгърна. Не смеех дори да дишам, за да не прекъсна този вълшебен миг.
Миг-вечност!
Усетих, че по бузите ми се стичат сълзи. Сладки на вкус. Сълзи-любов. Непозната. Непонятна. Осезаема. Истинска.
Той ме обича! Глава 7 Unpredictable
Въпреки сивотата на есенното небе утрото на следва- щия ден бе наситено с цветове. Някаква невидима лекота ри- суваше по прозорците. Рисуваше синева, рисуваше простор.
Нещо ново танцуваше в мен. Неродено, но заченато. Начало на Живот, неосъзнат, неоформен, но пулсиращ с пълна сила.
Исках да го опазя, да го приютя, но не знаех как. Затова си измислих ритуал: влизах в църквата, където бях прежи- вяла чудото, купувах две свещи, слагах ги на свещника пред олтара и ги запалвах. После ги увивах с пръсти, за да се слее пламъкът им. Гледах го как трепти и се устремява нагоре, до- като във вените ми потечè радост. Сърцето ми, притихнало, изричаше:
Господи, ти знаеш!
Дните продължаваха да се редуват еднообразно, но пре- дишната безнадеждност си беше отишла. Болката бе все още жива, но някак интуитивно съзнавах, че тя има своя цел в намерението на Бога-Любов.
Това откритие ми донесе мир – нелогичен, необясним. Различен от онзи, който бях виждала разлят като блажено са- модоволство върху лицата на достигналите нирвана индий- ски божества. Този мир не парадираше с духовни постиже- ния, нито претендираше за нечие внимание. Просто тихо се настани някъде дълбоко като пристан за душата ми. Дойде заедно с увереността, че съм обичана не от някакъв общ без- личен принцип, а от Бога на Кръста, който ме познава в сър- цевината. Не можех да го проумея, но усещах, че е истина.
В общия пламък на двете свещи той се сля с моята бол- ка. Вече не бях сама в хватката ѝ. На хоризонта се появи на- дежда, че отвъд всичко стои нещо по-велико, заради което си струва да се живее.
Именно него бях търсила, очаквала, но винаги ми се беше изплъзвало. Сякаш се намирах в матрица, от която не можех да изляза. Приела съм я за даденост и машинално следвам правилата ѝ. Но истинското ми Аз живее извън нея. В матрицата е само неговата сянка.
Винаги ли е било така? Не мисля. Как тогава се е слу- чило?
Върнах лентата назад. Чак до детството. Там цареше ши- рота и простор. Поляни, дървета и щурци. После училищни- те години сред студен бетонен град. Ето го и момента, когато прекрачих прага на бленуваната Английска гимназия. Там трябваше да облека задължителната униформа – тъмносиня престилка с бяла кръгла якичка и избродирана емблема ELS. Този етикет бързо ме причисли към свят на повсеместна уни- фикация. Целта на нейните правила и закони беше да се пре- върнем в униформена маса от безлични роботи с бели якички. Така ли попадаш в матрицата? Срастваш се с унифор- мата на живота. Обличаш я и постепенно забравяш какво има под нея. Ставаш част от общата маса и така оцеля-
ваш.
Именно там се научих да крия цветовете на своята иден- тичност. Тъпчех ги колкото може по-навътре, а отгоре закоп- чавах униформата. Така полека-лека свикнах да се сливам със сивото, да действам като безличен робот. Почти изгубих представа за истинската си самоличност. Тя се бе превърна- ла в хамелеон, който посивяваше по презумпция. Дълбоко вътре обаче тлееше копнежът по свобода и простор. Скри- тите цветове търсеха начин да избликнат навън, да полетят нагоре и да се разлеят в синевата. Нямаха шанс! Цветността се наказваше, а аз трябваше да оцелея.
Всяка сутрин, точно в 7.15, се събирахме за „утринна ведрина“ пред входа на училището. Всеки клас заемаше обо- значеното си място на плаца, а класният ръководител отбе- лязваше закъснелите, за да бъдат наказани. На площадката отпред заставаше учителят по физическо с акордеон и започ- вахме така наречената „ведрина“ – мятахме ръце нагоре-на- долу, следвайки свирката на директора.
Целият двор посиняваше от униформи, строени в съвър- шен ред като готова за битка войска. Също като Дон Кихот и ние се борехме с вятърни мелници. Нещо повече: бяхме се превърнали в такива; размахвахме безпомощно ръце, движе- ни от вятъра на свирката – подготовка за живота в матрицата. Понякога студът режеше до болка през шаячните уни- формени палта. А те тежаха като истински железни доспехи. Това правеше движенията ни гротескни, като представление на глуповат клоун, който отчаяно се опитва да изтръгне ня-
какво чувство от тълпа каменни статуи.
Директорът бе разпоредил, че „утринната ведрина“ може да се отмени само ако река Марица, на чийто бряг се намираше гимназията, замръзне цялата. Разбира се, това ни- кога не се бе случвало, затова и разпоредбата бе само лоша шега, но такъв бе и животът ни. Бавно, но сигурно се превръ- щахме в малки безлики роботи, които механично изпълняват своите програмирани операции, вписвайки се в общата ма- трица. Постепенно и систематично усвоявахме задължител- ната „утринна ведрина“ на живота.
Почти напълно изгубила себе си, понякога си задавах въпроса: Коя съм аз? Какво има под сивата униформа?
Започвах да ровя и да търся и тогава отвътре се пода- ваше нещо живо, цветно, крехко. Сякаш от друг свят. И аз бързах да го скрия още по-надълбоко, за да го опазя.
Как да разбера дали този друг свят не е само в мечти- те ми?
Питах звездите. Питах вселената. И ето че една нощ съ- нувах необичаен сън.
Сънувах, че се намирам в огромна къща, по-скоро па- лат – просторен и старинен, с аристократични викториан- ски мебели. Стоях в основата на стълбище, чиито мраморни стъпала се виеха от двете страни нагоре, за да се съберат на
по-горна площадка. Поех по тези отляво и когато се изкачих на площадката, пред мен се разкри невероятна монументал- на картина. Покриваше цялата стена. Беше изпълнена с тол- кова много детайли и човешки фигури, че погледът ми не можеше да я обхване цялата. Опитвах се да различа какво точно изобразява, но не можех. Сякаш бе потопена в мъгла. Единственото, което изпъкваше ясно, бе надписът в долния десен ъгъл.
UNPREDICTABLE.
Какво означава тази дума?
Виждах я за първи път. Не знаех нито значението ѝ, нито как се чете.
Точно в този момент звънецът разцепи тишината и аз скочих. Нямах време да се замисля, но усещах, че в тази дума е скрито послание от онзи, мечтания свят. Защо тогава скочих, а не се опитах да заспя отново, да досънувам този така важен сън, да стигна до посланието му?
Защото…
Бях първа година в гимназията и пансионът бе задъл- жителен за всички първокурсници. Нищо че живеех на три спирки от училището. Прибирахме се вкъщи само в събота вечер, а в неделя следобед се връщахме обратно. Никой не можеше да излиза извън оградата на пансиона, чиято врата се заключваше всяка вечер точно в 20.00 часа. В 22.00 лам- пите се гасяха и нощната възпитателка, с прякор Бухала, за- почва да обикаля като призрак наоколо, докато хване някой да говори в тъмното или да чете с фенерче под завивката. Нещастникът биваше наказван. Лишаваха го от домашен отпуск. Оставаше „дневален“ в събота и неделя. Биваше за- дължен да седи по цял ден на една маса в коридора, а ако искаше да отиде до тоалетната, трябваше да моли някой да го замести. Нищо че жив човек не влизаше в пансиона през
тези дни. Зоркото око на Бухала следеше не само вечер, но и през уикенда.
Знаех го от личен опит. При следващо провинение нака- занието биваше още по-тежко.
Спяхме по три момичета в стая. Всяка сутрин точно в
6.00 пронизителен звънец пробождаше натежалата от сън тишина. И сънят ни се обръщаше в кошмар. Една по една вратите на стаите започваха да се отварят с трясък. След бро- ени секунди трясваше и нашата. Дежурният изкрещяваше:
„Ставайте!“ и ни ослепяваше с лампата.
Скачахме веднага, защото ако малко се забавехме, опаш- ката пред тоалетните и мивките се проточваше по дължината на целия коридор и чакането ни лишаваше от закуска.
Ето защо нямах нито време, нито възможност за досъну- ване. Скочих машинално, и без да отварям очи, с автоматично премерени движения се запътих към вече разрастващата се опашка пред тоалетната, където търпеливо чакаха сънени мо- мичета по пижами, с четка и паста за зъби в ръка и с метната на рамо кърпа. Цареше мълчание – всеки, малко или повече, си доспиваше прав и не гореше от желание за социален контакт в този момент. За разлика от тях аз бях напълно разбудена.
Какъв беше този необичаен сън?
Имах чувството, че съм пропуснала ключа към изпрате- но към мен послание.
Какво означава тази дума?
Виждах я ясно изписана. Буква по буква. UNPREDICTABLE.
Съществуваше ли наистина, или беше просто продукт на спящото ми съзнание?
Едва дочаках часа по английски, за да се добера до реч- ник и да проверя. Намерих я веднага. Означаваше „непред- сказуем“.
Не можех да си обясня смисъла на това послание, но в него долавях някакво ухание на свобода.
„UNPREDICTABLE“ стана моят свят на красота, исти- на и добро. Свят на радост, смисъл и надежда. Изпълни ме увереност, че ще дойде ден, в който ще полетя в синевата над мен…
Свободна, разперила криле като птица, носена от вятъ- ра. Бавно, уверено и грациозно, изпитвайки пълна наслада от полета.
Копнеех да се измъкна от сивотата, да изровя потъпка- ните цветове на своята идентичност. Синьо като простора. Жълто като слънцето. Зелено като полето. Червено като от- лежало вино. Или от всичко по малко в пълнотата на дъгата.
Какво искам в този живот? За какво съм създадена?
Искам да празнувам всички тези цветове – да се рея в простора, да бродя сред полята, да се радвам на лозята. Меч- тая за нещо подобно на мисията на Холдън Колфийлд от ро- мана на Селинджър – да улавям в прегръдките си деца, които тичат в цъфналата ръж!

                                                                                              Иван д. Христов
Пътят, вярата и синапеното зърно
(есе)

Неведоми са пътищата Господни и безброй са, но от нас зависи по кой от тях ще поемем. Пътища много, но Пътят е един и той ни води към синапеното зърно, в което е скрита истинската вяра.
Колко вяра му трябва на човек? Малко – колкото синапе- но зърно, но твърда като скала и огромна като планина, кога- то е изчистена от всякакво съмнение. Едно от най-трудните неща е да надмогнем съмнението, което понякога гложди като червей душата ни. Затова и Исус казва на своите Апос- толи: „Ако имате вяра колкото синапено зърно, ще кажете на планината да се премести и тя ще се премести“.
Да застанем пред Христовия кръст с вяра и упование, да повярваме в безграничната му сила. Не е трудно да си пози- тивно настроен, когато около теб всичко е добре. Истинско предизвикателство е да запазиш светлата си нагласа и при заобикалящия ни сив житейски пейзаж и усещане за безиз- ходица, внушавана ни от всичко около нас.
Човек за всичко на този свят си плаща, ако не с друго, то най-малкото с терзанията на собствената си съвест.
Неизбледнели още в съзнанието ми спомени ме връщат към началото на моя път, по който съм поел към вярата в Бога. Това са семейството ми, песента на чановете по Велик- ден и вихрушката.
Уроците ми във вярата започват от детството ми в род- ното родопско село. Дядо ми е завършил Самоковската ду- ховна семинария в края на по-миналия век. Осем години
той оре неуморно просветната нива в селото, след което е ръкоположен за свещеник и половин век служи на Бога и хората. Като основател на читалището и кооперацията, той се бори не само за духовното, но и за материалното въздига- не на своите съселяни. Затова, когато приключи земният му път, погребалната процесия бе оглавена лично от патриарх Кирил.
Прадядо ми също е свещеник и един от първите даскали в селото. Ценна семейна реликва, останала от него, бе една голяма позлатена икона на Исус Христос, подарена му от руски монах.
Бях най-малкото, девето дете на родителите си. Още преди да тръгна на училище, дядо ми ме водеше по празни- ците в църквата. Прехласвах се по иконите на Христос, Бо- городица и светиите. Църквата кънтеше от силния и плътен глас на дядо ми. Аз смирено се кръстех, когато това правеха и другите богомолци.
Споменът ме връща към първия ден на Великден, когато в нашето пастирско село звънът на църковната камбана се смесваше със звъна на чановете. На този най-голям христи- янски празник в църквата ни „Успение на Света Богородица“ внасяха една дезия чанове. В 12 часа на обед дядо ми поп удряше дванадесет пъти по най-големия чан, отдавайки по този начин почит на дванадесетте апостоли. След това мла- дежи окачваха на врата чановете и дрънчейки с тях като мла- ди овни, обикаляха три пъти църквата. После, предвождани от най-големия чан, минаваха през селото и продължаваха благозвучната си обиколка по близките ниви и ливади. Пе- сента на чановете се носеше на талази и ехото я отнасяше надалеч.
Оживява и друг спомен от детството ми, който ме връ- ща към преживяното след онази вихрушка, когато бях още
6–7-годишен. На хармана на нивата ни в местността Грамади бях свалил палтенцето – поизносено, но добре окърпено от майка ми. Посред бял ден се изви вихрушка над хармана, грабна дрехата ми във въздушната си фуния, завъртя я и я вдигна високо. Изведнъж притихна и палтенцето ми се при- земи отново на хармана. Облякох го. Вечерта, щом си легнах, започнаха кошмарите. Нещо страшно и невидимо витаеше около мен, плашеше ме и не ми даваше да затворя очи.
Сутринта дядо поп ме заведе в църквата, наметна с па- трахила главата ми и зачете Киприяновите молитви. Всичко беше дотам. Изчезнаха страховете ми.
Оттогава съм тръгнал да диря синапеното зърно на вя- рата, което все още търся. Мисля, че за човека трябва да се съди не по това, което е взел от този свят, а по това какво му е дал, затова е казано: „По делата им ще ги познаете“.
Колко пъти поемаме в грешната посока, не натам, къ- дето трябва. Лутаме се из житейските лабиринти, катерим стръмни урви и попадаме в дълбоки ями, докато налучкаме верния път.
Достатъчно е в забързаното и динамично ежедневие да застанем молитвено пред някой притихнал олтар и да се вслушаме в повика на родовата си кръв. Да намерим сили и загърбим лошото и гордостта у нас. Да се смирим и станем по-добри, с отворени за състрадание и любов сърца.
„Пътят е живот.“ По него тече животът, но по него крачи и смъртта. Той е съдбата на човека, която го води през целия му живот, носейки кръста си, за да изкачи своята Голгота. Пътят, който да изминем с чест и достойнство, но за всичко това трябва вяра, не много – малко, колкото синапено зърно.*

* Есето е класирано на трето място в конкурса за стихотворение и есе на Асоциация „Емпирей“ за 2019 г., категория поезия.

                                                                                   Марта радева
„Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“

Ларошфуко пише, че „философията лесно тържествува над миналите и над бъдещите страдания, но е безсилна пред настоящите“. За да понесем болката тук и сега, явно е необхо- димо нещо друго. Вяра? Надежда? Любов? Обичните дъще- ри на София (Мъдростта), която философите толкова много обичат. Ще се опитам да ви разкажа за моя личен път към Тях. Неотдавна ми се наложи да успокоявам моя близка, на която бяха открили тумор в млечната жлеза. И тогава, покрай повторното преживяване на някогашната болка, си спомних какво точно ме разтърси най-силно на операционната маса: чувството за богоизоставеност. Бях на 32, току-що навърше- ни, и до този момент имах много поводи да се убедя, че Някой бди над мене и дори лошото, което ми се случва, в крайна сметка се обръща на добро. Но този път това нямаше как да се случи. Вече беше невъзможно да се върне целостта на тялото ми. И едва ли щях някога да бъда отново същата. Амазонски- ят знак на безвъзвратна липса завинаги беше белязал дясната
гръд на младото ми тяло.
Питах се и дали въобще ще бъда след всичко, което се случи: за да могат малките ми син и дъщеря да пораснат сред майчини грижи, а не като сирачета. И друго: какво, освен две нещастни деца, щях да оставя за три десетилетия живот на Земята? Как да се успокоя, че съм изпълнила житейската си задача, като дори не бях разбрала коя е тя! В тези няколко ме- сеца може би изплаках всички сълзи, с които бях изпратена в света… И оттогава не мога да плача.
Питах се защо Небето ме изостави и си мислех, че сигурно това се случи, защото и аз Го бях забравила. По-точно бях се
опитала да застана на Неговото място: да съдя и да се само- осъждам. Осъдих майка си, без да съм била на нейното място на интелигентна, самоотвержена жена, опитваща се да отгледа и възпита пълноценно три деца и да реди дом и градина, без да пренебрегва душата си. Жестоко бе да я упрекна за грешка към баба ми (нейната свекърва), която не беше вече между живи- те, и следователно нищо не можеше да се промени и поправи. А болката, която си причинил на майка си, в народната тради- ция е повече от проклятие. Разбрах го веднага, но изреченото не можеше да се върне назад. Имах чувството, че мама, която винаги ме разбираше и ми прощаваше, изстина към мене.
В тия дни се чувствах грешна, изоставена, необичана… И празнотата не можеше да бъде запълнена дори от топлота- та на мъжа ми и на децата ни. Тогава именно се поддадох на едно изкушение, облечено в одеждите на саможертва. Цялата объркана и залутана любов, която носех в душата си, дарих на един окаян и самотен човек, но тя не беше достатъчна, за да го спаси. И започнах да се моля – без да зная кому – да бъде разкъсана връзката ми с този мъж, чийто глас не спираше да тревожи нощите ми. Молех се и да получа възмездие: за сла- бостта, която беше на път да разбие семейството ми; за болка- та, която причиних на майка си; за всички грешки, допуснати през краткия ми съзнателен живот, в който почти направо от детството бях скочила в майчинството, без да преживея ис- тински младостта си.
Спомням си, че когато открих миниатюрната подутина над дясната си гръд, изпитах странна радост. Казаха ми, че не бива да мисля за нея и да я докосвам, но аз с някакво мазохис- тично упорство проверявах всеки ден дали е пораснала. С гор- чив възторг си повтарях, че не се страхувам от Смъртта и че я очаквам като избавление за всички и опрощение за мене… А после – на операционната маса, се надявах и този път да
получа помощ свише и да ми бъде простено – като на глупаво малко дете – цялото лекомислие, с което се бях опитала да въздам справедливост и да подредя объркания си свят. Но това не се случи. Упойката ме „отряза“ от действителността и след час-два се събудих на болничното легло с осакатено тяло и с осакатена душа, изгубила вярата си в неясното Онова Голямо и Силно, което бди над мене.
Бях на границата. Известно е, че граничните ситуации могат да те смажат или да разкрият силата ти, за която дори не си подозирал. На границата бяха и хората около мен, то- ку-що преминали линията на Голямата промяна, преди която на децата не се говореше за Бог, а копнежът им да Го познаят се убиваше в зародиш. Но въпреки това, откакто се помнех (може би подобно на много млади хора от моето поколение) носех скрита дълбоко в себе си някаква вяра, която приема- ше смешни, по-скоро езически проявления – примитивни и наивни. Спомням си как когато бях на дванайсет години, за да предотвратя нещо лошо… извършвах тайни „жертвопри- ношения“ на рисувани и изрязани от самата мен хартиени жи- вотинки. Три години по-рано бях понесла на невръстните си плещи убеждението, че не бива да се радвам бурно, ако не искам неочаквано нещастие да сполети близките ми. А това се случи, след като на 24 май моята радост от лентата „Отлич- ник“ бе помрачена. Точно на тоя ден баба ми Мария, на чието име съм наречена, получи инсулт.
И тази невидима страшна Сила, която от малка се опитвах да умилостивя, до този момент беше – общо взето – търпелива и добра с мене. Но тя ме остави сама на операционната маса.
Всъщност се бях събудила в ръцете на Бог, въпреки че все още не го знаех. Затова горчиво оплаквах онова, което бях изгубила. Едва няколко месеца след това мозайката започна, макар бавно и трудно, да се нарежда, а на мястото на отчая-
нието се роди благодарността. Възроди се вярата ми за голя- мото Добро, което се крие в привидното зло.
Разбира се, не спрях да греша, нито да преживявам по-малки или по-големи провали. Не живея в градина, където няма бодли. И все пак оставям Божията роса да възрасти кра- сиви и ароматни цветове. Просто… научих някои неща.
Научих се на търпение. Научих се на смирение.
Научих се да не създавам чувство за вина у другите, а собствените си незаспиващи самообвинения да укротявам с щедрост и доброта към всички, които срещам.
Научих и още нещо: между Справедливостта (която обикновено определяме според нашите човешки мерки) и Любовта – да избирам Любовта.
Убедена съм, че в мен възкръсна нещо, което усещах още докато бях малко дете и с което навярно Небето ме е прати- ло на Земята. А после – с порастването си, съм забравила. И вече знам, че всяко възкресение е предшествано от чувство- то за богоизоставеност. Съвсем не се сравнявам със Спасите- ля, опазил ме Бог. Но в мъдрия план на Битието може би е про- мислено и за това: той, безгрешният, Богочовекът, да изпита именно болката, самотата, отчаянието на нас, грешните хора. За да имаме после всички ние Вярата, Надеждата, Любо- вта и Мъдростта да поискаме да се уподобим на Него и да подновим връзката си с Него.
Вероятно човек трябва да слезе до дълбините на страда- нието, да се срещне с болестите и смъртта, за да открие пътя към Светлината и да познае отново своя Създател.
А на прага на Спасението винаги плачат думите: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“*.

* Есето е класирано на второ място в конкурса за стихотворение и есе на Асоциация „Емпирей“ за 2019 г., категория поезия.

                                                                                     Рени Стоянова

За дядо ми, Божия човек
(Из семейните хроники)

Той бил 13-ото дете. Останал сирак на 5 години. Когато в селото се разбушувала холера, баща му го изпратил горе в планината да пасе козите. Спял редом с тях в кошарата и пиел мляко направо от животинските бозки… Учил до трети клас в селското училище. На 10 години с една торба хляб и лук напуснал селото и заминал за Видин да учи занаят.
Това е предисторията на дядо ми. А ето и историята. Крайдунавският град преди две столетия е оживено тър-
говско селище. Народът е работен и книжовен! Дядо се гла- вил за чирак при един арменски майстор шивач. Хранел се с просеник и ставал по тъмно да ошета в работилницата, и така не малко години, докато сам получил майсторското сви- детелство. Знам, че с много труд е успял да си купи къща в центъра на Видин, да има своя работилница и свой магазин. А кога и как научава за Спасителя, не знам. Помня само,
че до дълбоки старини всеки ден четеше своята Библия и беше евангелски вярващ. Сега съжалявам, че никога не съм го питала повече за неговите християнски опитности. Била съм малка и невярваща. Но един спомен съм чувала от моята майка. Това е нещо повече от семейна хроника, това е родова легенда, която сега разказвам на моите внуци.
Било по време на една от онези войни на Балканите, ко- гато се леело много кръв и се взимали пленници. Стотици български мъже падали покосени, а оживелите се мъчели по лагерите. Дядо бил и войник, и пленник. Газел в окопите и землянките, мъкнел пушката и торбата с партенки и без да е
убил нито един човек, попаднал направо в плен. Чудо било как десетки загивали и от двете му страни, а до него куршум не се докосвал! Другарите от неговата рота му измислили прякор: „Нинко, Божият човек“. Явно си е чел малката Биб- лия, с която и на война не се разделял, явно се е молел, явно е пеел химни, за да го забележат и да го отличат.
След една размазваща кръв и кал битка нашите били обкръжени и пленени. Дядо заедно с всички бил затворен в някакъв мизерен лагер в някакъв затънтен балкански край. Доволни, че са оцелели от касапницата на войната, страдал- ците имали само една мечта. И тя била следната: Скоро, ама много скоро „филанкишията да ги освободи“ и да се вър- нат по родните села и къщя. И това от ден първи на този плен станало постоянният рефрен! Повечето мъже скришом се кръстели и благодарели Богу, че са живи, обаче сега най копнеели да са свободни! Ясно е, че неволите на плена били страховити. Студ, пек, глад, болест, ярост, побоища и всичко останало по пълната програма, без да му се вижда краят…
Телените огради били високи, а родната войска далеко… Където да погледнеш, само болка и мъка… Но понеже там има- ло един Божи човек, решили да се разправят с него: „Бре, Нин- ко, нали си най-верующ, що не питаш твоя Бог докога ще сме тука…“. Не че очаквали отговор, но така поне можели да изли- ват подигравки към този скрит Бог, Който явно ги е забравил.
И така ден след ден, убедени, че още малко и идват да ги освободят, войниците взели дядо ми на мушката и не му давали покой: „Питай, та питай, докога ще трае пленът…“. Дядо приел нещата на сериозно и обещал да пита. Колко се е молил и как се е молил само той си знае! Но една нощ се случило…
Сега следва неговият разказ от първо лице:
„… посред съня ми, някой ме стресна и отворих очи.
Навсякъде тъмница, а аз виждам. Покривът на палатката се отвори и нахлу светлина. Изнасред застана ангел, ярък като слънце, и ми казва: „Ставай, Нинко, и пиши!“… и ми казва точна дата и точен час. Три пъти ясно ми я каза и после из- чезна… Треперех като лист и сън не ме улови до сутринта. Повтарях думите на ангела и славех Бога. Щом се развидели, грабнах джобното ножче и на дървения стълб на палатката издялках ден, месец, година и точния час – 3 часа след обяд. За жалост, това щеше да бъде след цели 3 години…“
Естествено никой не поискал да вярва, че Бог е казал на дядо ми деня и часа на освобождението им. Още повече че това било толкова далеч във времето напред. Но надписът сто- ял издълбан на стълба! Подигравали се, смеели се, ругаели, обиждали… а дядо започнал да се готви за дългия плен. Уме- ел да шие дрехи и завивки от парцали, поправял обувки с кори и картони, сглобявал кюмбета от консервени кутии… и кротко уговарял войниците: „Хайде, братлета, дайте да се залавяме за работа, който каквото може да помага, че дълго ще бъдем тука…“. Занизали се дни, седмици, месеци… Вече никой не се смеел и не се подигравал. Гледали издълбаното на стълба и само въздишали… И който оцелял, оцелял през следващите три ужасни лета и още по-ужасни зими… Дошла обявената година, наближил месецът и денят, записани на стълба. На- прежението в лагера страшно се покачило. Нетърпимо било да се чака. Само дядо не се вълнувал предварително. „Спо- койно бе, хора! Дойде месецът, но не е дошъл денят… Както е казал Бог, така и ще стори! Нито по-рано, нито по-късно!“. Дните и часовете се проточили до безкрай… Отникъде не идвала „ни вест, ни кост“ за освобождение или за промяна! Отникъде! Безпомощно и скръбно време за всички… и само Божият мъж Нинко, с неговата луда вяра! Май голям бой и голяма разплата го чакали скоро…
Най-после се задал заветният ден! В нощта преди него никой не спал. И много добре… защото по тъмни зори вне- запно дигнали българските пленници и ги натоварили на няколко камиона само с едните дрехи на гърба. Потеглили толкова набързо и запътували толкова дълго и бавно, че ско- ро всяка надежда се изпарила. Движели се в посока точно обратната на България… Ееее, това вече не можело да се из- държи! Къде са ги повели, какво ги чака, какъв разстрел, как- во заколение… Къде си, Боже? Къде си, Боженце? Къде си ти бе, Нинко, къде е твоят ангел?… Моят дядо, моят миличък добричък дядо Нинко, единствен и неповторим, си оставал невъзмутим: „Спрете се бе, братя! Спрете се! Не е станало 3 часа… Бог каза 3 часа след пладне… Нека дойде, тогава ще му мислим!“. Нямало какво да мислят! Нямало повече какво да се разправят! Черна мъка обхванала камионите, лазещи в черната кал… Чернилка ви казвам, чернилка и горчилка… Но… Нали разбирате, че с Бога винаги има едно „но“! И то е най-важното! По някое време, най-неочаквано, някъде след пладне камионите направили рязък завой. Един след друг се обърнали, сменили посоката, ускорили ход и точно, ама точ- но в 3 часа след обяд пресекли българската граница! Това било краят! Това било началото! Към дома и към спасение- то! Всички започнали да крещят, да плачат, да се прегръщат:
„Завърнахме сеееее! Хора, завърнахме се!“. И дядо викал, и той плачел!
Ооох, този мой дядо, този Божи човек, един от милиони- те неизвестни чада Божии… Какво мога сега да кажа освен:
„Слава Тебе, Господи, Слава Тебе!“ и за пореден път да се съкруша от обич към Бога, към Духа Му, към ангелите и към целия този райски небесен свят, към който Господ Иисус ни завръща един по един… и вкупом!

                                                                                            Романи & Повести
                                                                                                  (откъси)

                                                                                                Васил Лазаров

Из „Калоян боговенчаният“
(исторически роман)

Нощта избеляваше. През отворения прозорец прозира- ше слаба светлина, виолетова отгоре, розова отдолу, а под нея се появяваше тясна златиста ивица, която ставаше все по-широка. Константинопол се събуждаше мокър от среди- земноморската роса, радостен и отпочинал. Приятно хлад- ният ветрец, който лъхаше откъм Босфора, носеше всички благоухания на ранно цъфналите цветя и храсти.
– Бог да даде добро време, господарю. Дано не бъде много горещо – каза слугата, докато обличаше Йоан.
Бяха изминали вече две години, откакто най-малкият Асеновец беше в плен. Неговият служник Стефаница има- ше български произход и знаеше българския език. Въпреки това Йоан не изпитваше добри чувства към него. Стефаница отказваше да му помогне да избяга. Преди време цяла ду- зина стражари пазеха Йоан и го следваха навсякъде. След време започнаха да го държат под око отдалеч, защото вече не допускаха, че има опасност да избяга. Необикновената му височина от три разтега и снажното му тяло всяваха страх, а освен това той беше в онези юношески години, в които се по- стъпва необмислено. Поради това, без да подозира, хора на императора следяха всяка негова стъпка и всяка негова дума. Йоан живееше в неизвестност, в която можеше да се случи всичко. Най-нещастното очакване бе да го убият, а най-щаст- ливото – да го пуснат да се върне в Търнов. Като че искаха да го прелъстят. Дадоха му да живее в красива къща, недалеч от Августейона и с изглед към Златния рог. Не се скъпяха да го
хранят и обличат. Осигуриха му учител, който се грижеше не само за знанията му. Казваше се Тимофей; човек с остър ум и изкусен сладкодумник. Тези, които го бяха наели, очакваха, че ще влезе под кожата на Йоан, ще се сприятелят или ще се породят някакви отношения, като между син и баща. Това не се получи, младежът остана затворен в себе си. Той нито се оплакваше, нито молеше за нещо. Един ден Тимофей го попита дали ще се съгласи при заниманията им да присъства още един ученик. Йоан прие с безразличие, но новодошлият младеж спечели доверието му. Семейството му не принад- лежеше към придворните на императора. Йоан си помисли, че неговият съученик e избран поради забележителните си умствени заложби. Не знаеше, че и бащата на този младеж ще започне да го следи, макар и непряко. В неделя след обяд отиваше вкъщи при родителите си. На тези срещи баща му отделяше достатъчно време за разговор, като не пропускаше да разпита за Йоан уж от любопитство към чужденеца, а и синът му не криеше нищо от него. В понеделник сутрин ба- щата донасяше в императорския двор какво е чул и разбрал с най-големи подробности. Тази информация се използваше от специален човек, който имаше за задача да проникне в ми- слите на Йоан и на тази основа даваше указания на учителя Тимофей.
Йоан не подозираше, че той е причината да съществу- ва тази организирана група хора, която трябваше не само да го пази, но и да контролира неговите мисли, чувства, възпи- тание и светоглед. Имаше вероятност усилията им да бъдат възнаградени с успех и да постигнат целта си. Тогава Йоан щеше да стане техният фаворит за престола в Търнов.
Всеки неделен ден Йоан и Панайотис тръгваха рано-ра- но за храма „Света София“, за да присъстват на литургията. Йоан тръгваше с желание, но не толкова заради богослуже-
нието. Интересно му бе да наблюдава членовете на импера- торския двор, хората от знатни семейства. Някои от тях бяха прославени не само в страната си, но и в странство. С най-го- лям интерес разглеждаше императорската двойка. Вървейки по пътя към храма, той си спомни първите дни, когато видя Константинопол. Дни наред гледаше в захлас високите мно- гоетажни здания, позлатени сега от сутрешното слънце. По величествените фасади, по грижливо и изкусно изработени- те архитектурни елементи, човек от пръв поглед разбираше, че те носят белезите на отколешна култура и неизчерпаeмо богатство. Като че ли сам Господ се бе усмихнал на тази страна и ѝ бе дал щедрата си благословия. „Света София“ беше истинска перла във византийската архитектурна коро- на. Винаги когато Йоан погледнеше тази църква, си спом- няше думите на учителя си Тимофей, че тя е най-големият християнски храм в света. Както всяка ясна неделна утрин, така и днес огромният купол над централния неф и няколко- то по-малки полукупола в източната и западната страна свет- лееха със сребрист цвят, а слънчевите лъчи придаваха златен оттенък на техния блясък.
Минути преди да прекрачат прага ѝ, запяха камбаните, малки и големи, които изплашиха рояк птици, накацали око- ло камбанарията, и възвестиха, че е време за литургия. Два- мата младежи сякаш потънаха в мрак, когато светлината на лазурното пролетно утро остана отвън, а те се озоваха във вътрешността на църквата. Постепенно очите им свикнаха с по-меката светлина. Отвътре божият храм изглеждаше още по-величествен. Мястото, което им бе отредено, се намира- ше на второ ниво в галерията, в дясната корабна част. Оттам като от балкон можеха да виждат амвона, олтара и като на длан всички знатни особи, идващи неизменно всяка неделя да се черкуват. Пъстрите им празнични дрехи подхождаха
на облицованите със златни мозайки и скъп мрамор стени. Срещу тях се намираше другата галерия, отредена за бла- городници, които бяха по-приближени на императора. Тя се крепеше на редица от капители, чиято повърхност бе укра- сена с акантови и палмови листа, изрязани така дълбоко, че създаваха впечатление за бяла дантела на тъмен фон. Два- мата младежи мятаха искрящ взор нататък, към чернооки- те ромейски красавици, замръзнали като изваяни в своите високо затворени далматики от корава и тежка коприна. Ала най-често поглеждаха към Дионисия. Девойката се вижда- ше в цял ръст, а на седалките пред нея седяха родителите ѝ. Панайотис ѝ кимна и тя му отвърна със сдържана усмивка. Свързваше ги невинно приятелство, но младежът очакваше то да прерасне в нещо повече и се молеше смирено на Бога за това.
В този момент на отсрещната галерия се случи нещо не- обичайно. Към девойката се втурна друга, вероятно нейна приятелка, с която се прегърнаха и застинаха така задълго. След това започнаха да си говорят като приятелки, които не са се виждали от дълго време. До края на службата те стояха една до друга, а Йоан не можеше да отклони погледа си от новодошлата. Всички с трепет очакваха пристигането на им- ператора и императрицата. И ето от нартекса към нефа през една от деветте огромни врати, наречена „императорска“, се появиха и те. Мигновено всички се поклониха ниско, с което изразиха не само светска, но и почти религиозна по- чит. Докато двамата вървяха към олтара, можеше подробно да бъдат разгледани. Той имаше черна, леко оредяла коса, лице мургаво, нос гърбав, очи черни и бляскави. Лицето му имаше добродушен, но и уверен израз, като на човек, кого- то съдбата е издигнала по някакво законно, полагащо му се право. Можеше да се допусне, че като всеки велик суверен
си позволява да избухва, да се гневи и крещи, но сега цялото му естество и душата му се обуздаваха от силна и искрена набожност. Носеше скиптър и корона, а скъпоценният му кавадион стигаше до пода. Църквата бе приютила цвета на константинополската аристокрация, всичките набожни на- следници на деди и прадеди, но нямаше нищо друго, което да насърчава и утвърждава така вярата, както видът на импе- ратора в християнския храм.
Немалка част от погледите бяха отправени към импе- ратрицата. Тя вървеше към олтара редом със своя съпруг и господар, вдигнала поглед нагоре. В едната си ръка държеше молитвеник. Косите ѝ бяха събрани в златоткана коприна.
Литургията започна, а Йоан не снемаше очи от девой- ката отсреща. Панайотис подобно на повечето присъстващи слушаше жадно песните на духовниците, а винаги когато за- свиреше органът, душата му се изпълваше с възторг, наслаж- дение и страх.
Когато службата свърши, един първосвещеник изнесе кратка проповед. Йоан не можа да разбере всичко, защото това не бе истинско и красноречиво слово, с присъщата му изразителност, паузи и пластичност на интонацията. Изказът на духовника бе толкова монотонен, че наподобяваше цър- ковно припяване. В началото българинът нищо не разбра, но се напрегна и успя да чуе следното:
„…Нашият живот се осъществява в три общности – се- мейството, църквата и държавата. Днес искам да ви кажа ня- колко думи за най-голямата наша общност, тази на нашата империя. Какво ни различава от другите народи? По улиците на Константинопол може да срещнете хора от всякаква нацио- налност – гърци и траки, арменци и араби, българи и власи, руси и мургави, бели и чернокожи. Всички те имат еднакви права, защото пред Господа всички сме равни. Нашата импе-
рия е успяла да превърне това расово разнообразие в приятел- ска сплотеност. Замисляли ли сте се коя е съставката, която споява тази разнообразна човешка маса в монолитна сплав? Приемете, че всеки един от нас е камък в обществената сграда на империята. Кой според вас е хоросанът, който споява тези камъни така, че тази сграда да не се разпадне и да пребъдва през вековете? Може би се досещате. Това е нашата христи- янска вяра. Без нея ние сме тълпи, а тя ни превръща в обще- ство. Общество, на което не са чужди любовта и състрада- нието, толерантността и взаимното уважение. Както за всеки има място на трапезата на християнската вяра, така и в нашето общество има място за всеки човек, независимо от какъв про- изход е. Нека всеки от нас да бъде радостен и удовлетворен, че е имал щастието да се роди и да живее в среда, в която е въплътен идеалът на християнството и той е в основата на нашата държавна общност. Ако проследим високопоставени- те мъже, управлявали империята, ще видим, че сред тях има представители на всички националности, които изброих. Това ни дава основание да кажем на Спасителя: „Eто Боже, ние сме предани на Твоите закони, ние се уповаваме на Теб, затова Те молим за Твоята милост и благост към нас“.
Когато службата привърши, Панайотис остана да се моли, а Йоан отиде да се изповяда. Потърси свещеник Дана- ил, който беше българин. Няколко пъти го беше молил да му помогне да избяга. Въпреки че категорично му беше отказа- но, Йоан не виждаше друга надежда. Можеше всяка неделя да го моли за това. Изповедта се пазеше в тайна и не допус- каше, че някой би могъл да чуе разговора им.
– Благослови, Боже, царя на българите! – посрещна го Данаил.
– Защо ме наричаш цар? – попита го Йоан. – Царе са братята ми.
– След като братята ти са постигнали съгласие да уп- равляват българите като равнопоставени царе, логично е и третият брат да има такова право.
– Може да си прав.
– Ще се моля на Бога да бъдете живи, здрави и нека Той ви помага във всяко едно добро дело.
– Размисли ли дали ще ми помогнеш да избягам?
– Колкото и пъти да ме молиш, отговорът ми ще е съ- щият.
– Значи отново ми отказваш. Все пак не разбрах защо.
Не можеш или не искаш?
– Не искам да си слагам грях на душата и да ти кажа, че не мога. Сигурно мога.
– Това означава, че съвсем съзнателно не искаш.
– Царю, наистина съчувствам на твоето нещастие, един Господ вижда това, затова ми е така мъчително да приема твоето възмущение и недоволство.
– Ако ми помогнеш да избягам, ти обещавам, че ще ти се отблагодаря. Сигурен съм, че мога да измоля от братята си да ти дадат най-високата духовна длъжност в нашата дър- жава – патриарх. Имаш… царската ми дума. Заклевам ти се.
– Не, не, ние духовниците не се борим за длъжности на този свят.
– Нека оставим духовенството за малко настрана. Не се ли чувстваш българин? Нима си се отрекъл от родовите си корени? Няма ли в теб поне капка любов към българщината? Имаш възможност да станеш духовен пастир на своя народ, а ти…
– Знам за какво говориш, царю. Аз съм служител на Христа, а тази служба е извън рамките на народите, извън рамките на държавите. Той е Бог на всички. Нашият патри- арх е наместник Божи на земята. Не мога да дойда в Търново
без неговата благословия. А как бих му обяснил причините, поради които ще получа този висок пост?
Докато се провеждаше този разговор, църквата обез- людя. Панайотис бе един от тези, които все още не я бяха напуснали. Изчакваше Йоан да свърши с изповедта си и не подозираше, че той разговаряше за нещо друго. Затова, кога- то българинът се върна при него, Панайотис се учуди защо Йоан гледаше напрегнато.
„Защо ли е така кисел – помисли си Панайотис, като из- лязоха навън. – След литургия и изповед хората си тръгват като събудени от сън, облекчени и блажени.“
Слънцето се бе издигнало високо по ведрото небе и про- летният ден беше станал още по-светъл. Панайотис не бе безразличен към вълненията на Йоан и го попита:
– Хареса ли ти проповедта?
– Не много.
Обикновено след неделната литургия Йоан изпращаше Панайотис донякъде, най-често до пазара за сечива, а когато разговоряха за нещо интересно, го съпровождаше още по-на- далеко. Двама цивилни войници от императорската гвардия ги следваха постоянно. Те изоставаха до тридесет-четири- десет крачки. На по-многолюдни места пазачите скъсяваха това разстояние.
– Очаквах да кажеш нещо подобно – каза Панайотис.
– Защо?
– Ако българите споделяхте идеята за съвместен живот на хората от различни народи, нямаше да искате да се отде- ляте, да въставате и да проливате кръвта си, само и само да не бъдете част от нашата християнска общност.
– Въстанахме, защото искаме да сме свободни. Искаме да си живеем в наша държава, а не да сме поданици на чуж- да.
– Не мога да те разбера – каза Панайотис. – Ние етни- ческите гърци също сме имали своя държава, но едва ли има някой, който да иска да въстанем и да се отцепим от импе- рията.
– За какво да се отделяте, та нали империята си е ваша.
– Защо да е наша? Тя е на всички народности, които жи- веят в нея. Сегашният ни император е от арменски произход. Аз тогава мога да твърдя, че империята е арменска.
– Преди неделя учителят каза, че ромейската империя е основана върху римските държавни традиции, гръцката кул- тура и християнската религия. Къде е тук българското? А на какъв език се говори? Не говорят ли всички държавници на гръцки.
– E, какво значи езикът? Едно време се е говорело на латински, но по-късно се е наложил гръцкият.
– Езикът и културата са същината… значат много… – каза Йоан, но замълча, защото видя девойката от църквата.
Тя идваше по пътя отдясно заедно с приятелката на Па- найотис.
– Йоане, искаш ли да се разходим с тези девойки? – по- пита го той.
– Да – каза българинът, докато се взираше в момичето. Тя се приближаваше към тях със спокойни стъпки, тън-
ка и стройна, с гордо изправена глава, с жизнерадостна ус- мивка на свежите си алени устни, а големите ѝ очи под ви- соко извитите ѝ черни вежди и през гъстите ѝ мигли горяха в загадъчен блясък. Кожата на лицето и шията ѝ беше съвър- шено бяла и блестеше в този слънчев ден, белееха се ярко и малките ѝ ръце, едва скрити в широките дипли на дрехата. Тих беше шумът от стъпките на девойките, още по-тихо шу- моляха дрехите им.
– Kъде сте се запътили? – посрещна ги Панайотис.
– За никъде, просто си вървим – каза Дионисия.
– И ние се разхождаме – подхвърли Панайотис. – Мо- жем да си правим компания, ако искате.
– При едно условие – каза Дионисия, като примижа с дясното око, – само ако бъдете интересни.
– Смятам, че ще се справим – засмя се Панайотис. – За съжаление, флейтата не е у мен, но ще измислим нещо дру- го. Ще ви задавам въпроси, а вие ще ми отговаряте.
– Може – съгласи се Дионисия, – само въпросите да не са глупави.
– Да започнем с първия. Какво е щастие?
– Да постигнеш мечтите си – отговори Дионисия.
– А ти, девойко, какво ще отговориш? – Панайотис пог- ледна приятелката ѝ.
– Щастието ли? – замисли се тя. – Щастието е илюзия.
– Твой ред е, Йоане – подкани го Панайотис.
– Истинското щастие осъзнаваме само когато го изгу- бим… Да бъдеш сред близки хора, които обичаш и които те обичат.
– Кое цените повече: способностите или красотата? – зададе Панайотис следващия въпрос.
Дионисия се замисли за миг и каза:
– Нека да отговаряме в обратен ред. Всички извърнаха глави към Йоан.
– Красотата – каза той, гледайки лицето на Анна.
– Способностите – каза тя.
– Еднакво и двете – даде своя отговор Дионисия. Панайотис се зачуди какъв да е следващият въпрос, но
Дионисия го изпревари, като попита:
– Опишете живота с три думи!
– Семейство, род, родина – отговори Йоан.
– Вяра, любов, саможертва – каза Анна.
– Какво са сълзите? – попита Панайотис.
– Слабост – отговори Йоан.
– Крехката граница между болката и щастието – каза Анна.
– Какво е любов? – попита Дионисия.
– Сълза от щастие, стичащо се по Божието лице – каза Анна.
– Какво всъщност е Бог? – попита Йоан. – Сълзите, чув- ствата, не е ли това нещо присъщо за човека. Когато видя камък да пусне вода, тогава ще повярвам, че и Господ плаче.
– Не трябва винаги да приемаме думите буквално – за- щити се Анна.
– Има предания, в които се казва, че юнаци могат така здраво да стиснат камък, че да пусне вода – каза Дионисия.
– Това е само една хипербола – уточни Панайотис.
– И все пак – каза Дионисия – мъжете преди са били много по-силни, а сегашните и дърво да стиснат, няма да пуснат вода.
„Дали ще мога?“ – каза си Йоан.
Още преди да го отведат в плен, той бе виждал как по-големи от него младежи изстискват с една ръка капки сок от бреза. Беше опитвал и той, но без успех. Оттогава бяха минали години, беше нараснала и силата му. Заоглеж- да се да намери бреза, но нямаше наоколо. Откърши клонка от най-близкото дърво и я стисна в края на дебелата ѝ част с една ръка. Лицето му почервеня, изпъкнаха и се очерта- ха жилите на врата му. Стърчащите дървесни влакна откъм мястото на счупеното се овлажниха, насъбра се капка сок и падна на каменната настилка.
– Eхаа, браво! – възкликна Дионисия. – Ей на това се казва способност.
– Похвала и от мен – каза Анна.
– Ние трябва да се връщаме – почти извика Дионисия, сякаш се беше сетила за нещо важно.
– Да не ви доскучахме? – попита я Панайотис.
– Да! – отговори Дионисия, докато с Анна им обръщаха гръб, но след миг обърна глава към тях и каза със смях: – Неee!
– Видя ли какво направи? – попита я Анна, след като се отдалечиха. – Колко е силен!
– И почти толкова умен – каза Дионисия и двете избух- наха в смях.
– Знаеш ли как го наричат някои? Скилоян (песоглавец на български) – допълни тя.
– Този прякор го е измислил някой, който не го познава. През това време двамата млади мъже също ги одумваха.
– Жени, иди ги разбери – каза Панайотис. – Харесва ли ти Анна?
– Малко ми харесва, малко не ми харесва.
– Какво не ти харесва? Тя възхищава. Умна, артистич- на, забавна, благодетелна.
– Да не се влюби в нея?
– Не. Моето сърце принадлежи на Дионисия. А на теб какво не ти харесва в Анна?
– Има нещо, което не ми харесва не само в нея, а във всички вас, ромеите. Защо ви е този вeчен навик да говорите или споменавате непрекъснато Бога?
– Защото сме християни. А вие българите не сте ли?
Йоан не отричаше Бога, но макар и да не признаваше пред себе си, се страхуваше от дълбоката набожност, както го плашеше и тайната на смъртта. Чувстваше се потиснат винаги когато се замисляше за Божиите тайнства, така както го потискаха загадките на човешкия живот и опитите му да осмисли безграничието на времето и пространството.
– Християни сме – отговори той, – но си имаме мяра. Ние таим вярата си в сърцето. Не е нужно във всеки разговор да се споменава. Понякога ми се струва, че това е неискрено, лицемерно.
– Анна не е лицемерна. Тя е благородна, естествена, не- посредствена, с чисто сърце. А каква бързина на ума? Боже!
– Панайотис, знаеш ли колко много девойки има, които са надарени с много по-голям талант, ходят цяло лято боси и тяхната дарба ще си отиде на вятъра. Анна е имала късмет, че се е родила в знатно семейство. Ограмотили са я, възпи- тали са я, научили са я на много неща.
– Има нещо много повече от това. Тя е получила свише най-големия дар – благословията.
На връщане Йоан мина по същия път. Мислите му се люшваха и насочваха в различни посоки като пламък, подух- ван от смесени ветрове. От време на време през носталгич- ните мисли, които го водеха ту към родния край и братята му, ту към неизвестността, в която се намираше, преминаваше бързо или се застояваше и образът на девойката. Като по- вървя из града, тези мисли започнаха да се разсейват, защо- то като всеки чужденец, намиращ се в Константинопол, не можеше да остане безразличен към достойнствата на града. В началото се дразнеше, когато го възхваляват, но с времето се убеди, че този град е истинско украшение на света. Всич- ките чудеса, които в другите градове са поотделно, тук мо- гат да се видят наведнъж. Можеше да се нарече центърът на света. Тук докарваха всякакви плодове, всякакво зърно, всякакви меса и риби – едни с кораби, други с талиги. Как- то всички реки се вливат в морето, така всички земни блага се стичаха в Константинопол. А богатството върви ръка за ръка с духовността и изкуството. Имаше много дворци, но и много църкви и манастири. А какви чудеса можеха да се
видят по площадите! Като някакъв земен магнит градът при- вличаше най-добрите музиканти, фокусници, артисти, фило- софи и поети. Когато стигна големия пазар, Йоан се загледа. Имаше всякакви храни и вещи за какви ли не потребности, за украса, изкусно изработени от дърво и глина, от кожа и тъ- кан, от желязо, сребро и злато. Нямаше намерение да купува нищо, но с интерес наблюдаваше какво се купува, слушаше разправиите, гласовете на прекупците, хвалещи стоката си – някои с медени приказки и многобройни поклони, а други с несдържан език. Никога в родния си край не бе виждал тако- ва изобилие от зеленчуци, ядки, варива и ранни плодове. Ке- рамични делви преливаха от зехтин и други растителни мас- ла. Премина покрай търговците на прясна риба – там имаше от най-малките, колкото човешки пръст, до най-големите, колкото човешки крак. После следваше цял ред одрани жи- вотни, които се режеха според желанието на всеки купувач. Всичко това го караше да възкликва. Изглежда, някъде про- даваха и печено месо. Почувства глад и си тръгна. Очаква- ше да се нахрани с вкусно приготвена храна. Обслужваха го усърно. Неведнъж си мислеше, че не трябва да се остави да го прелъстят. Приемаше всички полагани за него грижи, без да забравя, че не е молил никого за това. Те бяха негови вра- гове. Някой ден в подходящ момент щеше да избяга и горко на този, който би се опитал да го спре.
Панайотис отскоро бе изпратен да живее и да се обучава с Йоан, но бързо се сприятелиха. През неделните следобеди, ко- гато той отсъстваше, Йоан осъзнаваше от каква самота го спа- сява през останалото време. Днешната среща с непознатата девойка породи порой от мисли, които се насъбираха в главата му, а той нямаше пред кого да ги излее. Къщата, в която живе- еше, беше мрачна и студена. Не бе виждал тук да влиза жена. Беше ненужно голяма, здрава сграда, строена с щедра ръка и
изтънчен вкус, с украси от разноцветен мрамор и благородно дърво. Неделните следобеди прекарваше сам в нея и тогава времето сякаш спираше да тече. Привечер, когато червеният блясък на залеза засвидетелства края на деня, Йоан започна да се вслушва във всеки шум. Като чу познатото стържене от стъпките на Панайотис по стълбите, скочи да го посрещне.
– Чест и поклон на теб, Йоане – произнесе възторжено Панайотис.
Йоан се поинтересува как е прекарал деня, а веднага след това премина на въпроса:
– Какво ще кажеш за Анна?
– Красотата на това създание е достойна да се възпее от трубадури и менестрели – каза Панайотис, като вдигна ръка с вирнат показалец.
– Сериозно те питам. Какво знаеш за нея?
– Тя е от династията на Комнините.
– Това не е ли същият род, от който произхожда и импе- раторът Исак Ангел?
– Исак е по-далечен сродник на Комнините. Бащата на Анна е куманин, а майка ѝ е от императорската династия. Но баща ѝ е почитан човек не само заради това, че жена му е да- лечна роднина на Исак Ангел, а заради мъжеството и ума му. Чувал съм, че е ръководил лично пренасяне на свети мощи от Светите места до Константинопол, а такова задължение не се полага на случаен човек.
– Бог ще дари с голямо щастие онзи, на когото Анна ще стане жена – каза замислено Йоан.
– Бог може всекиму да дари щастие. Моли се да те бла- гослови – подхвърли му Панайотис.
– Не говори така, защото ще се разсърдя. Драго ще ми е да я видя отново. Ако бях свободен като теб, щях да се сгодя за нея. Аз съм пленник, който няма права. Не знам какво ще
правят с мен. Искат да съм им подръка и да ме използват незнайно кога и как.
– Мисля, че няма да е далеч времето, когато ще ти опре- делят роля, която може и да ти хареса, защото би могла да ти отвори вратите към сърцето на Анна.
– Хвала на думите ти, Панайотис, бива те да изкуша- ваш. Същински дявол си.
На другия ден, след като свършиха заниманията с учите- ля Тимофей, Йоан предложи да отидат на църковно песнопе- ние. Беше научил от Панайотис, че най-вероятно там могат да срещнат Дионисия и Анна. Следващата седмица не про- пуснаха нито едно песнопение в църквата „Света София“, но напразно. Девойките не се появиха.
На следващата неделна служба Йоан видя Анна отда- лече, но не можа да поговори с нея. Панайотис едва успя да каже на Дионисия, че от понеделник ще се радват с Йоан да ги видят на делничните следобедни песнопения. Двете девойки дойдоха на втория ден от седмицата. По лицето на Анна се разливаше нежна руменина. Чужда на най-невинна- та форма на лъжа, за първи път в живота ѝ се налагаше да се прави, че се занимава с едно, а всъщност да върши друго. С Дионисия се настаниха на последните места. Младежите ги видяха и се преместиха при тях. Панайотис седна до Ди- онисия. Йоан не откъсваше поглед от Анна, докато сядаше до нея. Едва сега можа да я разгледа по-отблизо, с цялата жажда на сърцето си. Видя как тя погледна за миг надясно, сякаш към краката му, и после обратно към певците. Измина около половин час, слушайки песните, когато Йоан се опита да я заговори, като шепнеше:
– Ще ми кажеш ли името си?
– Ксения… не Ксения, а Анна – поправи се девойката със съвсем тих глас.
– Защо каза Ксения?
– Това е монашеското ми име. Доскоро учeх в манасти- ра „Света Ана“ в Силиври. Тихо! – нареди му тя, като поста- ви показалеца на устните си.
– Защо си учила там? – попита я след малко Йоан.
– Назначиха баща ми на служба в граничен район, криещ опасности. Майка ми го придружи, а нас със сестра ми и братята ми ни настаниха в манастир.
– Искаш ли да станеш моя жена?
По лицето на Анна отново изби свежа руменина. Постоя вцепенена няколко секунди, после стана, погледна го с очите на сърна и изтича навън. Дионисия я последва. Двамата мла- ди мъже, останали сами, също си тръгнаха.
– Какво стана, какво ѝ направи? – попита Панайотис.
– Предложих ѝ да ми стане жена.
– Не си губиш времето.
– Защо ли побягна така?
– Ти какво очакваш? Тя не може да вземе сама това ре- шение. Не те познава. А и тя е още малка. Отдалеч изглежда като на осемнадесет, но взорът ѝ е невинен като на дете, едва ли има петнайсет години.
– Българките се задомяват още на тринайсет. Попитал съм я само дали иска. Мога да я почакам да порасне.
– Сега ще каже на родителите си. Може да се забър- каш в скандал. Това не е нещо безобидно. Зависи как Анна ще представи случката. Ако е наранена и баща ѝ разбере, че страда, ще се оплаче и тогава тежко ти. Няма да има кой да се застъпи за теб и кой знае какво ще те сполети, може и мечът на палача.
– Ако съм я наранил, сам ще помоля за това наказание – каза Йоан и след като осъзна грозящата го опасност, добави съвсем сериозно, сякаш за миг бе помъдрял с двадесет годи-
ни: – Над всички е волята Божия.
Дните се изнизваха бавно, Йоан очакваше бурята, но тя не идваше. Виждаше Анна отдалеч по време на литургия, но тя се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Тогава той започна да си мисли, че не я е оскърбил. Възможно бе да е запазила тайната, която бе тяхна, само на двамата. Толко- ва незначително, колкото синапено семе бе това общо нещо, което имаха засега двамата, но като всеки влюбен Калоян му придаде голямо значение. Навярно го харесва и обмисля по какъв начин да поиска благословията от родителите си. Тези мисли възпламениха любовта му с нова, необуздана сила.
Една вечер той ги сподели с Панайотис.
– Напълно е възможно – каза приятелят му, след като го изслуша.
– Вие сте люде с други нрави, с други привички. Ако бях един от вас, какво ли щеше да стане? Какво си предста- вяш, че ще се случи? – попита Йоан.
– Какъв ход предпочиташ – един щастлив край?
– Да, щастлив. Говори ми хубави неща тази вечер.
– Родителите ѝ ѝ дават благословията си. Тя идва при теб, изпълнена с възторг, казва ти прекрасната новина и се сгодявате. Изчаквате да отпаднат всички пречки, поради кои- то не можете да заживеете заедно, и когато това се случи, вдигате най-пищната сватба.
– Колко много условности. Първо няма да има благо- словия, кой знае колко време ще измине, докато се върна в родината си, където ще мога да ѝ предложа да заживеем за- едно. Почти невъзможно. Трябва да стане някакво чудо.
– Моли се на Господ. Той върши чудеса. За Него няма нищо невъзможно.
– Та аз се моля и денем, и нощем.
– Тогава ще стане.
– Анна, Анна, Анна… ей така си казвам наум. Иска ми се да изричам най-красивите думи за нея. Ти ако си на мое място, как ще ги съчиниш?
– Аз ли – засмя се Панайотис и като помисли малко, стана прав, вдигна разперена ръка пред себе си и заговори възторжено: – Възпей, сърце, най-красивата жена така, както заслужава една илюзия. Тя е Божи дар. Лицето ѝ, бяло като крeм, сияе като луната. Красотата ѝ е небесна, тя е неземна, тя съществува само в сънищата. Само бегъл поглед в сянката ѝ ще те омае. Каквото докосне, превръща го в злато. Жена като ангел, за която бие сърцето на Йоан. Сърцето, което бие до лудост. Изгарящо желание го изпълва отвътре като бокал, в който пламти огън. Йоане, непростимо е да не спечелиш тази жена.
– Ще я спечеля, дяволе! Кълна ти се!
На Панайотис му доскуча да говорят само за това и по- пита:
– Хареса ли ти вечерята? Телешкото беше превъзходно. Може би пак ще ми кажеш: „малко ми хареса, малко не ми хареса“.
– Виж как ме познаваш. Не мога да се оплача от храна- та. Това, което не ми харесва, е, че не ни готвят свинско.
– Свинско? – възмути се Панайотис – Християните не ядат свинско.
– Христос е казал, че не е важно какво влиза в устата, а какво излиза от нея. Да не се сквернослови – възрази му Йоан, но като видя, че Панайотис мълчи, го попита: – Няма ли да кажеш нещо?
– Ще започнем спор и ще те разсърдя.
Eто това не ви харесвам на вас ромеите, че не сте откри-
ти.
– Ако бях равен с теб, щях да се чувствам по-свободен –
каза Панайотис – Тогава нямаше да ти спестявам нищо.
– Искам да не ми спестяваш. Искам да ви опозная.
– Добре. Чел ли си някъде в Писанието Христос да е ял свинско?
– Защо изкривяваш нещата? А нима са малко хората в Константинопол, които не ядат свине. Чувал съм, че някои ги отглеждат нависоко по катовете, откъдето се стича надолу мърсотия и се разнася смрад. А като ги угоят, как мислиш? Не ги ли ядат?
– Естествено, че ги ядат – отговори Панайотис, – но това са невежи духом хора.
– Кажи ми честно какво ти е мнението за българите!
– Ако го кажа, няма да ти е приятно – предупреди го Панайотис.
– Нищо. Ще съм ти благодарен.
– Прости ми това, което ще ти кажа. Българите сте полухристияни, полуезичници. Вашата култура е на ниско ниво. Затова не се чувствахте добре в империята. Поради това не можахте да се влеете в нашето християнско обще- ство.
– Не е това причината, Панайотис – каза спокойно Йоан. – Вие богатите граждани не искате да знаете какво става зад стените на Константинопол, в по-малките градове и калета. Изпращате само събирачите на данъци с техните зверски зъби, които тормозят хората. Знаеш ли как помина- ват людете в Мизия? С глетав хляб и треви. Много рядко месо. В столицата ви се стичат всички богатства. Защо ви е да знаете как живеят хората. Не е ли по-добре да си седите у дома и да получавате всички блага, без да се трудите, без да стоите на слънце, студ и дъжд. А всеки, който не е съгласен с това, за вас е отстъпник от вярата. – Йоан гледаше в очите Панайотис и забеляза как припламва в него остър, недруже-
любен блясък, но продължи, макар колебливо: – Никога няма да стана един от вас. От друго тесто съм.
Вечерта Йоан не можа да заспи до късно. Съжаляваше, че разговорът претърпя такъв глупав обрат, който помрачи доброто му настроение. Не бе ли това изблик на гняв зара- ди това, че любовта му към Анна е предварително обречена. Дали да не направи последен отчаян опит, като поиска по- мощта на логотет Анастасий, който отговаряше пред самия император за него. През цялото време на своето пленничест- во не бе го молил за нищо. Гордостта не му позволяваше да се среща с него по свое желание, а още по-малко да го моли за каквото и де е. Сега любовта, изгаряща сърцето му, го принуди не само да го моли. В предстоящия разговор щеше да му благодари, да го хвали и въздига до небесата, защото единствено чрез него можеше да поиска ръката на Анна. Не знаеше как щеше да стане, но пламтящата любов не му поз- воляваше да се примири с това, че е невъзможно.
Рано сутринта нареди на Стефаница да предаде на Ана- стасий, че желае среща с него. Логотетът също искаше да се видят. Трябваше да поговори с Йоан за набезите на братя- та му върху имперските земи. Преди два дни императорът му заповяда да направи възможно изпращането на писмо от Йоан до Асен и Петър. С това да им напомни, че се намира в плен и че животът му е в ръцете на този, в чиито земи се осмеляват да нахлуват, да убиват, да грабят и да опожаряват. Учителят Тимофей говореше за житието на свети Кон- стантин и майка му Елена, когато Стефаница извести за пристигането на кир Анастасий. Тимофей и Панайотис из- лязоха от стаята и ги оставиха сами. Високият гост влезе в стаята все едно прекрачва собствения си дом. Беше четири- десетгодишен мъж с рано окапала коса, та отдалеко белееше
темето му, необикновено бледо беше и лицето му.
– Викал си ме, Йоане – каза той.
Трудно се реши да заговори Йоан пред този чужд човек в тази чужда къща. Беше едър и млад, с почти голобрадо и отворено лице, в което нямаше лъжливи светлини. При всич- ки предишни срещи кир Анастасий бе забелязал как цялата външност на пленника изразява недоволство и гняв. Сега от пръв поглед разбра, че младежът се терзае от други чувства. Йоан сви притеснително набъбналите си устни от млада кръв, а на междувеждието му се появиха две малки отвесни бръчки. Чудеше се как да започне.
– Кир Анастасий, преди да ти кажа моята молба, ис- кам да ти благодаря… за тази къща, за това, че всичко ми е осигурено… да нямам ни най-малък повод да се оплаквам. Знам, че ти организираш и следиш за всичко.
Логотетът кимна в знак на съгласие и доволство. Слова- та на Йоан даваха надежда, че лесно ще го склони да напи- ше писмо до братята си. Загледа се в младото му лице. Под носа, брадичката и страните му се тъмнееше гъсто покарал мъх, но бе израсъл висок и едър. „Дали този сегашен младок ще придобие честта да държи юздите на българската държа- ва?“ – помисли си логотетът и се помъчи да си го представи като такъв.
– Кир Анастасий – продължи Йоан, – аз съм вече на двадесет години. На моята възраст хората имат семейство и деца. Това ми липсва. Знам, че се намирам в плен и поради особеното ми положение искам да обсъдим дали мога и аз да изпитам това щастие. Аз имам своя избраница. Добрите нрави и утвърдените порядки изискват договорянето за брак на хора от знатен произход да се извършва от родителите или между младоженеца и бащата на избраницата. Разбираш, че аз не мога да се договарям, защото ще възникне неизбежният въпрос дали аз като пленник, макар и знатен, имам правото
на това. Остава другата възможност. Ти в ролята на мой по- печител да се договориш за нас.
– Коя е избраницата? – попита Анастасий и се замоли да не е някоя от дъщерите на императора.
– Анна, дъщерята на дук Михаил Вотан. Анастасий си отдъхна.
– Ще направя необходимото. Имаш думата ми. В замя- на на това ще искам да напишеш писмо до братята си. Те са направили опит за покушение над императора в Тревнен- ския проход. Василевсът едва е успял да се спаси, и то благо- дарение на придружаващата го войска, и дни наред се е крил в укрепения град Бероя. Ако императорът беше варварин, щеше да излее гнева си върху теб. Но той е великодушен и има благочестиво сърце. Все пак не трябва безкрайно да се разчита на това.
– Ще им пиша – обеща му Йоан.
– Нека да го напишем заедно. Аз ще ти диктувам, ти пиши, а ако не си съгласен с нещо, ще го обсъдим.
Йоан все още нямаше достатъчен опит в полето на ди- пломацията, а освен това нямаше откъде да знае, че Анаста- сий спести част от истината. Император Исак II Ангел бе предприел поход срещу българите в отговор на непрекъсна- тите набези на българи и кумани в Тракия. Ромейските вой- ски навлязоха в Черноморското крайбрежие едновременно по суша и по море. Асен се бе въздържал от пряк сблъсък, поради значително по-малобройната си войска, но бе про- следил ромеите и когато те се оттеглиха, ги нападна в Трев- ненския проход.

                                                                                          КалИн Михайлов
Из „Смъртта няма последната дума“*
(повест)

Кратко въведение за читателя: Един отчаян баща, загу- бил преждевременно малката си дъщеря и разделен с оста- налите членове на семейството си, търси утеха в „живите картини“, които дъщеря му е нарисувала, преди да си отиде от този свят. Ще му помогнат ли те да намери отговорите на най-важните въпроси в живота, които измъчват сърцето му в Голямата страна на неговото емигрантство?

X.

Вече седеше в самата беседка, РЕАЛНАТА, и като че ли не я мразеше – опитваше се да мисли само за това, което искаше да му каже Милостивия чрез нарисуваното от Рита.
В скицника го очакваха още две картини, които изглеж- да имаха връзка с надслова „Страх, страх и пак страх“. Първата го приканваше да тръгне в твърде неочаквана по- сока – към празнуването на Бъдни вечер след оженване- то му за Мария. Беше нарисувана маса, отрупана с постни ястия (различаваха се ясно чушки, сарми, боб), и десетина души, дискутиращи оживено. Рита бе споделяла с него, че ѝ е най-трудно да рисува хора, но в този случай бе успяла да се справи чудесно – личеше си напрегнатото изражение на част от лицата, жестикулациите също бяха изразителни. За какво спореха толкова оживено хората на картината? И има- ше ли то пряка връзка с основната причина за събирането

* Повестта се подготвя за публикуване.
им? Писателят знаеше добре, че пряка връзка няма и че все пак темата е от съществено значение за всички на тази маса, включително и за най-малките. А тя бе тоталитаризмът – онова време, което Зора и Рита не познаваха, защото не го завариха, когато дойдоха на бял свят. То изглежда си бе оти- шло така невъзвратимо, че родените след него не можеха да разберат защо възрастните продължават да го дъвчат с нео- бяснимо упорство всеки път, когато се събираха уж по друг повод. Всъщност непосредственият повод за дискусиите бе присъствието на един човек сред поканените, баща на Ма- риин братовчед, чичо Боян, който, по отдавнашна традиция, принадлежеше към неизменните гости тази вечер. (Събити- ето, също по традиция, протичаше неизменно в дома на Ма- риината майка.)
Макар чичо Боян да се отличаваше като цяло с мълча- ливост и затвореност, станеше ли дума за „онова време“, фи- зиономията му загубваше привичната си застиналост в лю- безен неутралитет и в очите му заиграваше почти младежки плам. Този човек бе готов да спори цяла нощ с всеки, който би твърдял, че въпросното време е донесло съществени не- гативи на страната и народа ѝ. Не, негативите бяха дошли тъкмо с неочакваната Промяна, с появата на онези брадати, рошави момчета, които сами не знаеха какво искат и които предизвикаха рухването на грижливо градената с усилията на цялото общество Система. Тя бяха довели на власт хаоса и предизвикали възраждането на безкрайната Лакомия, коя- то Системата някак бе успявала да опитомява, да държи под контрол. Сега всяка възможност за контрол и за справедливо разпределение на благата бе загубена. Всичко бе оставено на произвола на безграничния егоизъм, облечен в благовидна законова форма, а множеството бе обречено да страда под корумпираната и корумпираща власт на Царицата-Парица,
несмутима и неуязвима в своето всесилие и в благосклон- ността си към малцината новобогаташи, обогатили се я чрез съмнителна реституция на имоти, я чрез масово приватизи- ране, т. е. приватизиране, извършено под масата. Такива или подобни бяха характеристиките на двете контрастни епохи (току-що приключилата и наскоро започналата), които „из- вайваше“ образно сухият достолепен господин с прошарени коси, обикновено поставен на видно място на трапезата по- ради уважението към почтената му възраст и достойнство- то му на пенсиониран интелектуалец, известен някога като познавач на мнозина западни философи. Някога му бе гла- сувано доверие да ги чете в оригинал и дадена привилегия- та да ги коментира критично, за разлика от мнозина негови връстници от същото „онова време“.
Въпросният апологет на тоталитаризма имаше за ос- новен опонент един на пръв поглед съвсем неравностоен противник – слаба жена, с деликатна конструкция и вълни- ста коса, на възраст, близка до неговата, т. е. над седемдесет години, и с право на глас между най-възрастните на праз- ничната трапеза, но с такова кротко и благо изражение, че никой не би очаквал от нея да реагира по някакъв начин на силните думи, изречени от чичото. Леля Златка обикновено не знаеше твърде много за актуалната политика и не беше чела голяма част от философите, на които се позоваваше опонентът ѝ, но притежаваше едно оръжие, което в крайна сметка се оказваше по-силно от оръжията на нейния против- ник – сладкодумното разказване. Наборът ѝ от истински ис- тории изглеждаше неизчерпаем и човек не се уморяваше да ги слуша много пъти. Когато разказваше, тя не украсяваше речта си с високопарни фрази, не използваше парадоксални формулировки, но за сметка на това всяка история вървеше винаги и неотклонно право към целта, улучваше в десетката
и правеше невъзможно продължаването на спора. Спомняше си ясно една такава история, която се връщаше още по-назад от двете епохи, сравнявани обикновено от чичо Боян – ста- ваше дума за епохата, през която се бе подготвяла почвата, за да дойде на власт тоталитаризмът…
Майката на леля Златка, преподавателка по литература в прогимназиалните класове на тогавашно столично училище, присъства на учителска конференция. Между другото се об- съжда и разказ със заглавие „Спасението на рибаря“ – какво е посланието му и как е правилно, от методическа гледна точка, да се подхожда към анализа му. Присъства и важна клечка от Министерството на просвещението, неизбежният инспектор, който накрая трябва да каже тежката си дума за качеството на обсъждането. Всички изказали се приветстват големите художествени достойнства на творбата, майстор- ството, с което е предаден тежкият живот на обикновения труженик рибар, принуден от сутрин до вечер да се блъска за парче хляб, да се бори с неволята и с капризите на мо- рето. Особено нараства патосът на изказванията, когато се припомнят моментите от най-драматичния ден за него и за семейството му – в морето излиза буря и жена му, заедно с трите им невръстни дечица очаква с нарастваща тревога неговото завръщане, на колене пред старата семейна икона. Всички анализи кръжат около една централна точка: да, в крайна сметка рибарят се завръща, оцелял по чудо, но каква е гаранцията, че следващия път ще се случи така? При какви непоносими социални условия ще отраснат децата му и през каква мъка ще трябва да мине жена му, една потенциална вдовица? Кой ще се погрижи за тези беззащитни създания, когато морската стихия го отнеме от тях? Преди още да е отзвучало в съзнанието на присъстващите „ехото“ от тежки- те въпроси, всички забелязват, че се вдига високо една неж-
на, бяла ръка – някоя от учителките иска думата. Майката на Златка е дребна жена, но в такива моменти е способна да действа по-решително от мнозина други. Тя се насочва към трибуната, изкачва се спокойно на нея, и без гласа ѝ да треп- не, задава съществения въпрос:
– Драги колеги, слушах внимателно изказващите се и се чудя защо никой от тях не обърна внимание на най-важното послание в този разказ – упованието на майката и на децата ѝ в Господ, техните горещи молитви, благодарение на които съпругът ѝ се завръща жив.
Дребната учителка вече е слязла от трибуната, а от за- лата се чуват различни реплики, някои одобрителни, други – укорителни. Над всички обаче се извисява един фалцетен глас – мъжки или женски, трудно е да се каже, – като изпи- щяване на граблива птица, явно на колега, който я познава, защото знае името ѝ:
– Е, ти пък (следва фамилията на учителката) с този твой Господ!
Майката на леля Златка, която още се придвижва към мястото си в дъното на залата, не се смущава ни най-малко от тази реплика, тя само се спира за момент, и като се обръ- ща към колегите си, казва така отчетливо, че и най-отдалече- ните я чуват:
– Защо да е мой Господ? Той е на всички нас – мой и ваш. Но не всички Го признават за Господ. Това имах да ви кажа.
Леля Златка завършваше историята със затруднението на инспектора, опитал се да излезе хем с достойнство, хем с някакъв художествен образ (като за литератор сред литерато- ри) от конфузното положение. Явно не му е било никак труд- но да признае, че всеки човек се нуждае от вяра, но на какво да оприличи невярващия човек? След дълга и малко неловка
пауза на устата му спонтанно бе дошла думата „говедо“, към която какво повече може да се прибави?
Анекдотичният финал на историята потопяваше компа- нията, събрала се в дома на Мариината майка, в искрен и за- дружен смях, който предвещаваше поредното поражение на чичо Боян. Към него се присъединяваха не само децата, но и победеният опонент, който изглежда не допускаше мисъл- та, че сравнението, използвано от инспектора, може да има нещо общо с неговата личност – толкова високо се извисява- ше той над онова домашно животно, характерно за далечно- то и безпросветно минало на човечеството.
Подобни схватки оставяха без съмнение ярки дири в па- метта на Зора и Рита, защото те често коментираха постфак- тум едно или друго от тях, особено финалните им моменти. Случваше се нерядко по-малката да пита по-голямата нещо от рода на: „А видя ли как особено блеснаха очите на леля Златка, когато цитираше думите на майка си? С някакво про- низващо синьо, което те приковава и вече си уловен, не мо- жеш да мърдаш ни наляво, ни надясно, а? И как чичо Боян се опита след това да омаловажи разказаното, като разказа ня- какъв политически виц?“. Зора се съгласяваше със сестра си, макар че и двете продължваха все още да недоумяват: защо дългите и скучни спорове трябваше да развалят ТАЗИ вечер, вечерта, в която би трябвало на всички да им е интересно и хубаво, в която всички трябва да се радват – най-малкото, че имат възможност да бъдат заедно, а на някои това се случва веднъж в годината! Ако пък толкова не можеха да се видят, без да се карат, не бе ли по-разумно изобщо да не го правят? Едва след като многократно бяха разисквали тези въ- проси семейно и след като Рита ги влючи в „програмата“ на месечните „черпения“ с татко ѝ, на момичетата постепенно започна да става по-ясно защо „неразумните“ възрастни се
впускат в излишни препирни. И двете започнаха да си да- ват сметка, че толкова обсъжданата епоха на тоталитаризма бе свършила, но някак продължаваше да живее в душите на мнозина. Това бе по-скоро таен, подмолен живот, който тле- еше под повърхността на всекидневието, но който във все- ки един момент можеше да изригне като пробуден вулкан. И този живот бе по-стар от хронологичното време, което въз- растните наричаха „тоталитаризъм“, „комунизъм“ или „со- циализъм“, защото немалко от историите на леля Златка го показваха добре: чудовището на тоталитаризма бе започнало да се излюпва далеч по-рано от самия тоталитарен режим в душите на мнозина от някогашната интелигенция и вероятно продължаваше да живее латентно и сега, в други души, след като тоталитаризмът си бе отишъл.
А че историите на леля Златка бяха истински, това ни- кой не поставяше под съмнение.
МарГарИт Жеков
Откъс от непубликувания роман „Божият тефтер“

Решаване на проблема или изповед на Преводача за циганизацията на отечеството

Най-добре е да влезем в Британската общност: и без- друго и техният гербов знак е лъв – така лъвовете ще са в един кюп и нашият лъв няма да прави грешки в посоката на лъвския си скок.
Защото иначе, стане ли раздор между лъвовете, все на- шият лъв печели битките, губи войните и най-вече плаща репарациите, от което съвсем излишно изпосталява.
Така най-сетне ще се реши и проблемът с българските роми по света и у нас: те ще могат да се завърнат в родната си Индия, която също е член на Британската общност.
Освен това чрез Британската общност България най- сетне ще се освободи от двойните си освободители и тогава Англия със сигурност ще е съгласна да се изпълни Ньойски- ят договор в частта му за българския излаз на Бяло море.
От само себе си се разумява, че и Македония требе да биде член на Британската общност. И бездруго райето на ма- кедонското знаме прилича на райето на британския флаг – нека поне по тоя начин да станем и ние обединено царство в обединеното кралство.
Така и Македония ке си има общност, во която да може да влезне, а и България ще се подсигури с някакъв съюз, ако Европейският съюз случайно се разпадне.
Разбира се, всяка придобивка си има и съответните ри-
скове: някой ден, когато, както е рекъл Господ в псалмите, народите се разярят, ние с братята от Македония можем да се намерим завързани за дулата на британските оръдия (по- неже такава е екзотиката на английския разстрел), след което англичаните със сигурност ще се уверят, че кютекът по на- шите земи е малце само в ироничния смисъл на народната поговорка. Защото, макар че сме търпелив народ и най-лич- ният ни първенец обикновено се казва Трайчо или в краен случай Трайковски, при нас по принцип липсват Махатма Гандьовците. При нас има само Ганьовци, които застрелват право в сърцето Алековците, така че на Алековците не им остава време да станат Махатма Гандьовци. Или, ако скола- сат да станат такива, то те не хващат оръжие ни срещу Га- ньовци, ни срещу фенове на Нейно величество. Затова те са и едничките обединители на нацията. И Ганьовци, и пишур- ки, и агенти на Короната единодушно се обединяват срещу тях, така както фарисеите, садукеите и книжниците солидар- но и до смърт недолюбваха Назарянина.

Възхвала на Божия тефтер
или изповед на Преводача за кривиците на отечеството

Тук наистина е опак край, както пише Пенчо Славейков.
Нищо че никой не го е чел. А може би тъкмо заради това.
В автобуса, в трамвая и в тролея има надпис „Пушенето забранено“, но и водачът, и ватманът пушат. В Централна- та поща има табло за оповестяване на това кой е на ред на опашката пред гишето, но таблото не работи.
Върху страничната врата на маршрутката има надпис
„Цена 1,50 лв“, но върху задното стъкло на същата маршрут- ка се мъдри друг напис – „Цени от 2,00 лв“.
Тук се живее на принципа „Каквото стане“, но когато живееш на този принцип, обикновено не става нищо, което да е полезно за теб самия.
Разбира се, по целия свят има оперативно интересни лица, които се срещат помежду си, но тук с тях се среща външният министър.
Тук в автобуса от София за Трън има и кабриоефект – в смисъл, че когато навън вали, над най-задните седалки про- капва, но пътникът е благодарен, че не е правостоящ и че не се налага да седи отвън върху покрива, както е в някои по-прогресивни държави.
Тук чиновниците лижат подметките на чужденците и разиграват собствените си сънародници, а ако някой от чи- новническото братство се осмели да работи съвестно и да обслужва навреме клиентите, той моментално бива освобо- ден от длъжност.
Тук инвалидът, останал със сто процента нетрудоспо- собност поради бъбречна недостатъчност и счупена тазо- бедрена става например, получава само 75 процента нетру- доспособност – поради бъбречната недостатъчност, защото нетрудоспособността се определя само въз основа на едно, най-тежкото заболяване, което пациентът трябва да си избере измежду всичките, от които страда. Затова той не бива да из- бира счупената си тазобедрена става като основно заболява- не, защото така ще получи само 25 процента нетрудоспособ- ност, макар че е стопроцентово нетрудоспособен. И това не е всичко, както се казва в някои западни реклами. Процентите нетрудоспособност, които причинява дадено заболяване, тук са изчислени изключително остроумно. Ако имаш бъбречна недостатъчност и счупена тазобедрена става и оставаш на легло със 75 процента нетрудоспособност, ти не можеш да получиш платен от държавата придружител, защото придру-
жителят се полага за 80 процента нетрудоспособност.
Тук поробителите са наречени „двойни освободите- ли“, а централните улици и булеварди са кръстени на име- ната на царя, генералите, благородниците и публицистите на двойните освободители, както и на имената на всички онези сънародници, които са предавали родината си в пол- за на двойните освободители. Също като случая с членовете на едно африканско племе, които, когато били посетени от християнски мисионери и чули преведеното на местния език евангелие, посрещнали с бурни овации доклада за трийсетте сребърника, получени от Юда Искариотски, защото преда- телството било смятано от това племе за най-висшата добро- детел.
Като става дума за Библията, тъкмо в Библията Бог със собствения Си пръст е написал върху скрижалите, че Него- вият почивен ден е събота, но тук почти всички си почиват в неделя.
В Библията Бог е предупредил, че свинското месо е не- чисто и не бива да се яде и дори да се докосва, но тук за най-голям деликатес се смята свинското.
Трябва да се отбележи също, че двойните освободители наричат страната, за която полагат всичките си усилия, не България, както ѝ е името, а Бълхария, както се изговаря на едно от техните наречия. Което прави страната още по-опак край, отколкото изглежда.
За една страна можем да съдим по начина, по който тя се отнася с най-големия си поет. В другите държави предлагат най-големия си поет за Нобелова награда. И когато той стане неин носител, заснемат тържествената церемония по връчва- нето на наградата.
Тук, в Бълхария, най-големият поет е уволнен и поста- вен под възбрана да заема държавна служба и да публикува
авторското си творчество. А що се отнася до общественото внимание, срещу неговото творчество са написани 77 отри- цателни статии.
Самият поет със сигурност си мисли, че светлото бъде- ще е в европейските ценности, но обикновено не ги дожи- вява. А ако случайно ги доживее и те вече са възтържеству- вали, става ясно, че цялата им същност е в това банката да се разпорежда автоматично с паричните ценности на всеки човек.
Отечеството има много кривици, но най-непростимата от тях е липсата на стратегия и на изразено чрез заплата- та уважение към интелектуалния труд. А когато един народ няма стратегия, други народи започват да правят стратегии за него.
В другите държави смятат струпването на жилищни блокове за гето и предпочитат да живеят в къщи и имения извън големия град, но в опакия край, наречен Бълхария, на- ричат гетото идеален център и удостояват жителите на села- та с живописното прозвище „цървули“.
Подобно на оперната прима Александрина Пендачан- ска, и поетът мечтае да има къщичка с дворче извън големия град, в което да сади домати и да черпи внуците си с тях. Но в любезния опак край, наречен Бълхария, най-сигурното нещо не е спокойствието, а гонението. И поетът, то се знае, оглавява класацията за най-гонена личност.
Разбира се, и на Преводача му се случи да бъде гонен. Първо от работа, а по-късно – и от къщата на тъщата. Но пак добре, че гонението не стигна до съд. Защото, ако е съден в Бълхария, човек може да бъде помилван само от Бога и от жена си, при което второто не е съвсем сигурно.
Всъщност гонят поета, защото той винаги предпочита Свещеното Писание пред свещеното предание. Но поетът,
както и Преводача, се теши с факта, че укорът, който му от- правят в един опак край, може един ден да се окаже похвала пред Бога.
По този начин не само поетът и Преводача, но и собстве- ният им народ има шанса да бъде помилван в оня ден, когато застане пред Божия съд и Божия тефтер. Защото, наричайки най-големите си врагове „двойни освободители“, а техните грабителства и убийства – „братска помощ“, народът може най-неочаквано да се окаже прав. Отмъквайки националното богатство и избивайки възрожденците на отечеството, поро- бителите наистина освобождават народа два пъти – веднъж от ревностната амбиция за земно величие и втори път – от па- губния ламтеж на могъщите държави към трупане на земни богатства и загърбване на Бога. Така че, докаран до просеш- ка тояга, народът най-накрая се вижда принуден да откаже свинското и цигарите, да спре с псувните на работното място и в социалните мрежи и облягайки се на християнското си верую, да наследи небесната участ на бедния Лазар, който, молейки се на Бога за всичките човеци, неусетно обикна и своите мъчители и се застъпи за тях.

Възхвала на телохранителя
или изповед на Преводача за духовното спасение

Блажени телохранителите, защото те стават минис- тър-председатели. Това не е толкоз просто, но е логично. Просто няма друг начин. Бившият пръв държавен ръководи- тел е благоволил да създаде само две деца. Това според един също бивш китайски закон може и да е преизпълнение на нормата със сто процента, но не е достатъчно за добруването на отечеството.
Всички очакват синът на Първия да стане Първи, но ето че потомъкът на Вожда се пропи и бутилката, колкото и да е реномирана, го направи последен. Тъжно е, но трябва да си го признаем – узаконените наркотици не губят своето съсип- ващо действие. Което не означава, че трезвеникът не може да бъде съсипан.
Дъщерята на Първия бе образцова трезвеничка, но биде убита, и то от най-високо място – от средите на двойните освободители.
Така отечеството бе изправено пред страшната опасност столът на Вожда да остане празен, защото Първият имаше само още двама преки наследници – внучка-дизайнерка и внук-плейбой.
И цялата беда не е от друго, ами от липса на време. Ди- зайнерката върши велики дела в областта на модните дрехи, плейбоят – в областта на плейбойството, и така няма кой да обърне внимание на любезното отечество.
Тогава идва златният шанс на телохранителя. Той, като личен бодигард, е най-приближен до сваления Първи: (по) пил е, както се казва, мъдрост от извора.
А и с какво телохранителят е по-лош от сина на първия придворен на Вожда, който е единствената възможна алтер- натива за премиер? Само дето не е завършил бизнес учили- ще в Лондон, но какво значение има това, щом самият му кум е милионер и разпространител на опиум за народите?
Вие се смеете, но това е голата истина. По-гола дори и от Голата Маха, защото се осъществява с един замах и няма човешка ръка, която да дръзне да прикрие еротиката на пей- зажа.
Вие ще кажете – изходът е Терминал 2, но и това не е възможно. Защото Стоян, както би казал Стратиев, седи в таксито на стоянката и може да стигне само до входа на Тер-
минал 2. И после, по живо по здраво, да се върне обратно – с друг клиент в таксито.
Но дори и да се казваше Валентин (не Златев, разбира се), той нямаше да има валута, за да се домогне до чекиране на Терминал 2. Което всъщност е неговият шанс да остане насаме със собствената си сълза. Единственият му шанс е всъщност да извика мълком към Назаретския дърводелец Христос, за Когото запознатите с Него с право твърдят, че е Господ Бог. А това вече наистина би било едно добро начало. Защото в една истинна и мъдра книга е записано: „Всеки, който извика към Господа, ще бъде спасен“.

2003, 2020
                                                                                      МИлена КруМова

Откъс от романа „Ореол“

Внезапно се отвори вратата и нахлуха петима души, доста навъсени, и строго провъзгласиха новината:
– Имате час за окончателно разглеждане на случая ви днес, след един час. Моля, подгответе си багажа, ще ви пови- каме! Но трябва да сте готови за напускане. Разбрахте, нали? Всичко да се опакова и подготви за пренасяне!
След това напуснаха, като оставиха в неведение семей- ството. Двамата се гледаха и питаха без да говорят. Предпо- лагаха и правеха гримаси. После бързо се заеха да подготвят багажа си според инструкциите. Подредиха стаята и се раз- мечтаха това да бъде последният им ден в нея. Помолиха се. В голямата зала за разпити, където не бяха влизали до този момент, цареше хаос. Щураха се разни инспектори и носеха различни информационни устройства. Оставяха ги,
после пак ги взимаха и ги понасяха нанякъде.
Залата беше с красив купол над главите. Имаше изрису- вани картини с различни изобретения на този век. Преливаха се една в друга и не се разпознаваше кое технологично чудо се представяше. Но общото усещане беше, че науката е вър- ховен водач, вдъхновение и цел на живота.
Беше по-приятно да се чака тук. В сивата стая нямаше движение, пространство и картини. Тук имаше енергия, коя- то преливаше непрестанно. Нещо се случваше шеметно бър- зо.
Притеснението на двамата изолирани беше свързано с това дали днес е последният им разговор, или това беше част от общата поредица от предизвикателства към обвинените.
Но когато видяха всички инспектори да сядат пред тях от- пред послушно, вече знаеха, че подобна организация е необ- ходима само при спешни и особени случаи, с цел – финал.
Семейството се успокои, повярва в благоприятния изход и зачака търпеливо и в добро настроение мнението на раз- следващите.
– Приветстваме ви! – започна една от жените, които ра- ботеха с тях, после тя продължи: – Знаете, че проведохме с вас дълги разговори, разпитахме ваши приятели, отговор- ници и познати, които са ви наблюдавали. Изгледахме ог- ромния видеоматериал за вас. В края на нашето изследва- не ние можем да твърдим, че не представлявате опасност за системата ни. Сравнихме мненията на всички инспектори и някои проявиха съмнение в добронамереността ви, но в общи линии ви се доверяваме.
– Смятаме – започна мъжът, настанен до първата ин- спекторка, – че ще се придържате към правилата за живот в нашия модерен свят. Но въпреки това ще бъдете наблю- давани зорко, тъй като има някои съмнителни елементи във вашето поведение. Държим да знаете, че религиозните ви увлечения не са предпочитани в нашия технологичен свят. Доверието в машините е от значение. Така че, моля ви, спаз- вайте тези правила.
– Не мога да ви обещая – отговори Михаела.
– Как така? Вие отричате ролята на машините? – запита учудено служителят, притеснен от дързостта на спасителка- та.
– Не отричам нищо. Просто искам да ви обясня, че вя- рата ми в Бог не е увлечение или предпочитание. Машините са помощно средство, но не са сила, на която да се уповавам. Ако искате това от мен, ще ви кажа – не! – категорично отго- вори Михаела.
– Тревожно е това, което твърдите! Може би трябва да преразгледаме делото ви! – разгневено служителят погледна своите колеги.
Никой от тях обаче не се намеси. Така че настъпи тиши- на в голямата зала. Всички се оглеждаха, ослушваха. Слу- чаят можеше вече да е приключил, но дързостта на Михае- ла притесни всички. След масовото стъписване думата взе Христо Ангелов:
– Михаела, вие знаете, че нашето управление се крепи на иновациите. Знаете, че те са нужни в ежедневието ни. Вие също използвате машини ежеминутно. Вашият съпруг е изо- бретател и виждате колко усилия изисква производството на нещо полезно. Спасяването на човешкия живот е немислимо без наличието на технически средства. Вие сте успешен спе- циалист и заради това. Вашата болница е една от най-добре оборудваните… От друга страна, виждаме, че упованието ви в Господ ви прави целеустремена, всеотдайна в действията ви. Много благодарни пациенти бяха разпитани и имате пъл- ната им подкрепа. За тях вие сте свята жена. Вие сте спасили хора, които машините са отказали да спасят. Вие сте напра- вили невъзможното.
Смятаме, че вярата ви прави силна и самоуверена. Поз- дравяваме ви! Но моля ви да не изключвате факта, че но- востите в този век са достижение. Те са създания на човеш- ката мисъл. Наука и вяра не са в противоречие, а в синхрон!
– Престоят ни тук част от този синхрон ли беше? – със сарказъм отговори Михаела.
– Моля да спазвате добрия тон! Все пак говорите с глав- ния отговорник за управленската система! – гневно отбеляза г-н Васил Асенов.
Михаела и Андрей чак сега осъзнаха, че явно има ня- каква йерархия в този отдел и постъпателно всички са имали
честта да се запознаят със случая им. Добре организираната система за предотвратяване на саботажи работеше устрем- но, а всъщност беше незабележима за обществото. Само се предполагаше, че всяко своеволие би довело до санкции, но никога никой не беше убеден, че съществува такъв държавен орган.
Всеки един от тези инспектори си беше изградил свое мнение за ситуацията с религиозен привкус. Всеки беше про- вел повече от една среща и разговор. Беше попълнил страни- ци описания и рапорти. В края на краищата сега трябваше да прозвучи становище, което да прекрати проучването. Явно имаше вече решение, но с този процес се симулираше авто- ритетност и законност.
– Съжалявам! Извинете ме, г-н Ангелов! Но периодът на престой тук стана достатъчно дълъг, за да сме готови на преговори! – Михаела отговори с по-спокоен тон.
– Аз ви разбирам! – съчувствено поде главният отго- ворник. – Да, нуждаехме се от повече време за разследване. Нямаме право да прибързваме и да даваме погрешни реше- ния. Човешкият живот е дар, не бива да се намесваме грубо в него. Затова се надявам да приемете, че съвремието ни пред- лага незаменими възможности, които трябва да уважаваме. Вие сте щастливи, че живеете цивилизовано.
– Това бих приела, да! Но не и надмощието на маши- ните. Не вярвам, че роботът ще се погрижи за мен на всяка цена. Не вярвам, че машината може да направи човек щаст- лив! Щастието е сложно понятие, зависи от много условия и те са свързани с духовността – обясни позицията си Миха- ела.
– Няма конфликт в това! – отговори Христо Ангелов и после продължи: – Ние не желаем да създаваме противопос- тавяния. Не желаем безумни битки за надмощие. Знаем, че
всичко може да съществува паралелно и да не се сблъсква с друго. Затова залагаме на толерантността. Вие сте имали достъп до информация, която управлението е подготвило. Наличието на устройства по домовете е вид свобода, с която можете да използвате цялото човешко познание. Но вече сме толкова разумни, че бързо разбираме полезното и вредното. Моля ви за един разумен и по-широк поглед над света. Не се уединявайте само с религията, не отричайте подема. Мисле- те за хармоничното им съществуване.
– Разбрах ви, съгласна съм с вас! – потвърди Михае- ла. – Не се тревожете, нищо не отричам, не се изолирам от иновациите в нашия свят. Прав сте, аз не мога да избягам от машините, те просто са тук и са необходими.
– Вие виждате някакъв проблем там, където той е не- мислим! – включи се в разговора Андрей. – Никой не зачерк- ва придобивките на съвремието ни. Но пък съвремието дръз- ко смее да забравя духовните устои на човечеството. Защо са толкова унили, агресивни и апатични младите хора? Те на какво вярват? Забелязали ли сте колко е забързан градът? Бързайки, хората се губят като такива, те заприличват на ма- шини и роботи, изпълняват кратки и ясни команди, предви- дими и удобни са! Но това ги отдалечава от истинската им същност – човешката! Понякога една дума, един образ могат да променят изцяло настроението ни! Жест, мимика и болни- ят оздравява, умиращият се съживява! Не е ли чудесно това, че не сме математически ясно определени и програмирани? Съпругата ми преди месеци беше в ужасна депресия, нищо не можеше да я развълнува, а сега се радва, че има упование и надежда. Вярата спасява и ни води към благоден-
ствие, не гледайте на нея като на саботаж или провокатор!
– Смятате, че религията има място в живота ни?! – конкретно попита г-н Ангелов.
– Смятам, че човек е устроен да вярва, да търси упо- вание и спасение! Ако не вижда надежда, той я намира, ако боли, търси лекарство, ако е тъмно, иска светлина! Това не е грешно, не са нужни наказания за този естествен стремеж! Развитието на технологиите е следствие на подобен стре- меж! – допълни Андрей.
– Съгласен съм с вас, мисля, че имате проникновен поглед над съвремието ни. Може би лозунгите са грешни и трябва да променим някои от тях. Ще помислим над това! – заключи главният отговорник.
– Лозунгите нямат голямо влияние сред хората. Те на- дали толкова силно въздействат! Някои от тях са болезнено изтъркани. Приемат се просто като фон, не проникват в съз- нанието и не пораждат никакви чувства. А те са от значе- ние! – даде съвет изобретателят.
– Добре. Като цяло аз разбирам становището ви – раз- пореди се г-н Ангелов. – Надявам се и вие да ни разбирате. Засега смятам, че трябва да се разделим. Свободни сте да се приберете в дома си. Подробностите около вашите про- фесионални отговорности ще бъдат уточнени. Ще бъдете наблюдавани. Може да се наложи отново да се видим. Не се сърдете, но имаме нужда от сигурност и спокойствие, че системата ще работи!
Целият екип от инспектори се изправи, кимнаха с глави и напуснаха залата. Михаела и Андрей не бързаха да се рад- ват. Все още не бяха убедени, че пленничеството им е при- ключило, така че не обсъждаха нищо.
Но след минути ги изведоха и ги оставиха в собствения им дом. Отново бяха вкъщи сред познатата си любима обста- новка, обагрена в цвят. Вече дишаха спокойно и можеха да споделят своите мисли:
– Какво се случи?… Толкова внезапно взеха реше-
ние?… Почти нелогично! – изрази мнение Михаела.
– Има нещо, което не знаем. Трябва да сме бдителни, ще ни следят. Хубавото е, че им споделихме всичко. Няма да крием нищо. Те знаят, че се интересуваме от християнски- те празници. Църквата няма да бъде забранено място за нас. Нямаше да ни пуснат, ако смятаха, че ще извършваме опасни действия. Бяхме честни и споделихме позициите си. Да ста- ва каквото ще! Няма да се боим, нали? – обобщи Андрей.*

 * „Ореол“ е класиран на второ място в конкурса за християнски роман на Асоциация „Емпирей“ за 2019 г.

                                                                                               Пламен Маринов

Откъс от романа „Яспис“

Година две хиляди деветстотин четиридесет и трета от летоброенето на камъка:
Под жаркото слънце човекът имаше върху си кожух, а кръста си беше опасал с кожен пояс. Изглеждаше по-необи- чайно от другите човеци, като че ли идваше от някъде дру- гаде. Поседна за малко върху една от вдлъбнатините, които имах, и която с течение на годините се оформи като едно желано място за отмора на човешките тела. Наоколо не се виждаше жива душа. Човекът размишляваше за нещо, защо- то току кимаше с глава, а друг път притискаше длани една в друга, като че ли се бореше с някого. Или със себе си? След малко каза:
– Само аз останах. Няма кой да почита Бога. Всички из- мряха. Всички убити от оная вещица и тоя нечестив цар. Ако и аз погина, кой ще продължи твоето дело, Боже? Нямаше отговор.
Човекът продължи да се измъчва, шептеше с устни и се превиваше сякаш изпитва силни болки.
– Господи, вземи душата ми. Ето и аз не съм по-добър от бащите ни. Уплаших се, Господи. Побягнах за живота си. Докато още говореше, отнякъде излезе една пясъчна лисица с малкото си. Докато приближаваха към мен, май- ката скимтеше и току спираше, за да ближе раните си, кои- то успяваше да достигне. По цялото ѝ тяло имаше следи от разкъсвания и беше цяло чудо, че е още жива. На малкото му нямаше нищо, и това вероятно се дължеше на майка му, която го бе защитила от някой хищник. Едва в последния
момент видяха човека и спряха уплашени на място. Той оба- че ги бе видял по-рано и вече държеше парче сушена риба в ръката си, което побърза да хвърли близо до тях. Майката се поколеба дали да избяга, но след кратко стоене на едно място се запъти към парчето риба. Подуши рибата и внимателно захапа част от нея. Първото парче, което успя да откъсне го побутна към малкото, а то лакомо се нахвърли да го дъвче. Майката също успя да изяде нещо от рибата, и когато вече не бе останало нищо, лежеше изцяло отпусната на земята, дишайки тежко. Човекът през цялото време ги наблюдаваше и когато майката и малкото изядоха всичко, което им беше оставил, започна да се приближава крачка по крачка към тях. Лисицата усети, че човекът се приближава към тях, но не на- прави нищо. Той клекна близо до лисицата, разгледа раните ѝ и каза:
– Умираш, лисичке! А без тебе ще погине и твоето мал- ко. Докато казваше това, малкото стоеше уплашено зад майка си, но колкото и да се страхуваше от човека, толкова повече не желаеше и да се отдели от майка си. А човекът продължи да говори на глас:
– Никога досега не съм искал от Господаря да направи чудо за някое от вас, малки творения. Но Той е Господар на живота и ако никое същество не отива в пръстта без Той да даде позволение, защо да не се смили и над тебе, малка ли- сичке. След това помисли още и каза: – А дали не е в Неговия промисъл да те изпрати тук при мен, за да ме научи на нещо.
След малко човекът спря да говори. Съблече кожуха си и внимателно покри с него лисичката и малкото ѝ. След това легна по очи на земята и не помръдна известно време. Когато се изправи, изпод кожуха излезе майката, а с нейна помощ и малкото ѝ. Отникъде не се виждаха дълбоките ѝ рани, няма- ше и следа от предишното ѝ окаяно положение. Човекът взе
кожуха от земята и отново го облече. Добила сили, лисицата възвърна и страха си към човека и побърза да се отдалечи от него. Все пак обаче спря за момент и се обърна към него. В този момент знаех, че ако можеше да говори, би казала:
„Благодаря, че ме спаси“. Но не можеше да каже нищо, а човекът сякаш разбра и ѝ отговори:
– Благодари на Него. Той те спаси!
След това човекът се обърна и тръгна към мен. Докато вървеше, започна да рови в торбичката си, може би надявай- ки се да намери нещо останало за ядене, но като не намери, реши да отиде да легне под една смрика, която бе израснала наблизо. След малко заспа. Минаха няколко часа, през които нищо не се случи. Кожухът продължаваше да си стои върху него, като че ли кожата на това незнайно животно се бе срас- нала с новия си господар.
По едно време и ей така отникъде, като че ли от самото небе, се появи едно чудно същество. Приличаше на човек, но твърде голям, а на гърба си имаше огромни крила. Докосна човека, който се размърда и отвори едното си око. След това обаче веднага отвори и двете и бързо се изтърколи от място- то си под смриката. Съществото каза:
– Стани и яж! – човекът се огледа и на същото място, на което допреди малко бе лежал, се намираше печена пита и малка стомна.
– Кой си ти, господарю? – каза човекът. Съществото отвърна:
– Изяж питката и пий от водата, защото пътят е много дълъг за тебе.
– Къде трябва да отида, господарю? Вече зная, че ти си ангел от Бога и ще ме упътиш накъде да вървя.
– Хорив! Там трябва да отидеш. Той ще те чака.
– Разбирам – каза човекът и след това допълни: – Ми-
слех, че се е отвърнал от мен. Защото се уплаших.
– Не се безпокой. Укрепи се. Яж от питката, тя е ангел- ски хляб, същият който ядоха бащите ти в пустинята.
Човекът погледна питката, взе я в ръце и отчупи един залък. Изяде го и видимо започна да изглежда по-добре. Така изяде цялата питка, а малката стомна не се изпразни, колкото и пъти да я надигаше. След това изведнъж се унесе в сън. Ангелът също се изгуби нейде. Мина малко време и ангелът отново дойде и отново го събуди по същия начин. Човекът се изправи и каза:
– Тук си още, служителю! Мислех, че вече си ме оста-
вил.
– Трябва да ядеш и пиеш отново, защото пътят е много
дълъг за тебе.
– Донесъл си ми нова питка. И ето силата от нея е върху мене. След това добави: – Бих искал да задържа стомната, господарю. Така никога няма да ожаднявам.
– Не можеш да я вземеш! – каза ангелът.
– Защо, господарю? – учудено погледна към него чове-
кът.
– Защото не е от този свят.
Човекът започна да кима с глава и след малко каза:
– Пълна е с жива вода, нали, господарю?
Ангелът не отговори нищо, а само гледаше човека, така
както баща би гледал детето си. След като изяде всичко и пи колкото можа, човекът се изправи и каза:
– Никога не съм ял такова ястие и никога не съм пил такова питие като тези, които ми даде. Благодаря на Гос- подаря, че те изпрати. И ето сега мога да вървя много дни без никак да се уморя. Тъкмо щеше да каже още нещо, но ангелът изчезна, тъй както и бе дошъл, затова човекът само каза:
– Ела пак. – След малко каза и друго: – Носи стомнич- ката и хляба, защото пак ще имам нужда от тях.
След това той продължи по пътя си, а аз дори не узнах името на този странник. Дали отново ще те видя и дали отно- во ще носиш тая стара кожа на гърба си? Носи я, страннико! Защото само по нея ще мога да те позная.*

 * „Яспис“ е класиран на второ място в конкурса за християнски роман на Асоциация „Емпирей“ за 2019 г.

                                                                                     Животописни справки за авторите

Баев, Антон
Антон Баев (1963) e роден в Пловдив. автор е на 20 издадени книги (поезия, проза, есеистика, научни моногра- фии). доктор по българска литература от Института за литература на Бан (2009). Специализирал регионална журналистика по програма на Iowa State University и United States Information Agency (1994) в СаЩ. негови творби са превеждани на английски, немски, френски, турски, италиански, испански, румънски, гръцки, сръбски, маке- донски, албански, руски. зад граница са издадени книгите му Dunya Nimetleri. Istanbul: Yasakmeyve, 2011; Victor Bulga- ri. Traeumen in Berlin. Roman. Berlin: Anthea, 2017; Светата крв. Scopje: Antolog, 2018; Даровите на светот. Scopje: Ziga Zaga Books, 2018.

Бакърджиева, Румяна
Румяна Попова-Бакърджиева е родена и живее в София. По образование е културолог. Пише стихове от учениче- ските си години. автор е и на текстове за песни. Публикувала е в различни алманаси и антологии – „Нова българска литература – поезия“, „Всичко за майка ми“, „На изповед пред дякона“, „Небе за земята“ и „Възвръщенци“. два пъти е номинирана в национални поетични конкурси. През февруари 2018 г. издава първата си самостоятелна стихосбирка „Коричка вяра“, а в края на 2019 г. специално за рождество христово излиза от печат и вторият поетичен сборник
„И вкусих Светлината“. През 2020 г. получава награда от конкурса на издателство „лексикон“ за поетична миниа- тюра.

Благоев, Горан
Горан Благоев е телевизионен журналист, автор и дългогодишен водещ на предаването „вяра и общество“ по Бнт, доктор по история на Бан. като изследовател проявява разностранен и задълбочен интерес към раз- лични области на знанието и духовната култура, на пър- во място към историята, църковната история и рели- гиознанието, но също така и към етнологията, право- славното изкуство, публицистиката и документалисти- ката. Поместените тук разкази добавят още един щрих в портрета му на творческа личност – заниманията му с художествена проза, които не датират от вчера, но на които успява да придаде завършен израз в последно време.

Богоева, Антоанета
Антоанета Богоева е родена през 1947 г. в с. Скри- няно. Гимназия завършва в кюстендил. учила е в Су „Св. климент охридски“. носител е на три първи награди на конкурса „кюстендилска пролет“ и на награди от кон- курсите „в полите на витоша“ и „Славейкова награда“. на националния конкурс „веселин ханчев“ е присъдена специалната награда. автор е на стихосбирките „Между две слънца“, „Парче от слънце“, поемата „о“ (двуезично издание на български и френски), „Острови в съня“ (дву- езично издание на български и френски), „Предчувствие“,
„Така видях земята“, както и на романа „Тучница“ и книгата „Пространства“, включваща роман, разкази и пиеса. в края на 2016 г. излезе романът „Направо през времето, или речка“, а през 2019 г. – стихосбирката „Дихание“. Живее в кюстендил.

Бохосян, Рамела
Рамела Бохосян е родена, работи и живее в Пловдив. завършила е българска филология във вту „Св. св. кирил и Методий“. дългогодишен учител по български език и ли- тература в горен курс. член на дружеството на пловдив- ските писатели и на литературен кръг „Метафора“. Има издадени четири стихосбирки: „Две ноти светлина“, „Разлистваш душата ми“, „За да съмне“ и „За да ни има“.

Вазов, Иван
Иван Минчев Вазов е роден на 27 юни 1850 г. в Сопот. учи в родния си град, в калофер и в Пловдив. Живее за крат- ко в румъния, където срещата с хъшовете насочва младия поет към патриотично-граждански теми, на които остава верен цял живот. работи като учител и преводач, включва се в различни родолюбиви начинания – преди и след освобож- дението, за кратко е министър. но основното му призвание
– писателството – дава облика на живота му. След 1870 г. публикува поезия в периодиката. През 1876 г. излиза първа- та му стихосбирка „Пряпорец и гусла“, следват „Тъгите на България“ (1877), „Избавление“ (1878), „Гусла“ (1881), „Италия“ (1884), „Поля и гори“ (1884), „Сливница“ (1885) и др. в проза- та започва с мемоарите „неотдавна“ (1881) и продължава с
„Повести и разкази в три тома“ (1891-1893), романите „Под игото“ (1894) и „нова земя“ (1896). автор на първия българ- ски роман и на текстове, дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни жанрове – сред тях са повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“, комедиите „Служ- богонци“ и „Вестникар ли?“, пътеписът „Великата рилска пустиня“, поемата „Грамада“... Пише литературна критика, мемоари, стихове за деца; участва дейно в литературния живот, носейки цялата авторитетност на институцията
писател. част от огромното му творчество не достига качествата на изброените творби, което, както и динами-ката на литературните процеси у нас, предизвиква групата на „младите“ около сп. „Мисъл“ да води литературна битка с народния поет. Сам себе си обявил за хроникьор на епохата, Вазов остава такъв докрай. Текстовете му могат да се четат като поезия и като история на българите. Умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание.

Венински, Васил
е завършил специалност химия в Пу „Паисий хилендарски“ и следдипломна специализация в Су „Св. климент охридски“. автор и съавтор е на 24 книги. участва като съавтор в антологията „От рупчос до рожен“ (2006), в сборниците „Скъпоценни камъчета“ (2009) и „Ветрилото на дъгата“ (2010), в алманасите „Нова българска литература
– Проза“ (2009-2020), „нова българска литература – хумор и сатира“ (2015), „Нова българска литература – романтика“ (2019), „Думите“. Съвременни български автори“ (2019). автор е на белетристичните книги „Деребейски времена“ (2007), „Въгленчета от безкрая“ (2011), „Разровена жарава“ (2015), „Прекършена севда“ (2019), „Мъжко време“ (2020), както и на една научна монография. включен е в енциклопеди-ята „Бележити българи на съвременна България“ (2012) и е удостоен с редица престижни награди. Член е на СБП и на дружеството на писателите в Смолян.

Вълкова, Ваня
 е завършила специалностите „Скулптура“ и „Пространствен и рекламен дизайн“ в НХА и „Мулти- медийни технологии“ в Свободния факултет на ТУ, София. Специализира във фондация „Баухаус“, Германия. Предстои
да завърши магистратура „Педагогика и семиотика на изобразителното изкуство“ в Су „Св. климент охридски“. Професионално се занимава с графичен и мултимедиен дизайн. Като артист се изявява в областта на дигиталната графика, рисунката, new media art, инсталацията и съвременната скулптура. автор е на стихосбирката „Градът като знак“ (2019). Три години сътрудничи активно на сп.
„Intro“. Публикува в електронното списание Нarta-bg.info, а от 2013 до 2017 г. – периодично в онлайн медията „Момичетата от града“. Член на сдружение харта (harta.bg). Пише поезия, авторски текстове, статии и есета.

Генов, Владимир
 е роден на 8 май 1962 г. в с. Жегларци, Добричко. завършва СПГ „Добри Чинтулов“ в гр. Сливен, след което следва във Су „Черноризец Храбър“. Преди десет години се установява в чужбина, където ръководи собствена фирма за почистване на кристал. Понастоящем живее и работи в гр. Кремона, Италия. Многократно е награждаван с национални поетични награди от литературни конкурси. Предстои издаването на стихосбирката му
„Беззащитен адрес“, под редакцията на Валери Станков.

Диварова, Елена
Елена Диварова живее в Пловдив. автор е на четири книги с поезия и една литературна анкета. Публикува очерци, репортажи, литературна критика в регионални и национални издания – в. „труд“, „Стандарт“, „Марица“, сп. „Пламък“, в. „Български писател“, „Словото днес“, „Учителско дело“,
„Литературен вестник“, сп. „Тракия“, алманах „Света гора“, в. „Литература и общество“, сп. „Наука“ и др. Има награди от конкурси за поезия в България и Сърбия. очерци и репортажи в изданията на арменската общност в България -
„Хайер“, „Парекордзагани цайн“. Нейни творби са публикувани в Германия, Полша, русия и Сърбия. член е на СБП, на Съюза на научните работници в България, на СБЖ.

Еленкова, Цветанка
Цветанка Еленкова е поет, есеист и преводач. Има издадени шест стихосбирки и две книги с есета. книгите
„Седмият жест“ (изд. „захарий Стоянов“, 2005) и „Изкри- вяване“ (изд. „Стигмати“, 2011) са публикувани в англия, СаЩ, Сърбия и Франция, а есетата „Български фрески: празник на корена“ (изд „омофор“, 2013) разглеждат стенописите от изоставени манастири на Софийската Мала Света гора. През 2019 г. Еленкова става носител на наградата „Дъбът на Пенчо“ за поетическото си творчество. Тя е докторант към Богословския факултет на Су „Св. Климент охридски“ и работи над дисертация върху мистическото богословие на св. Григорий назиански. Съуправител е на издателство „Смол Стейшънс Прес“ (www. smallstations.com).

Енев, Деян
Деян Енев е роден през 1960 г. в София. завършил е ан- глийска гимназия и българска филология в Су „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Понастоящем е колумнист в Портал „Култура“. Издал е 23 книги – сборници с разкази, очерци за писатели, християнска есеистика. Носител е на
редица престижни награди за белетристика. Книгата му „Ловец на хора“ (1994) е преведена в Норвегия през 1997, а през 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“.

Жеков, Маргарит
Маргарит Жеков е роден в Хасково през 1963 г. завършил е немска филология в Су „Св. климент охридски“ и богословие в Германия. Автор на десет стихосбирки на български език и на преведения на испански поетически сборник „Размисъл“ (Reflexiоn, IMS Publishing Association, 2012), на два сборника с литературоведски статии и на пиесата „Стара майка“ (2016). Носител на националната награда на студентските литературни клубове за поезия (1986), награда на в. „Кръг“ от националния конкурс
„Южна пролет“ за дебютна книга (1991), националната награда „Светлоструй“ за 1993 г. с книгата си „Разговор със собственото сърце“, както и на националната награда „Петър ковачев“ за есе през 2010 г. и на наградата на читалище „Братство“ от националния конкурс за поезия
„Биньо Иванов“ през 2018 г. Превежда от немски, английски, испански, унгарски и шведски. Получил е номинация за наградата „Христо Г. данов“ за 2008 г. за превода на романа „Събирачът на светове“ от Илия троянов.

Йовков, Йордан
Йордан Йовков е роден на 9 ноември 1880 г. в Жеравна. В началото на 1904 г. се записва в юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Работи като редактор на списание „Народна армия“, библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“, в редакцията на списание „Военни известия“. След края на Първата световна война учител- ства във варна. През 1920 – 1927 г. е редовен сътрудник по печата в българската легация в Букурещ. Йовков дебютира като белетрист с „Овчарова жалба“ през 1910 г. Издава сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936) и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“. Негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби – на над
37. Умира на 15 октомври 1937 година.

Карамихалев, Йоан, свещеноиконом (Янчо Михайлов)
Йоан Карамихалев (Янчо Михайлов) е роден в Бургас на 12 септември 1957 г. Завършва средно образование в родния си град, а висше – в духовната академия (сега Богословски факултет) в София. Специализирал е в Източно-църковния институт и в университета в Регенсбург, Германия. Бил е преподавател в Софийската духовна семинария и хоноруван асистент в Богословския факултет. Понастоящем е свещеник в старинния храм „Св. София“ в гр. София. автор е на следните книги: „Паралелни монолози“ – стихове (1997), „Изкачване на тавор“ – сборник с проповеди (2006), „Трохите от пейзажа“ – стихове (2009), „Записки по православна християнска етика“ (2010), „Дни без море“ – стихове (2016), „Притоплени надежди“ – сти- хове (2019).

Караянева, Светла
Светла Караянева е завършила българска филология и лингвистична специализация в Су „Св. кл. охридски“. Дългогодишен преподавател по български език на чужденци в АУ – Пловдив и Пу „П. хилендарски“. Автор на два учебника за напреднали чуждестранни студенти. Била е сътрудник на в. „Отечествен глас“ и в. „Тракия“. Има издадени седем стихосбирки и публикации в редица литературни вестници и сборници. Наградена е със златен плакет за поезия на третия национален поетичен конкурс на радио „Веселина“, сребърно лого „SMS – поезия 2005“ ндк, втора награда на националния конкурс за поезия „Яворови дни“ 2006 г., годишните награди за поезия на дружеството на писателите – Пловдив – 2005, 2007 г., трета награда от конкурса „102 години от арменския геноцид“ – 2017 г.

Конова, Мариела
Мариела Конова е родена през 1967 г. в Пловдив. възпитаничка на руска езикова гимназия „Иван Вазов“ и на Пу „Паисий Хилендарски“ – специалност „Български език и литература“. Завършила е още журналистика и актьорско майсторство и театрална режисура в Свободния факултет на Пу „Паисий Хилендарски“. Като студентка участва в творческа група към Пловдивския университет, ръководена от Добромир Тонев и Емил Стоянов. Пише стихове от ранна възраст, първите творби са отпечатани в сп. „Родна реч“, в. „Комсомолска искра“, в. „Отечествен глас“. Лауреат на национални литературни конкурси. Нейни творби са преведени и публикувани на английски, гръцки и турски език. автор е на стихосбирките „Молитва за слънце“ (1993) и „Завръщане“ (2010). Член на дружеството на пловдивските писатели.

Крумова, Милена
Милена Крумова е родена в Кюстендил. Завършва средното си образование в оСоу „Св. св. Кирил и Методий“ с хуманитарен профил. Следва в Су „Св. Климент Охридски“ българска филология и френски език и литература. Има специализация по английски език. След дипломирането си работи като преподавател. Първата книга е детска
– „Палавник в азбуката от а до я“, представяща чудния свят, видян през детските очи. Следват две детски книги на английски език – „Children’s stories in the alphabet“ и „Arctic tern around the world“. Участва в творчески екип, подготвящ образователна анимационна поредица „Приключенията на лили. Българската азбука“. Първият роман – „Тюркоаз“, е номиниран за участие в конкурса „Съвременен любовен роман“ през 2018 г.

Лазаров, Васил
Васил Лазаров е роден на 24 юни 1956 г. в Самоков. Автор е на романите „Крайъгълен камък“ (Ик „Огледало“, 2012), „Парадоксът на любовта“ (изд. „Светлина на Балканите“, 2015), преведен на италиански,  „Тройната нишка“ („нов човек“, 2018) и „Звънът на камбаните“ („Нов човек“, 2019), на сборника с есета „Християнство и поезия“ (Ик „Огледало“, 2012), както и на стихосбирката „Песента на кондора“ (Ик „Литературен форум“, 2008). Награден е с трета награда на международния литературен конкурс ,,La Piazzetta" за разказа ,,Мъжът с гълъба". Съучредител и изпълнителен директор на асоциация за насърчаване на християнското художествено слово „Емпирей“.

Макаров, Виктор
Виктор Макаров е наполовина руснак, роден през да- лечната 1975 г., с една жена, три деца и (засега) един внук. Стопроцентов софиянец (с татко от Петербург и майка от Мъглиж, какъв друг да бъде?). Израснал без телевизор, но със стотици книги, изложби, театър и кино. От ранно детство е закърмен с творчеството на руските бардове (Висоцки, Окуджава и др.), към които се прибавят руските рок поети (Гребеншчиков, Макаревич и др.) и американските бардове-богослови (Michael Card, Jon Foreman и др.). По образование е богослов, но работи като преводач, чиито най-знакови постижения са българските версии на мюзикълите „Чикаго“ и „Фантомът на операта“. като поет с китара е записал албума „Шарена черга“ и работи над втори, с енигматичното заглавие „Fabulae Urbis“. Участва като организатор в няколко събития за бардове („вечери на изпятата поезия“, „Sofia Singer Songwriter Fest“ и др.).

Маринов, Пламен
Пламен Маринов е роден в оряхово на 8 ноември 1974 г. Завършил е социална педагогика в Шуменския универси- тет „еп. константин Преславски“. Семеен, работил е 15 години в Шумен с лица в неравностойно социално положение, както и с деца в риск. Пише от детските си години, но едва през 2019 г. предоставя своя творба за участие в конкурс на асоциация „Емпирей“, която получава награда в категорията „Християнски роман“.

Михайлов, Калин
Калин Михайлов е поет, есеист и литературовед, преподавател по антична и западноевропейска литература в Су „Св. климент охридски“. Автор е на четири стихосбирки, на сборника с есета „Забравена мая“ (2020) и на три литературоведски книги, посветени на отношенията между християнството и художествената литература, една от които е публикувана и във Франция. Специализирал е по темата „вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария, с подкрепата на Фондация „Кацаров“. негови стихотворения са превеждани на руски, немски, полски, английски и италиански, а през 2018 г. в Полша е публикувана поетичната му книга „какъв е смисълът?“ (Jaki jest sens?). През 2012–2014 г. е лектор по български език и култура в университета на Саарланд, Германия. Поддържа есеистичната поредица
„вяра, живот, творчество“ в сп. „Християнство и култура“. Председател на управителния съвет на сдружение „Емпирей“.

Михайлова, Цвета
Цвета Михайлова е родена на 8 септември 1947 г. в дупница. Пише стихове от ученичка. Живее в Пловдив и е автор на 6 поетични книги. По професия е инженер-химик. аналитичната и точна професия е дала отпечатък върху стиховете . член е на Съюза на независимите български писатели, на дружеството на писателите – Пловдив, как- то и на литературния кръг „Метафора“. Последната кни- га „Моята азбука за животните“ е издадена през 2019 г. и е посветена на децата. Има присъждани награди от учас- тия в национални литературни конкурси. нейни стихове са многократно публикувани в литературни вестници и спи- сания, както и в международния алманах „Съдружество“. През 2018 г. излезе от печат поетичният сборник „нещо повече“ в превод на френски.

Иван Ст. николов е най-младият участник в нашия ал- манах. роден е в елена на 30 юни 1995 г. завършва педаго- гика на обучението по български език и география във вту
„Св. св. кирил и Методий“. в момента е учител в елена и следва магистратура „теология“ при вту „Св. св. кирил и Методий“. в свободното си време обича да пише разкази, като акцентира върху родния край и селото.

Николова, Антоанета
Антоанета Николова е родена на 26 юни 1961 г. в Со- фия. завършила е философия в Су „Св. климент охридски“. доцент по източна философия в юзу „неофит рилски“, Бла- гоевград. автор е на шест стихосбирки, на философско-по- етическото изследване „езикът на Пустотата“ (2003). Съпреводач на „Поезия на планините и водите“ (староки- тайска пейзажна лирика, 2003, номинирана за превод на годината), „Стихове от студената планина“ (2013, награда на Съюза на преводачите в България) и на „Прокуденият от небесата“ (стихове на един от най-известните китайски поети ли Бай, 2014). член е на Сдружение на български пи- сатели, хайку клуб „София“ и Световната хайку асоциация. нейни стихове са печатани в сп. „Съвременник“, „литера- турен вестник“ и др., превеждани са в антологии и спи- сания на немски, унгарски, румънски, японски, английски и руски. член на уС на асоциация „емпирей“.

Николова, Габриела
Габриела николова е родена през 1967 г. и е израсна- ла в града под тепетата. винаги са я удивлявали хората, техните различия, уникални взаимоотношения и връзки помежду им. вероятно затова я привличат „мостовете“.
Първият важен мост в живота е английската гимназия в Пловдив, който я отвежда към непознатия тогава западен свят. Специалността „Индийска филология“ в Софийския университет се превръща в неин мост към източните езици, култури и религии. трети и най-важен в живота обаче се оказва християнството – мост към небесния, не- предсказуем свят. всеки от тези мостове е оставил свой отпечатък у нея. работила е като преводач, екскурзовод и водещ на предаването „християнството“ по тв „европа“. този криволичещ път в търсене на мостове, на смисъл, ис- тина и любов тя описва в първата си книга „непредсказу- ем“, откъс от която предлагаме на нашите читатели.

Пеев, Вениамин
Вениамин Пеев е роден през 1950 г. в русе. Богослов, специалист по Стар завет, доктор по философия и поет, гимназиален преподавател по английски език. негови сти- хове са публикувани в различни литературни издания от 1968 г. насам. автор е на шест книги с лирика: „виното на лозата“ (2014), „невестулката на леонардо“ (2015), „да- видова арфа“ (2017), „вечността е знак, че има Бог и хора“ (2018), „66 сонета за Израел. дъщерята на Йефтай“ и „Щур- че в ъгъла“ (2020). негови стихотворения са публикувани в антологиите на българска християнска лирика „Сънувам небето и търся те“ (2013) и „небе за земята“ (2016).

Попова-Мутафова, Фани
Фани Попова-Мутафова е родена на 16 октомври 1902 г. в Севлиево. до дванадесетата си година живее в торино. След завръщането си в България завършва гимназия в Со- фия (1922), а след това учи пиано в Мюнхенската консерва- тория (1922-1925). в литературата дебютира с разказ през
1924 г. във „вестник на жената“. в следващите двадесет години (до 1944) издава над 35 книги и се превръща в една от най-популярните жени писателки. членува в литератур- ния кръг „Стрелец“ (1925-1927), членка е на клуба на българ- ските писателки. Сътрудничи с художествени произведения и публицистични текстове на „Българска мисъл“, „златорог“,
„златоструй“, „литературни новини“, „Стрелец“ и др. авторка е на книгите с разкази „Жени“ (1927), „Жената на приятеля ми“ (1929), „една жена“ (1936), „на кръстопът“ (1937), на по- вестта „недялка Стаматова“ (1933), както и на есетата за мястото на съвременната жена в обществото „новата бъл- гарка“ (1942). авторка е на историческата романова тетра- логия „асеневци“ („Солунският чудотворец“ (1929-30), „дъще- рята на калояна“ (1936), „Цар Иван асен II“ (1937), „Последният асеновец“ / „Боянският майстор“ (1939), на романи за живота на ангел кънчев и д-р Петър Берон. След 1944 г. е арестувана и осъдена от т.нар. „народен съд“ на 7 години затвор за „про- германска дейност“ и „великобългарски шовинизъм“. забране- но е да публикува до 1962 г., когато е принудена да „поправи“
„дъщерята на калояна“, за да може романът да бъде изда- ден. Под принуда внася поправки и в „Солунският чудотворец“, както и в „Йоан асен ІІ“. умира в София на 9 юли 1977 г.

Радева, Марта
Марта радева е родена през 1959 г. в разград. завър- шила е Шу „еп. константин Преславски“, специалност
„Българска филология“. Публикувала е публицистични тек- стове и литературнокритически разработки в изданията:
„родна реч“, „култура“, „Сега“, „Гимназист“, „Български език и литература“, „аз Буки“, „учителско дело“. Живее в Прова- дия, работи като преподавател по български език и лите- ратура в Първо основно училище „христо Смирненски“.

Архимандрит Серафим е роден през 1912 г. в Горно Броди, Серско (Македония), със светско име Стоян Георгиев алекси- ев. След години на учение в Софийската духовна семинария и в Старокатолическия богословски факултет в Берн (Швейца- рия) преподава в продължение на десетилетия в Пловдивска- та и Софийската духовна семинария, а от 1960 до 1969 г. – и в духовната академия „Св. климент охридски“ в София, къде- то е доцент в катедрата по догматическо богословие. През 1969 г. архим. Серафим преустановява преподавателската си дейност и се оттегля в манастира „Покров Богородичен“ в кв. княжево край София. в него той остава до края на живота си (1993), като продължава пастирската си дейност и създа- ва още много трудове. архим. Серафим притежава рядък пое- тически дар, който се изразява в множество стихотворения и поеми, поместени в църковни издания, както и в две сти- хосбирки: „Прозрения“ и „Песни за живота и смъртта“. През 2001 г. се появява томчето „Избрани стихотворения“, изда- дено от Православното издателство „Св. апостол и еванге- лист лука“, което за първи път представя по-цялостно зна- чимото му поетично наследство.

Пламен Сивов е роден през 1970 г. в Сливен. завършил е юридическия факултет на Софийския университет. През 1993–1994 г. живее в СаЩ, където провежда изследване за нестопанските организации в америка. По-късно се за- нимава и с темата за отношенията между българските неправителствени организации и държавата в рамките на програмата Robert S. McNamara Fellowship. той е сред учре- дителите на фондация „Покров Богородичен“, а от 1996 г. е неин директор. редактор на списание „Мирна“ (1996–2008),
гл. редактор на списание „Свет“ (2009–2011), редактор и автор в портала Православие.БГ. автор на стихосбирка- та „държавата на другия живот“ (2016), на електронни- те издания „Premonition“ – избрани стихотворения, превод на английски (2017), и „Публицистика: 1997-2017“ – избрани статии. Поет с китара.

симеонов, Людмил
людмил Симеонов е роден на 21 септември 1950 г. в с. Стежерово, Плевенско. Живее в Свищов. автор е на стихо- сбирките „лястовици“ (1994), „вечерен сняг“ (2007), „С дъх на диви ябълки“ (2009) и „Сбогом, дон киxот!“ (2016) и на книгата с литературна публицистика „Свищовски срещи“ (2018).

Румен Стоянов е роден на 29 октомври 1941 г. в с. драганово, област велико търново – български поет, пи- сател, преводач, дипломат, дългогодишен преподавател в Софийския университет „Св. климент охридски“ в ка- тедрата по испанистика и португалистика. удостоен е с титлата „доктор хонорис кауза“ на университета в град Бразилия. Следва в Софийския държавен университет и в хаванския университет. автор на 21 книги, 5 от тях – в чужбина. Преводач е на книгата „100 години самота“ на Маркес и на други испано- и португалоговорещи писате- ли, сред които хулио кортасар, хорхе луис Борхес, алехо карпентиер, карлос друмонд де андраде, Фернандо Песоа, висенте алейсандре и др. автор е на многобройни статии, предговори, послеслови и есета. член е на Съюза на бъл- гарските писатели и на Съюза на преводачите в България. работил е в българското посолство в Бразилия.

Рени  Стоянова

е журналист и редактор по професия, по душа – поет, по вероизповедание се самоопределя прос- то като християнка. отгледала е няколко деца и внуци, обича да се грижи също за дървета, цветя и други Божии творения. Живее в София, но се чувства у дома и в лон- дон. Била е отговорен редактор на най-старото българ- ско евангелско списание. тя е един от инициаторите и ак- тивни участници в проекта за създаване на антология на съвременната българска християнска лирика (финализиран през 2016 г.). автор на стихосбирката „Белота“ (изд. „ве- рен“, 2017), преведена също на руски и английски. Предсе- дател на клуба на християнския журналист към Съюза на българските журналисти.

Топалова, Радка
Радка Атанасова-Топалова е родена през 1957 г. в Батак, а от 1960 г. живее в Пловдив. По професия е ин- женер-технолог. Пише стихове от ученическите си го- дини. Публикува свои творби във в. „Пулс“, „литературен Пловдив“, „Марица“, „ретро“, „уикенд“, „литература и обще- ство“ – варна, в сп. „родопско слово“, „Матадор“, „Животът в света на поезията“ и др. С подкрепата на кооперация
„Симид-1000“ през 2004 г. издава първата си поетична кни- га – „Шепа светлина“. През 2006 г. издава стихосбирката
„хляб и пръст“, а през 2009 г. – „дъждовни очи“. „на тиши- ната гласа“ е нейната четвърта поетична книга (2015). в литературно студио „Младост“ членува от 2004 г., а в литературен кръг „Метафора“ от 2016 г. нейни стихове са отличавани в национални литературни конкурси. член е на дружеството на писателите – Пловдив (по данни от
„литературен свят“).

Торосян, Русина
Русина Руменова-Торосян е родена през 1971 г в София. завършва основното си образование в несебър, а след това Френската гимназия в София. Баща инж. румен Спиров е известна личност от несебър, майка е геолог от София. През 1990 г. е приета да следва в Сорбоната в Париж – Ис- тория на изкуствата, но става така, че заминава за СаЩ, лос анджелис, където се установява със своя съпруг. в СаЩ създава и развива собствена застрахователна агенция. ро- мантична по натура и подтикната от носталгията по Бъл- гария, безгрижното си детство в любимия град несебър и любовта към морето, в малкото си свободно време русина пише стихове. Предложените тук творби са от нейната подготвена за печат книга „Предвкусване на вечността“ и са ни любезно предоставени от г-н андрей захариев.

Христов, Иван Д.
Иван Д. Христов е роден на 31 март 1951 г. в с. до- бралък, Пловдивска област, живее в Пловдив. завършва бъл- гарска филология във вту „Св. св. кирил и Методий“, след което работи като учител и директор на училище. Свои литературни творби публикува в периодичния печат, как- то и в антологии на СБП, в алманах „нова българска лите- ратура“, в литературни сборници. Печатал е разкази във в.
„Будилник“ – лондон и в. „България“ – чикаго. негови разкази са преведени на английски и италиански. Публикувал е три книги с разкази и очерци и е участвал в други две като съ- автор. автор е и на три книги с литературна критика, из- лезли в периода 1999–2017 г. член на СБП и на дружество- то на писателите – Пловдив. Иван д. христов е носител на редица престижни национални литературни награди и отличия, които са му присъдени между 2012 и 2017 г.

Янковска-Сенгалевич, Анелия
Анелия Янковска-Сенгалевич е родена в София. носи- телка е на поетични награди на името на димчо дебеля- нов, веселин ханчев, Пенчо Славейков – София и на награди от националните литературни конкурси: „витошко лале 2013“, „Свищовски лозници“, от Международния конкурс за поезия „лирични гласове“ и др. лауреат е на националната награда за детска литература „Петя караколева“. автор е на книгите: „къща без покрив“, „екзотика в кухнята“, „7 дни чудесни“, „незрима светлина“, „влюбеният момък“ и на учебници и учебни помагала. удостоена е от СБП с грамо- та за принос в българската литература. член е на СБП и на СБЖ.

Съдържание
Предисловие 
Слово от предците
Иван Вазов – Молитва, В храма 9
Йордан Йовков – Из „Жетварят“ 12
Фани Попова-Мутафова – Из „Дъщерята на Калояна“ 31
архим. Серафим (Алексиев)– Може би, Алилуя, Благослови!, Под кръста, Молитва, Молитва 36
 разкази
Васил Венински – Тескере за рая 45
Горан Благоев – Пратеникът, Завръщане 62
Деян Енев – Църква на пътя, Подаръкът, Лала Боса 79
Иван  Христов – Паролата 85
о. Йоан Карамихалев (Янчо Михайлов) – От препълнено сърце, Змийчето 89
Милена Крумова – Гоблен 95
Иван Николов – Memento mori 99
 Поезия
Антоанета Богоева – Воскресение Христово 2019, АКО НЯКОЙ НЕ ЗНАЕ как..., КЪДЕ СМЕ тръгнали. 102
Антоанета Николова – Писмена, Нишки, Липите тук, Белият храст, Облаци 105
Антон Баев – Завръщането на Кръстителя 108
Анелия Янковска-Сенгалевич – Молитва, Пробуждане, Тунел 109
Ваня Вълкова – Рецепта за оздравяване, Вяра 112
Вениамин Пеев – Бели, черни и шарени гълъби, Белите лебеди, Среща със сляпо момче 114
Владимир Генов – Огледало 120
Елена Диварова – Над града, Воденицата край Вучье, ЗАСТАНАЛА СЪМ на брега 122
Калин Михайлов – О(без)куражително 125
Людмил Симеонов – Смисъл, Лястовици, Прозрение, Човекът с акордеона 127
Маргарит Жеков – Из „Шаржове за държавници
и хора на изкуството“, „Третият разстрел“ 129
Мариела Конова – Рождество 130
Пламен Сивов – Душа, Сливен, Среща 131
Радка Атанасова-Топалова – Омесих първия си хляб 137
Рамела Бохосян – Молитвата-1, МОЛЯ ТЕ, ОТЧЕ,
СЪТВОРИ КЛАДЕНЧЕ 138
Рени Стоянова – Изгрев 139
Румен Стоянов – Признание 140
Румяна Бакърджиева – На този кръстопът е ветровито, И вкусих светлината, При Твоето море 141
Русина Торосян – Смокиня, Пожелание 143
Светла Караянева – Градина за птици,
Стената на плача 145
Цвета Михайлова – Недоумение 147
Цветанка еленкова – Смърт върху блед кон, Регулус, Интериор на голяма къща, стаята за рисуване, замъкът Ийст Каус, Пилат измива ръцете си,
" Ангел стоящ сред слънцето 148
Антоанета Богоева – Капки роса 153
Вениамин Пеев – Сонет за отричащото верую,
Баладичен сонет за празния Исусов скут 154
Виктор Макаров – Есенно 157
Маргарит Жеков – Унгарска луна, Детски говор 158
Есета и (авто) биографични истории
Виктор Макаров – Из цикъла „Две минутки“, Арагорнизиране, Просто по случайност, Среща в парка 162
Габриела Николова – Непредсказуем, Той ме обича, Unpredictable 167
Иван Христов – Пътят, вярата и синапеното зърно 178
Марта Радева – „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ 181
Рени Стоянова – За дядо ми, Божия човек 185
Романи & повести
Васил Лазаров – Из „Калоян боговенчаният“ 190
Калин Михайлов – Из „Смъртта няма последната дума“ 213
Маргарит Жеков – Откъс от непубликувания роман
„Божият тефтер“ 220
Милена Крумова – Откъс от романа „Ореол“ 228
Пламен Маринов – Откъс от романа „Яспис“ 235
 Животописни справки за авторите  241