Гергана Радева
За да оцелеем
Добро утро, синьора, мога ли да седна до вас на пейката?
И аз съм в отбора, обаче казах, че ме боли коляното и Иса влезе на мое място. Вие сте майка му, нали? Видях ви на родителската среща. И мама беше, въпреки че още не говори добре италиански.
Да, и ние сме чужденци. Българи. В София живеехме на булевард Нансен. Наречен е на името на един дипломат, който преди сто години създал паспорт за бежанци, да се заселят където пожелаят. Мислех си, че е страхотно да можеш да избираш измежду всички страни на света, но това преди да стана чужденец. И татко беше убеден, че зад граница се печели лесно и животът е по-хубав. Така тръгнахме...
Според мама, децата по-лесно учат език и контактуват. Не ѝ казвам, че нямам приятели. В България имах много, само тук разбрах какво означава да се чувстваш отритнат, защото си различен. И Иса винаги е сам. Стеснителен е, не говори дори с другите арабски момчета, въпреки че ги разбира. Мен не ме искат, защото не съм като тях. И за италианските деца съм чужденец, не ме канят на рожденните дни. На мама обаче казвам, че в училище всичко е наред, че не трябва да се моли за мен и после татко да ѝ натяква, че си губи времето в църквата. Веднъж чух, че моли Бог да й помогне да си намери истинска работа, защото с тате са завършили университет, но сега той е бояджия, а тя чисти по къщите на хората. Мама казва, че само в църквата душата и се успокоява, тогава татко крещи, че цял ден се блъска за нас, майка си бърше очите и аз излизам, въпреки че е още рано. Чакам сам под дъжда. В училищния автобус момчетата ми грабват шапката, подхвърлят я насам натам и когато слизам ставам вир вода. В клас ми крият несесера с моливите, учителката ми прави забележка, че не записвам в тетрадката, аз мрънкам, че съм си забравил химикалката, страх ме е от арабите, но тя ме плаши повече, когато казва, че все витая в облаците и се налага да вземе мерки и да говори с родителите ми. Представям си майка притеснена, защото не разбира езика и в къщи как баща ми крещи, че съм неблагодарник. Червя се и обещавам, че няма да се повтори. Около мен съучениците се подхилкват. В края на часа ме блъскат, дърпат ми раницата и бягат навън. Нямам кураж да ги гоня, гледам от прозореца как ритат нещата ми по двора. Накрая им доскучава и си тръгват. Тогава започвам да крещя, изведнъж приличам на татко, но не се чувствам силен, а малък и безпомощен като мравка.
Госпожо, исках да ви кажа, че... вината е моя...
Не го направих нарочно. Гледах тетрадките разкъсани в калта и ме давеше безсилна ярост. Около мен само празни чинове и Христос, разпнат на стената. Знаеше, че ще продължат да ми се подиграват, но му беше безразлично, той беше Господ, аз – никой. Затова си го изкарах на него и на арабите, всички щяха да кажат, че не е техния Бог и затова са сторили белята, която всъщност направих аз... Но това го премислих по-късно, в оня момент чувах само бученето на кръвта в ушите и горях като трескав. Качих се на един стол, откачих разпятието и го метнах през прозореца. Но не се почувствах по-добре, само още по-изплашен.
Сбърках и разгневих всички. Директорът, учителката, родителите християни и родителите мюсюлмани, които по време на срещата се скараха дали разпятието трябва да стои в класната стая или не. Ругаеха се с такава ненавист, че дори арабските момчета се бяха уплашили и изглеждаха виновни. И тогава вие заговорихте, толкова тихо, че другите за да чуят, трябваше да млъкнат. Казахте, че Бог е навсякъде и ни закриля всички, независимо на кой език говорим. И разказахте за сина си, заченат в Мароко, но роден в Италия, и как сте искали неговото име да е като мост между двете страни. Така сте го нарекли на Иса ибн Мариям, което на арабски означава Исус син на Мария, когото Бог е пожелал близо до себе си. Всички мълчаха и аз щях да си призная и да поискам прошка, защото ми тежеше като камък в гърдите, но преди да успея да стана, родителите се развикаха отново един срещу друг. Само вие седнахте и не казахте нищо повече. Ето защо дойдох при вас, защото знаете неща, които и аз искам да науча. Как да вървим по чуждоземни пътища, без да се изгубим. Как да не се страхуваме от различното. И как да живеем с две родини в сърцето, без да паднем от моста, който ги свързва.
Как да оцелеем.