От колко време любовта Ти топли Вселената?
Мъжът с хилядата маски
Както винаги, стълбите, които водят до къщата й, му се виждат безкрайни. Отдавна се е отказал да ги брои — на кого му пука дали стъпалата са сто, хиляда или десет хиляди? Вместо това, докато изкачва каменните плочи, обрасли със ситен мъх, се старае да изпразни съзнанието си от всичко, което би могло да го разконцентрира: мисли за работа, за неплатени сметки, за проблеми със здравето... всичко в коша! Не може да си позволи лукса да сбърка в някой дребен детайл. Ани забелязва и най-малките пукнатини в маските му, затова изпълнението му всеки път трябва да бъде на висота. Няма право и на най-незначителната грешка. Не и тук. Не и сега.
Най-сетне стига до масивната метална врата. Задъхва се съвсем малко и мислено се поздравява за това. Не е зле за дъртак като него. Всъщност, напоследък се чувства отново на двайсетина години. Даже малко го е срам: все едно е някакъв енергиен вампир, който се поддържа млад — и жив — с любовта на жена, прикована завинаги между стените на собствения си дом. Чувството на вина обаче бързо отшумява — още в мига, в който бърка в джоба си, за да извади тежката връзка ключове, и напипва хартиеното жеравче, леко изпомачкано от всички боклуци, които му правят компания в тесния дънков затвор. Днес маската му го дефинира като майстор на оригами. Трудничко, но за ден успя да навлезе в тънкостите на древното японско изкуство. А и няма как иначе. Длъжен бе.
Когато влиза в мрачната къща, както обикновено, първа го посреща сивата писàна на Ани, Мрънчо. Независимо от името си мацата е толкова гальовна и мъркаща, че той, разбира се, не може да издържи на талазите котешко обаяние и кляка, за да я помилва и да я почеше зад ушите. Мрънчо очевидно е доволна от усилията му и го възнаграждава с нова мощна порция „предене“ и типични за всяка уважаваща себе си котарана глезотии. Най-накрая той с нежелание й отпуска още малко милувки и се изправя. Коленете му изпукват. Мръщи се от болката. Дотук с теорията за двайсетгодишното му алтер его.
Ани е в стаята си, както винаги, плътно завита с любимата си олекотена завивка, нищо че термометърът навън гони четирийсет градуса. В ръцете си стиска електронен четец за книги, съдържанието на който се подменя напълно всеки месец. Чете така, както дъртите пияници се наливат с алкохол-менте — всяка свободна секунда, по много, почти без почивка. Книгите са нейната закрила от постоянно изменящия се заобикалящ свят. Сама му го бе признала преди месеци. В книгите никога нищо не се променя от прочит на прочит. Книгите предоставят всичко черно на бяло, без двусмислия и лицемерие. И, не на последно място, книгите не мамят като хората.
Когато влиза в спалнята, лицето на Ани за миг се озарява от прекрасната й усмивка. Вълна на изгаряща надежда го облива толкова всепомитащо, че чак стисва зъби, за да не се просълзи: ами ако...?!
Но смехът по устните й бързо повяхва и умира също толкова внезапно, колкото и избуява.
— Добра вечер, любов моя — изрича той тихо. Маската, прилепнала по лицето му, е безупречна. Усмихва се така заразно, че никой, дори психиатър с петдесетгодишен стаж, няма да разбере, че в действителност под всичките пластове ментален грим и самата му душа плаче.
— Кой си ти? — уплашено пита Ани. Ръцете й, стискащи нервно четеца, започват да треперят. Гледа го с празен поглед, а в ъгълчето на лявото й око постепенно наедрява огромна сълза.
— Аз съм, щастие мое... — Не й казва името си, понеже то няма значение. Никога не е имало. Важна е маската. — Аз съм твоят магьосник, не си ли спомняш? Бях тук вчера... и онзи ден... и преди два дни...
— Не те помня... — глухо казва тя. Все още обаче не почнала да заеква и да гледа в една точка, което според него е добър знак. Бърка в джоба си и вади хартиеното жеравче. Оставя го внимателно върху завивката, така че да може да го достигне. Тя продължава да го гледа уплашено, но пръстите й сякаш сами плахо се доближават до оригамито и започват да го милват. Той се приближава още до леглото и предпазливо сяда на ръба. Ани все още го наблюдава изпод вежди, но чертите на лицето й започват да се изглаждат.
— Ти ли го направи? — пита тя, много по-меко, отколкото бе звучала в началото.
— Разбира се, Ани. Специално за теб, любов моя. Искаш ли да ти направя и охлювче?
В крайна сметка прави не само охлювче, а и розичка, жабка, раче, динозавърче, сърчице... Добре че си донесе тетрадка с достатъчно листи. Когато редицата хартиени творения върху масата стига чак до нощната лампа, Ани вече е напълно спокойна. От притесненията й не е останал и помен. Тя замислено гали ръцете му и ги целува от върха на пръстите му, та чак до рамото.
— Обичам те, магьоснико... — шепне тя и доверчиво се сгушва в прегръдките му.
— И аз те обичам, щастие мое... Повече, отколкото можеш да си представиш... — прошепва той в отговор и я залюлява като малко дете. Плаче му се, но не може. Маската е плътно залепнала за лицето му и не му позволява.
— Уморена съм, магьоснико... Искам да спя... — усмихва се тя толкова нежно, че и да е имало част от душата му, която още да не се е разтопила, вече всичко, което кипи в гърдите му, е чиста, искряща, първична любов.
— Разбира се, Ани. Не искам да прекалявам. Утре пак ще дойда, обещавам ти, щастие мое... — бъбри той несвързано, докато гали разкошната й коса. Затваря обложката на четеца й и внимателно го поставя върху масичката. Незабелязано прибира в джоба си оригамитата, като внимава да не забрави някое. Те вече са минало. Изпълнили са задачата си и сега са обречени да събират прах в апартамента му, а на тяхно място ще дойде нещо друго.
Сякаш прочела мислите му, Ани сграбчва ръката с отмалели пръсти.
— Ще ми попееш ли утре, магьоснико? — шепне тя едва доловимо. Изтощена е, явно едва се сдържа да не заспи, но в очите й все още грее щастието, за което той би убил и собствената си майка, ако по този начин съумееше да го задържи по-дълго.
— Иска ли питане, любов моя... — усмихва се той и докосва устните й със своите. Цялото му съзнание крещи да я целуне като хората, да й покаже колко много я обича, колко неповторима е страстта, която гори в него... Но не смее.
Не може. Маската го възпира. Ще я изплашиш, шепне му беззвучно тя. Нали затова съм на лицето ти. За да те предпазвам от подобни неразумни изблици на емоции. Успокой се. Не я плаши`. А утре... Винаги ще има утре. И кой знае какво ще стане утре… Може би… Дотогава обаче бъди силен. Бъди мен. Бъди този, който я успокоява, а не този, който я отблъсква.
Той послушно гали рамото на Ани за последно, поставя в ръцете й плюшеното лъвче, което неизменно я придружава до страната на Морфей от месеци насам, става и се запътва към вратата. На прага се обръща и я поглежда. Лека нощ, любов моя, произнася само с устни, за да не наруши съня, който вече я е гушнал по-нежно и от играчката, която е здраво стисната в прегръдките й. До утре.
Докато слиза по каменните стъпала, в мислите му се въртят думите „Синдром на Кроуфърд-Стайн“.
Безкрайни паник-атаки, които мутират безжалостно всеки ден. Които всеки път намират някаква квази-логика, с която да оправдаят безмилостната си жестокост. Които секунда след секунда, седмица след седмица, месец след месец откриват нови и нови начини да задушават любовта и да я изтикват от полагащото й се място със зъби и нокти.
Мерзките страхове обаче не бяха взели предвид две неща.
Това, че той ще я обича толкова силно.
И маските.
Маските помагаха, доколкото беше по силите им. Днес направляваха пръстите му, за да може да донесе малко щастие в живота й посредством дребни хартиени фигурки. Вчера му дариха вдъхновение да изгледа с Ани филм, който със сигурност бе останал загадка и за режисьора, в чийто болен мозък се бе родил. Онзи ден бяха изровили неподозирани таланти у него, за да се превъплъти в актьор, четящ на глас аудиокниги. И така ден след ден... колко време вече?
Нямаше значение.
Защото я обичаше. И за да я накара да се чувства комфортно с него, щеше да направи каквото зависи от него, и дори онова, което не зависеше.
Стълбите най-накрая свършват. Той въздъхва и зачаква автобуса, който ще го отведе до пустата му и безмълвна ергенска квартира.
Чуди се как ще се научи да пее за един ден.
Но ще се научи.
Защото, когато човек обича някого повече от всичко на света, всичко е възможно.
И един ден, рано или късно, няма да има нужда от маски.
Тогава — о, тогава! — може да си позволи лукса да се разплаче пред нея.
И да й каже, че я обича.