Магдалена Борисова

 

Дарението

  - Добър ден, дядо попе!

Отец Георги се сепна. Тъкмо се беше навел над сандъчето с пясък, където се палеха свещи за упокой на душите на починалите и го почистваше от изгорелите свещи. В селската църква рядко влизаше човек в делничен ден. Бавно се изправи, като си държеше кръста с дясната ръка. Обърна се и огледа собственика на гласа. Олисял, синеок, въз пълничък мъж около шейсетте. Дънките му бяха натикани в красиви каубойски ботуши, каквито - само беше виждал по филмите. Отгоре носеше сиво сако, а под него безупречно бяла риза. Нещо в лицето и най-вече в очите на мъжа му се стори много познато.

- Не ме ли позна, Жоро? - и мъжът го тупна свойски по ръката над лакътя. - Аз съм Симеон, бе!

Да, наистина беше Симеон. Негов съсед и приятел от детинството, които преди повече от тридесет и няколко години замина за Америка и от тогава не го беше виждал. Не си дойде дори за погребението на майка си, но тогава времената бяха други -ако си бе дошъл, нямаше да може да се върне обратно. И ето го тук сега в църквата! Качил двадесетина килограма, пооплешивял, облечен по чужда мода, но очите му бяха същите,  както и усмивката. Двамата мъже се ръкуваха с много потупвания отстрани по ръцете и дълго ръкостискане.

- Монка! Вярно! Радвам се да те видя! Колко години минаха?

 - Четиридесет и една.

Как лети Времето само! Четиридесет и една години! Колко вода бе изтекла от тогава…

Симеон оглеждаше с интерес стените на църквата. От пролетните дъждове покривът беше протекъл и по стените още се виждаха следите от вадички вода, тук-таме почернили от мухъла и саждите от печката на твърдо гориво. Стенописите отдавна бяха избелели и олющени. Изглеждаха като недовършен пъзел оставен под дъжда от разсеяни деца.

- В какво окаяно състояние е домът божи! Не, ме разбирай погрешно- не те обвинявам теб за това. Преди месец и дойдох от Америка и пообиколих  -доста из България. Това тук не е единичен случай! Мислех, че след като комунистите ги няма от години нещата ще са се променили, но …

- Ами църквата е бедна, а ремонтът на покрива е скъп- поне десет –петнайсет хиляди лева. Отделно трябва и на ново да бъде изписана. От година и нещо чакам пари по проект, но първо са големите храмове започна да обяснява Георги.

- Знаеш ли, в Америка хората се грижат сами за поддръжката. Редовно даряват пари на църквата. Ето за това е велика онази държава!

- Тук хората едвам връзват двата края, не им остава излишно.

- Има ли желание, има и начин! Просто така ги възпитаха.

- Ъъъ, и това го има…

- Знаеш ли, че прадядо ми на времето е дарил кесия жълтици за да се построи тази църква? А пък дядо ми е направил две чешми в центъра на селото и няколко пътища.

- Да, да знам.

Излязоха от църквата и вдишаха топлия летен въздух. Симеон извади пакет цигари и запали. Дръпна няколко пъти мълчаливо и после внезапно каза:

- Аз ще даря сто хиляди да се направи покрива, да се изпишат стените, да се купят нови икони. Ще стигнат ли?

- Да, да със сигурност. Това са много пари!

- Спокойно! Мога да си го позволя. В Америка имам малък бизнес- фабрика за работно облекло. Животът ми не беше лесен, но се справих. Той ми е помагал- и посочи нагоре с пръст. Всичко дължа на него и на ей тия две ръце.

- Той помага на тези, които си помагат сами.

- Точно така! А тук, на тази стена ще изрисуват моя прадядо и мен и от долу ще пише „Ктитори Хаджи Гатьо Гатев и Симеон Гатев”. Да се вижда още от входа.

- Ааа… –отчето премига от почуда.

- Виждал съм го в една църква, някъде из България. Нека се знае! Личният пример е най-важен.

Отчето кимна. Вътрешно не беше съгласен, но парите трябваха. Нали беше казано в Матей :” А когато ти даваш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната,   та твоето даване на милостиня да е скришно.” Но пък и думите на Симеон имаха логика- трябваше да се дава пример! Новинарските емисии и вестниците бяха пълни с лоши новини, криминална хроника, рядко се чуваше за добро дело. А хората имат отчаяна нужда от добри примери, особено сега! Понечи нещо да му каже , но се отказа. Кой може да каже кое е добро и кое е зло ?! Вместо това и той извади своя пакет цигари и запали. Пушеха мълчаливо, всеки потънал в своите мисли, желания, блянове.

- А, не! Не можем да приемем в никакъв случай!- отсече Добри, кмета, който беше и член на църковното настоятелство към църквата.

Бяха се събрали вечерта в пълен състав в дома на отец Георги да обсъдят обещаното дарение. Освен попа и кмета, присъстваха и Кина- председателя на читалището, бай Петко- арендатора и Райна- пенсионирана учителка от вече затвореното в селото училище.

- Какво толкова?! Нека го изрисуват, пък като си замине може да се мине отгоре една боя!- практично предложи бай Петко.

 - Изобщо не става дума за стенописа- обясни кмета. – Има тука някакъв скрит мотив, този човек. Идва си на село, точно в година когато предстоят избори. Мазни се с дарения. Черпи на ляво и дясно. Утре ще се кандидатира, ще си напазарува гласове и после ще врътне разни далаверки с общинските имоти.

- Кмете, как може да виждаш лоши помисли в едно толкова красиво и добро дело?- възмути се Райна.

- Защото съм далновиден!

- Семейството му е правило много дарения за селото -обади се отчето.

- Знаем ги как се правили дарения- обади се Кина. –От баба си съм чувала, че на времето дядо му плащал по-ниски надници на работниците си, пък чешми и пътища после градил за селото -изедникът!

- Аз викам да вземем парите, правим го както иска, пък после удряме една боя на портретите, като си замине- настояваше си на своето бай Петко.

Ако си замине. Видяхте ли колко багаж донесе?- Кмета не отстъпваше.

Но в края на вечерта, след като бяха изяли всичко донесено и изпили завидно количество вино и ракия, единодушно църковното настоятелство взе решението да приемат дарението от своят щедър съселянин -американец.

Бъдещият ктитор се появи след три дена в къщата на отеца. И му заяви, че се е отказал от намерението си да дари пари за църквата. Обясни:

-Знаеш ли, Жоро, тук хората от край време изпитват някаква странна форма на омраза към онези, които им помагат. Усетих как ме гледат съселяните, след като се разчу за намерението ми да даря пари за църквата. На сила можеш да вземеш, но не можеш да дадеш. Хората се съпротивляват на доброто понякога далеч по-яростно и по-отривисто, отколкото на злото. И знаеш ли защо? Защото когато някой ти направи добро, после трябва да изпиташ благодарност. Вероятно трябва да се помага само тайно. Дарих парите на болницата в града да купят нова животоподдържаща техника. Там парите ми са по-нужни. Пък и се шегувах за стенописа с моя лик, нали знаеш?

- Знам Монка, знам- поклати глава попа.

- Утре летя обратно за Щатите -съобщи небрежно Симеон. - Не знам дали пак ще се видим.

- Каквото е рекъл, Бог!

Двамата изпушиха по цигара в пълно мълчание и си взеха довиждане.a


0
0
0
s2smodern