Белите Птици

Фантасмагория. За рождения ден на моята любима. Монолог.

“Какво стана? В какво се превърнаха мечтите?”

Задържам се криво-ляво. Забивам клина. Като в просъница – бия с чука; вените – изпъкнали, мускулите – чужди… Закачам карабинера, изтеглям въжето, напудрям ръце в торбичката с талк – и пак: нагоре. Пълзя по Скалата.

Всъщност дори не виждам накъде се движа, само вестибуларният апарат ми подсказва, че най-общо посоката е по-скоро нагоре, отколкото настрани или нанякъде другаде.

Бих използвал очите си, ако не бяха залети с пот. Плувнал съм в пот – смърдя и се хлъзгам така, че, ако можех, целият бих се напъхал в една торба с талк. Студен, по възможност.

Някъде в ляво от мен се катери Любимата ми – моята вярна Спътница. Или може би е в дясно, на север, на запад или в зенита над мен, ронейки скални трошици в очите ми. (И да не е тя, все някой ги рони, и то в изобилие!)

Не мога да определя посоката по слънцето, защото то не помръдва. Пече все така пладнешки откак сме тръгнали (преди колко седмици, месеци, часове, години или дни беше това?). То стои някъде зад темето ми: не мога да го видя нито като погледна нагоре, нито през рамо. И нощ няма (само това липсваше – да се изпопребием в тъмницата!), затова не мога да се ориентирам и по звездите.

Впрочем посоката не е толкова важна, колкото присъствието и разстоянието. А Тя е неотстъпно до мен (може би, зад мен, понеже сме свързани с едно въже?). Катери се. Докосва ме. Смее се. Плаче – когато си зададе въпроса, който тормози и мен – за мечтите. Или, когато я настъпя по пръстите, което й напомня за същия въпрос.

Избърсвам с ръкав лицето си. Успявам да се огледам за малко и ги зървам отново: Птиците!

Бели, величествени, те се носят с достойнство из лазурното небе. Едно снежнобяло перо се отронва надолу.

Надолу…!

Спомням си: там, долу, аз имах мечтите си. Изглеждаха точно толкова реални, колкото и дузината пухкави, до блясък бели пера, които бях събрал в юмрука си. Гледах нагоре – към ръба на Скалата, над който се простираше небето. От там излитаха Птиците – бели платна, мамещи към простора. Толкова прекрасни в свободата си, че дъхът ми секваше. Прималяваше ми от копнежа да бъда като тях.

Не можех, разбира се, да се превърна в Птица, но, може би… Да! Щях просто да се изкатеря горе, да хвана една за краката и да полетя – далеч от мрачната Сянка. Далеч от този усоен ров в подножието на Скалата, който повечето ми познати са болезнено склонни да наричат „живот”.

Тогава някои ме нарекоха замечтан глупак. Други допуснаха, че може и да съм прав, щом така ми харесва. Други изобщо спряха да говорят с мен. Един се опита да ме набие, друг – да ми вземе перата, а един тип ме убеждаваше да стисна в шепи няколко изсъхнали кучешки изпражнения, избелели от слънцето – цветът им доказвал, че имат единен астрален произход с Птиците.

Появиха се и доброжелатели. Те щяха да ме научат да хващам Птиците за краката. Щяха да ми покажат най-прекия път, трябваше просто да ги последвам. Опитах с двама-трима. Не знам как ставаше така, но накрая все се оказвах яхнат и ми викаха: „Ди-и-ий! Ди-ий!”. Един дори ме заля с дзифт, изсипа отгоре ми чувал бели пера, вкопчи се в краката ми и закрещя: „Хайде, хвър!”

И в цялата тази лудница Той ме погледна. Светлината ми пречеше да Го различа, докато се взирах директно в Него. Когато обаче гледах Белите птици, Скалата, случайната тревичка в подножието, дори Сянката, тогава Го виждах – с крайчеца на очите си, но много ясно. Той стоеше в подножието. В очите Му имаше обещание. Разбираше, умееше да сбъдва копнежи, беше строг и се усмихваше. Освен това, Той ми предлагаше раница с клинове, въжета и карабинери (имаше и торбичка талк)!

Някъде по това време срещнах Нея. Не, че не ми се бяха усмихвали и други красавици, но имаше нещо в погледа й... Тя стискаше бели пера в шепата си, а в очите й се отразяваше същото небе и Птиците. Тя летеше насън, танцуваше, мечтаеше, вярваше в мечтите ми.

Тези пера, Неговата усмивка, Нейната ръка в моята – каква светлина, каква бодра увереност вливаха те в мен!

Всичко това беше там, долу… А сега, какво остана от бляновете ни? Само по някой уморен поглед през рамо, по някое прелитащо перо?! Вися тук, като паяк, преглъщам блудкавата вода от манерката, горчилката от несбъднатото и прахоляка на омразната Скала. Бих се изплюл ядно, но последният път когато го направих, вятърът лепна храчката точно където се готвих да стъпя и… още ме боли коляното.

Забивам клина (ако може така да се нарекат кекавите ми движения с чука). Закачам карабинера. Механика. Само това остана – клиновете, прахът, лепкавата пот, талка, грапавата Скала, натрапчивата мисъл за наивната ефимерност на копнежите, клиновете, прахът, леп… май зациклих. Хм-м…

Още няколко мисли ме тревожат: ръбът на Скалата е прекалено малък. Няма къде да кацнат всичките тези Птици, камо ли – яйца да мътят. Откъде се вземат тогава?! Всеки ден нови и нови: отблъскват се от ръба и отлитат! И къде изчезват всички, които, като нас, драпат нагоре? Все още не съм видял някой да полети, вкопчен в краката на Птиците…

Сега, за капак, почнаха да ми никнат и пера! ПЕРА!!!! Първо зад раменете, та не съм ги забелязал, а после се появиха и по ръцете. Опитах да ги скубя (доста болезнена процедура) – скоро поникваха пак. Той да не се подиграва?! Защо допуска това? След всичките безплодни усилия, сега да ми поникнат и пера – бели, че да ми напомнят за непостигнатото!

А може би бъркам и правилният въпрос не е „В какво се превръщат мечтите?”, а „В какво Той превръща мечтателите?”. Може би Той (както винаги) не ни е излъгал? Тогава…

Забивам клина. Ръцете ми са изтръпнали. Няма значение!

Изтеглям въжето.

„Хайде, Любима, дай ръка!”

Към ръба!