Богомил Господинов
Органистът
Намира пристан о безизлазния небосвод,
Изстинал върху стенопис на мраморния купол,
Където слънцето е премълчано като отговор
На светлина, превъплътена да векува.
Възседнал вечен трон, за който няма претендент,
Със тленните останки на безгрешна хипотеза;
Разменя мислите ни с мислите на инструмента:
О, Смърт, в безброй събуждания съсредоточена.
Ненапразно, тръбите възвестяват съществуването
На бряг отвъд олтара и педалиерата -
Там сенките и ехото на тялото гостуват
И следвайки повторените стъпки, не изчезват.
Поел последна глътка въздух, преди да се сбогува,
Издишва лична музика в хиляда гласа,
Докато дъхът и светлината се изгубят
И пак, над тишината, като восък властва.