Данаил Стойчев
Отшелникът
Беше сутрин, леко мъглива и влажна, напълно естествена за настъпващата пролет по Дунав. Командващият пограничния катер лейтенант Джигушев трябваше да провери няколко сигнала, относно отдалечен от речния фарватер остров. Свидетели твърдяха, че сред храстите бродел облечен в монашески дрехи мъж. Лейтенантът и придружаващият го сержант започнаха огледа готови за всякакви изненади. С мъка си проправяха път през гъстата растителност. Освен изтлели рибарски огнища и многобройни пластмасови отпадъци, на едно място във вътрешността се натъкнаха на малка постройка. Тя беше изплетена сред храстите и дърветата от пръти и камъш и представляваше нещо средно между колиба и навес. Най-отгоре стърчеше набучен грубо издялан кръст, а върху стената на помещението висеше неголяма, изсветляла с времето икона на Светата Дева с Младенеца. Наглед изоставеното убежище усъмни лейтенанта и той продължи издирването. След около час, от ракитака на едно мочурище, се появи странен мъж. Всъщност, това беше нисък духовник – калугер: около 40-годишен, изпосталял, изпокъсан, брадясал и немит. Отначало дребният смутено мълчеше, а когато проговори се назова отец Василий, родом от село над Силистра. Заедно потеглиха по обратния път към колибата с кръста. Когато я достигнаха, отчето се свлече на колене и започна да се моли и кръсти. Граничарите приседнаха до него с надеждата да се успокои и да стане по-словоохотлив. Така и стана. След молитвата, той им разказа историята си:
- На младини завърших Семинарията в София и се замонаших. Но не намерих общ език с братята и с теолозите. Не можех да разбера защо при толкова вярващи духовници вече никой не слави делото Божие в уединение сред пустошта, подобно на Св. Ив. Рилски, Св. Димитър Басарбовски и другите пустинници? Своеволието ми попречи на образованието, но от разбиранията си във вярата към Бог не се отказах. Започнах да изкарвам прехраната си където сваря и както може. Дори по едно време се опаричих, издадох няколко религиозни брошури и се опитах да организирам група от последователи. Това, разбира се, ми донесе нови проблеми с власти и работодатели. Истински верни съмишленици трудно се намират. Така годините минаваха и ставаше все по-зле. Тръгнах по градове и села, но нищо не постигнах. Обикновените хора се интересуваха предимно от ползата и не обръщаха сериозно внимание на възгледите ми. Бизнесмените и големците ме мислеха за еретик и намираха проповедите ми за неприемливи. Да се чуди човек в какво се изразява вярата им в Господ! – вайкаше се изпадналият проповедник. После започна да разказва как заживял като отшелник:
- Преди две години се върнах на село. Родителите ми отдавна бяха починали, роднини и семейство нямах. Какво да правя... Тръгнах по кофите за смет в големия град. Рядко се случваше да има милостиви хора. Което изкарвах от вторичните суровини и подаянията, гледах да заделя за отпечатването на брошури. После, през миналата пролет, открих острова!...
Щом заговори за речното си обиталище, лицето на отец Василий просветна. Невероятно беше въздействието на тази малка суша върху съзнанието му. Говореше с плам, често възхваляваше Господ и се кръстеше:
‑ Отначало ми беше трудно – продължи той, – трябваше да се науча да оцелявам. Обаче имаш ли вярата, нещата потръгват. Най-напред си направих леговище сред короната на бряст. Беше ме страх да спя на земята, понеже реката покачва бързо и можеше да се удавя в съня си. След това съградих и този параклис, за да общувам с Бога. Отначало палех огън със запалка, но после си стъкмих и огниво. Проблемът с питейната вода реших по стария начин – издълбах си кладенче. Растителността на острова е върху пясъчен нанос, през който дунавската вода се филтрира по естествен път; за по-сигурно се добавя и въглен. Поминувах като засях картофи; изплетох си и кошери за пчелите. Но най-тежко ми беше през зимата. Ужасният студ как де е преодолях – сухи клони по брега дал Господ. Проблемът се оказа гладът. Добре, че Вседържителят на всичко земно отново се смили над мен. Глиганите на острова ми показаха къде се намират запустелите царевични ниви. Събирах мамулите и стривах зърното между два камъка. Ако не беше мамалигата, нямаше да оцелея.
Докато слушаха разказа, граничарите бяха забелязали скътаните зад параклиса творения на отец Василий. Не можеха да се начудят на сръчността, с която бяха направени пчелните кошери, сечивата и земеделския инвентар. Личеше си, че човекът е положил много труд. Всичко изработено от отшелника, беше подробно огледано и документирано от наряда. За жалост пребиваването му на острова и дейността му бяха под въпрос. Трябваше да го отведат в управлението. Нямаше да забравят ужаса, който се появи по лицето на задържания, когато му съобщиха за решението си.
- Вие ме унищожавате – едва чуто промълви той. – За мен няма друг живот, освен да бъда доброволен изгнаник! Извън моя си свят не бих могъл да бъда полезен на обществото; на себе си дори. Тук е Раят Господен за мене. Искам да съм сам с мислите и молитвите си и встрани от вълчия свят на реалността, където идеите ми не достигат до никого.
Макар да се трогнаха от думите му, трябваше да изпълнят дълга си. Отведоха го в управлението, където го очакваше разследване за бракониерство и незаконна сеч на дърва. По-късно се разбра, че поради липса на доказателства, са пуснали човека. Беше се отървал само с предупреждение. Явно и следователите му симпатизираха...
Много дни след този случай Джигушев продължаваше да се сеща за отшелника. Споменът за него нахлуваше ненадейно, когато се налагаше да претърсва някой от островите сред голямата река. Никак не му се щеше да намери стария си познат и наново да го отведе в управлението. Вече знаеше отговора на въпроса, който измъчваше отец Василий. Надяваше се и той да го е прозрял. В този пренаселен и обвързан със закони съвременен свят, за такива като него не беше предвидено да има място в пустошта. Можеше да слави Бога само, според каноните на Светата Църква: в уединение, но в манастир; не под открито небе, а под зоркия поглед на игумена. Времето на Светите пустинници безвъзвратно беше изтекло.