В началото на септември Пчелин осиротяваше.Обитателите,летуващи на прохлада през летните месеци, се прибираха по градовете.Едва във всяка трета къща се живееше целогодишно. Неделчовият имот,известен някога сред сега вече поминалите се селяни като кармизанската къща, се намираше в най-горната част на селото. По-нагоре започваше гората,а четири клонести бора я криеха от останалата част на селото. Лицето на Неделчовата дъщеря Гергана се подаваше между пердетата,а тревожният й поглед се рееше из родопските планински хребети в далечината.Тлеещият огнен диск на есенното слънце се накланяше към залез, а две облачета преливаха от розово в наситено лилаво,наподобявайки сияещи факли. Гледката бе от онези редки природни картини, които пречистваха душите чрез великата сила на красотата.
Вместо възхитаГергана изпита още по-силно чувство на духовна оскверненост.Мислите й подскачаха като подгонено от звяр зайче. Птичите песни се разнасяха през по-голямата част от деня и това не я впечатляваше, но към нежния припев на гълъба слухът й бе изострено чувствителен. Днес все още не бе чувала гальовното призивно гугукане. Измина близо година от деня, когато птицата влезе в стаята през отворения прозорец. Запърха с крила, сякаш избираше къде да кацне. Насочи се към леглото, после към раклата и накрая избра масата до прозореца. Телцето и лицевата повърхност на прибраните й крила изглеждаха като пухкаво облаче върху синята покривка. За секунди птицата припряно обходи с поглед стаята, после притвори клепки и като че ли очичките й гледаха към Гергана. В миг на съзерцание сърцето на девойката се изпълни с възторг и умиление. Тя не се стърпя и протегна ръка, но гълъбът разтвори крила и излетя през прозореца.
Звук на медни звънчета, носещ се от гората, прекъсна приятния й спомен и нов прилив на страх приклещи душата й.
Пристигащото стадо овце по горския прашен път наподобяваше сплъстен китеник, зад който се издигаше облак от прах.
- Ай ше ти бесовицата – изкрещя Неделчо и захвърли гегата към водещата стадото овца, опитала се да свие по лявото разклонение на пътеката.
Жена му Ивана, която повече от час чакаше да пристигнат, повдигна лесковото плетено платно от единия край и го завъртя така, че да препречи пътя на овцете и с тоягата, която държеше с лявата ръка, ги насочи към задната част на двора.
Гергана чу припева на гълъба, а Неделчо тъкмо започна да дои овцете, когато Ивана го извика.
-Какво викаш сега? – сопна й се той.
-Някакъв мъж иска стая.
-Дай му я тогава, какво толкова.
-Ела де, ела да го видиш – настоя жена му.
-Всичко ли трябва аз да върша? – измърмори той, като си помисли, че точно сега не могат да подбират клиентите си. Двете им стаи за гости това лято донесоха малко приходи.
Пред входната врата чакаше слаб млад мъж. Като видя Неделчо, устните му се разтвориха в добродушна усмивка.
- Какво става? - попита стопанинът на къщата, като разчеса гъстия си побелял мустак.
-Казвам се Истилян. Видях, че има табела ,,къща за гости“. Ще може ли да ползвам легло и храна, ако предлагате?
-А защо си бос?
- Така имам по-добра връзка със земята. Обикновено бос ходя на село и наоколо.
-Какво правиш в Пчелин?
-Отдавна проследявам един от гълъбите ми и днес много се отдалечих от Братилово, но съм радостен, че съм на мястото, където той идва.
-Хм –не можеше да повярва Неделчо – и къде ти е сега гълъбето?
Мъжът протегна ръката си и птицата се спусна от бора, размаха два-три пъти с крила и кацна на свивката на лакътя му. Слабото тяло и светлосините очи на младия мъж излъчваха уязвимост, която предизвика съчувствие и симпатия у Неделчо.
-На нашите гости предлагаме това, което и ние ядем. Заедно с нощувката ще струва петнадесет лева. Дай ми ги предварително.
Когато всички насядаха на трапезата, Неделчо поръча да поканят странния гост. Неделчовият внук попита майка си дали може лично той да свърши това и бе много доволен като получи нейното разрешение. Докато се хранеха, момчето не откъсваше поглед от Истилян.
- Господине, може ли да видя гълъба ти – помоли го то.
-Обърни се и ще го видиш зад стъклото на прозореца – усмихна му се Истилян – хората често стоят с гръб към интересните неща.
- Ето го – възкликна детето, а лицето му грееше от радост – може ли да го докосна?
-Ще бъде много щастлив да го погалиш – усмихна му се мъжът.
-Я си изяж яхнията – направи му забележка Ивана – тия гаги носят какви ли не зарази.
Момчето погледна към Истилян, като очакваше възражение на казаното от баба му, но той мълчеше. Добрите му очи леко се навлажниха и излъчваха съжаление.
-Не ми е работа – каза Неделчо - но що не се хванеш с нещо доходно, а си губиш времето с тия глупотевини? Ако ще гледам птица, ще искам да ми снася яйца или да я угоявам за месо, а ако е за удоволствие, тогава ще е някоя по-хубава птица. Примерно орлe или соколе.
- Предпочитанията са различни, –отговори му Истилян – както са различни и самите хора. Домашните животни по вид и характер приличат на стопаните си. Аз си обичам гълъба. За мен той е най-добрата, най-нежната и в този смисъл най-красивата птица.
Домакините досега не бяха имали гост, който да се изразява така начетено и изящно красиво, и се чудеха какъв е - начетен високонравствен човек или изкусен мошеник.
-Орелът се издига най-високо. – включи се Неделчовия син Запрян – Той вижда и контролира всичко. Той е най-великата птица.
-Не е вярно татко. Гълъбчето е най-хубавата птица – Владко гледаше ту гълъбчето, ту Истилян, като изпитваше към тях естествено благоразположение, като към два духовни образа на двама братя близнаци.
- Орелът е най-безстрашното животно, Истиляне –добави Неделчо като наблегна на името му, за да изтъкне пред другите, че пръв и единствен досега е знаел името му.
- Не винаги свирепите и жестоките животни са най-безстрашни– каза Истилян.- Същото е и при хората. Много често убийствата се извършват от прекомерен страх. Представете си, че въоръжен човек и мечка се окажат в затворено пространство и се налага да престоят принудително известно време. Ако са в гората, обикновено те се избягват. Звярът отдалече усеща със сетивата си човешкото присъствие и се скрива. А ако човек види мечка, побягва. Но ето, че сега са един срещу друг. Страхът е онази порочна сила, която ще предизвика човека да използва оръжието или звяра зъбите си. Но страхът е порок, който се поражда от неверието. Когато човекът изгуби вяра, става страхлив, което значи опасен.
- Вяра в какво? - попита Гергана.
- Вяра в доброто. Вяра в хората. Във всяко животно хората виждат опасност, но обречени да съществуват с тях на една планета, те трябва да вярват и в тяхната доброта. Вярата поражда смелостта.
- Искаш да намекнеш, че който вярва в Бог е по-малко страхлив? – попита Гергана.
- Ако Бог за даден човек олицетворява стремежа към добродетелност и хуманност и ако тази вяра му помага да вижда доброто в хората, а не само злото, и ако човешката вяра е развита до такава степен, че човекът се чувства под Божията закрила – тогава да.
Словата на Истилян въздействаха повече на сърцата на домакините, отколкото на разума им. Въпреки, че не всички разбраха в дълбочина тезата му, в преценките им той вече не бе оня бос скитник, когото се чудеха дали да приемат в дома си..
Неочаквано идиличната атмосфера бе прекъсната от внезапен шум. Гълъбът панически излетя като с крилото си изплющя по прозореца, сякаш да се спаси от невидим шрапнел, взривил се от другата страна на стъклото. Лицето на Истилян помръкна за момент, но бързо възвърна предишния си благ израз.
- Какво ти е ма Гергано? - попита я майка й Ивана.
- Нищо ми няма – отговори младата жена, но всички присъстващи виждаха, че това не е вярно. Лицето й бе бледо като на мъртвец и тялото й се задъхваше. Спазъм премина от корема към гърдите й и, като закри устните си с ръка, тя избяга от стаята.
- Къкво й е ма? Ще те пребия ей! - скара се Неделчо на жена си.
- Какво й има ли? Тя да не е дете, та да я дундуркам – отвърна му гневно Ивана и последва дъщеря си.
Рано сутринта на другия ден Истилян се събуди от разразилата се разправия между Ивана и Запрян. Майката недоволстваше, че синът й не е отишъл да помага на баща си, но Запрян се оправдаваше, че цяла седмица е бил на работа и днешният съботен ден се нуждаел от почивка, освен това една от стаите била ангажирана, което налагало известни негови задължения.
- Заради твоите приумици баща ти си продаде най-хубавите овцe. Ако чакахме на твоите стаи, да сме си умрели от глад –чуваше се гласът на Ивана от всекидневната.
- Какво разбираш ти от бизнес. Хората, които ни посещават, трябва да останат доволни, да дойдат пак, да се похвалят от доброто прекарване и на други. А ти сега. като крякаш, нарушаваш спокойствието на госта. Как бихме могли да се надяваме, че пак ще дойде?
- Гергано, пак ли ще повръщаш? - гласът на Ивана се извиси в гневен крясък – Слушай Гергано, да не си бременна?
- Бременна? - каза Запрян с ироничен тон – мъжът й е от зимаска в Англия.
- Я чакай, чакай – продължи Ивана – я кажи ми, Гергано, бременна ли си? А така! Сега я вапцахме.
Гласът на младата жена не се чуваше, въпреки настояването на майката и брат й.
- Кажи с кого си била – крещяха й ту единият, ту другият.
- Оставете ме на мирааа...– изплака Гергана.
Истилян отвори вратата на стаята си и се покашля, но никой от съседната стая не искаше да се съобрази с това, че има чужд човек в къщата. Той постоя прав в коридора и тъй като вратата на всекидневната, където се бе разразила битовата свада, бе леко открехната, той се доближи плахо до нея и видя бледото лице на Гергана обляно със сълзи. Тя го видя и веднага вдигна разперени длани от двете страни на лицето си, за да не видят разпитващите посоката в която е отправен погледа й. Лицето й молеше за помощ.
- Кажи кой е, че ще стане много лошо! –крещеше Запрян.
Истилян гледаше молещото й лице със съчувствие и, като се досети за молбата й, осъзна на мига какво ще му се причини, но въпреки всичко това, кимна одобрително с глава.
- Истилян е... Оставете ме на мира най-после.
- Кой е тоя Истилян? - чу се гласът и на Запряновата съпруга.
Последва затишие от няколко секунди, вратата сeотвори и Запрян се изправи лице в лице с него.
- Ти ли? - попита го брат й, който държеше къса, но достатъчно дебела тояга.
- Аз. Не я тормозете повече.
- Я влез тогава да те питам нещо –отстъпи Запрян назад, като го измери с яден поглед, нескрито злобен, заплашителен. Сервираната новина не му бе донесла ни най-малко спокойствие и лицето му продължаваше да е все така червено.
Истилян престъпи прага и всички преместиха укорните си погледи от Гергана към него. Без да поглежда в лицата им, той усети бурния прилив на враждебност.
– Ти знаш ли, че сестра ми си има мъж, а?
- Не – каза той, но след като разбра, че така не помага на клетата жена, добави: – Всъщност знаех.
- Не знаеше... - възрази Гергана, но никой не обърна внимание на думите й.
- Знаеш ли какво ни причиняваш? - поде брат й с озверен тон - Ние сме малко село. До живот ще ни е срам. Всеки ден да се разминаваш с хората и да чуваш как си шушукат, а? Да не може една вечер да отидеш в кръчмата от страх, дали някой пияница няма да каже нещо язвително за твоя резил, а? Кажи бе, ти, който снощи ми се правеше на божа кравичка! Кажи!
- Не знам какво да кажа... -Истилян прозвуча като някой, който е толкова виновен, колкото несъмнено го смятаха всички, с изключение на Гергана.
Запрян замахна с тоягата и острата болка, пробола лявото коляно на госта, го събори на пода. Трите жени скочиха и предотвратиха последващите удари. Запрян излезе от къщата, мълвейки гневни ругатни. Жените пренесоха тялото на Истилян на леглото му. Крачолът на панталона стоеше свободно на слабия му крак и те го навиха над нараненото коляно.
- Ще отида да набера лапад и живовляк да го наложиме – каза Ивана и излезе.
Владко, който се беше събудил от тупурдията, надникна през вратата, но майка му го хвана за ръка и го изведе.
Останала сама с Истилян, Гергана размазваше подуващата се и посиняваща рана с реванол.
- Съжалявам, че ти причиних това –каза тихо тя, а като видя, че Истилян само кимна, тя продължи: – Живееш благоприлично цял живот, ден след ден се стремиш да бъдеш човек на място и само няколко минути на слабост преобръщат живота ти. И за тия няколко минути ще съм грешница за цял живот. Каква съм простачка!
- Не си простачка. Ти си нещо много повече. Знам, че си обичала другия.
- От къде знаеш?
- Всеки може да предположи.
- Кажи ми защо! Защо с мъжа ми за три години не можа да ми се случи, а сега за един, единствен път? Справедливо ли е това?
- Да копнееш за нещо нередно, да не потискаш любовта си към чуждия мъж е същото .... -Истилян не можа да довърши мисълта си, защото Ивана влезе в стаята. Тя изгони Гергана и с грубите си ръце заувива раната със зелени листа.
През това време майката на Владко сервираше закуската му, а той я разпитваше какво е станало с госта. Той не разбра цялата истина, но научи, че гостенинът е болен. Още не изял закуската си, той излезе от стаята, но майка му го предупреди да не влиза в стаята на Истилян.
- Няма да влизам, само ще си стоя в коридора.
- Изяж си закуската – заповяда майка му.
- Ще я изям, ей тука – Владко взе чинията и я занесе пред вратата на Истилян.
Майка му надникна в коридора. Пред входната врата на стаята за гости имаше две стъпала. Владко беше седнал на долното. В подпряната на горното стъпало ръка държеше чинията, а с другата лъжицата. Дъвчеше бавно и се стараеше да чуе и най-тихия стон зад вратата. След като изяде всичко, взе блокчето за оцветяване и се върна отново на стълбите. После започна да си пее песнички, на които го бе учила майка му. Знаеше, че всички неща, които прави, й се харесват, и в отговор на това той сключваше негласно споразумение с нея да не му забранява да стои там.
* * *
След като излезе от къщата, Запрян се отправи към местността ,,Трите могили“, където баща му водеше тези дни овцете на паша. Неделчо научи от него за дъщеря си. Когато се прибра вечерта, попита Ивана:
- Оня още ли е тук?
И, като получи утвърдителен отговор, отсече:
- Да се маха от къщата ми.
Никой не смееше да възрази на Неделчо, но и никой не се осмеляваше да изпълни това жестоко разпореждане. Тогава Запрян наведе заканително глава и закрачи към стаята, в която лежеше Истилян. Хвана полегналия на стълбите си син за ръката и го издърпа нервно. Момчето залитна напред уплашено, но направи няколко бързи крачки и не можа да падне. Запрян нахлу в стаята, но тя бе празна. Никой не бе виждал Истилян да излиза. Няколко пъти питаха Владко, който през почти цялото време стоеше пред вратата, дали го е видял да излиза, но той отричаше. С болния си крак Истилян не можеше да скочи през прозореца, а и никой не бе чул кучето да лае.
Раната от душевната и морална травма в Неделчовата къща кървя няколко години. Гергана роди момче. Съпругът й се завърна от Англия и пожела да се разведат. Тя се омъжи за човека, от когото бе забременяла. Eдва тогава призна пред родителите си кой е бащата на детето и как Истилян невинен е понесъл несправедливите обвинения. Всички изпитваха вина за случилото се, но най-засрамен и подтиснат се чувстваше Запрян.
Eдин ден той отиде до Братилово с надеждата да открие Истилян и да му се извини. На средата на селото видя няколко седнали на една пейка възрастни жени с черни одежди и забрадки.
- Извинете, къде мога да намеря Истилян – попита ги той, като описа външния вид на човека.
- Момчето с гълъбите. Живя у баба Петруна – сети се една от жените – ама той отдавна не е тука. Откакто бабата почина. Беше малко чалнат.
- Той й е племенник и я гледаше – каза друга.
- Не й беше роднина – уточни най-възрастната жена – тя има само една сестра, която живее в Пазарджик, но и тя нямаше деца.
- Сега ще ти кажа от кога го няма това момче – намеси се друга жена – Около месец, откакто почина баба Петруна, дъщерята на Донгов идваше откъм каменната чешма. Напред тичаше момчето й. Eй там, до кметството –посочи мястото тя - идваше тоя Истилян. Детето се спря и той го погали по бузата. А детето имаше обриви. На другия ден пъпките по страната на лицето, където го погалил, били затихнали. Като видяла това, майката го търсила нявсякъде да го моли да погали детето й и по другата страна, но не могла да го намери. Та оттогава го няма тоя Истилян.
- На мене пък не знам кой ми каза, че баба Петруна не била умряла, а Истилян я взел със себе си – каза най-възрастната.
Баба Петруна си бе отишла незабележимо, както бе преминал и животът й.
Запрян трябваше да чака чак до вечерта за обратния автобус до града, откъдето имаше три часа път до вкъщи. Вместо да чака, той реши да хване прашния път през гората, по който някога бе дошъл Истилян до Пчелин. Надяваше се, че, вървейки пряко през планината, ще се прибере по-рано вкъщи.
Докато крачеше по горския път, мислите му се съсредоточваха върху всичко, което се бе случило, и върху предположението колко ли неща крият тeзи мистични Родопи.
