Данаил Стойчев

Отшелникът

Беше сутрин, леко мъглива и влажна, напълно естествена за настъпващата пролет по Дунав. Командващият пограничния катер лейтенант Джигушев трябваше да провери няколко сигнала, относно отдалечен от речния фарватер остров. Свидетели твърдяха, че сред храстите бродел облечен в монашески дрехи мъж. Лейтенантът и придружаващият го сержант започнаха огледа готови за всякакви изненади. С мъка си проправяха път през гъстата растителност. Освен изтлели рибарски огнища и многобройни пластмасови отпадъци, на едно място във вътрешността се натъкнаха на малка постройка. Тя беше изплетена сред храстите и дърветата от пръти и камъш и представляваше нещо средно между колиба и навес. Най-отгоре стърчеше набучен грубо издялан кръст, а върху стената на помещението висеше неголяма, изсветляла с времето икона на Светата Дева с Младенеца. Наглед изоставеното убежище усъмни лейтенанта и той продължи издирването. След около час, от ракитака на едно мочурище, се появи странен мъж. Всъщност, това беше нисък духовник – калугер: около 40-годишен, изпосталял, изпокъсан, брадясал и немит. Отначало дребният смутено мълчеше, а когато проговори се назова отец Василий, родом от село над Силистра. Заедно потеглиха по обратния път към колибата с кръста. Когато я достигнаха, отчето се свлече на колене и започна да се моли и кръсти. Граничарите приседнаха до него с надеждата да се успокои и да стане по-словоохотлив. Така и стана. След молитвата, той им разказа историята си:

- На младини завърших Семинарията в София и се замонаших. Но не намерих общ език с братята и с теолозите. Не можех да разбера защо при толкова вярващи духовници вече никой не слави делото Божие в уединение сред пустошта, подобно на Св. Ив. Рилски, Св. Димитър Басарбовски и другите пустинници? Своеволието ми попречи на образованието, но от разбиранията си във вярата към Бог не се отказах. Започнах да изкарвам прехраната си където сваря и както може. Дори по едно време се опаричих, издадох няколко религиозни брошури и се опитах да организирам група от последователи. Това, разбира се, ми донесе нови проблеми с власти и работодатели. Истински верни съмишленици трудно се намират. Така годините минаваха и ставаше все по-зле. Тръгнах по градове и села, но нищо не постигнах. Обикновените хора се интересуваха предимно от ползата и не обръщаха сериозно внимание на възгледите ми. Бизнесмените и големците ме мислеха за еретик и намираха проповедите ми за неприемливи. Да се чуди човек в какво се изразява вярата им в Господ! – вайкаше се изпадналият проповедник. После започна да разказва как заживял като отшелник:

- Преди две години се върнах на село. Родителите ми отдавна бяха починали, роднини и семейство нямах. Какво да правя... Тръгнах по кофите за смет в големия град. Рядко се случваше да има милостиви хора. Което изкарвах от вторичните суровини и подаянията, гледах да заделя за отпечатването на брошури. После, през миналата пролет, открих острова!...

Щом заговори за речното си обиталище, лицето на отец Василий просветна. Невероятно беше въздействието на тази малка суша върху съзнанието му. Говореше с плам, често възхваляваше Господ и се кръстеше:

‑ Отначало ми беше трудно – продължи той, – трябваше да се науча да оцелявам. Обаче имаш ли вярата, нещата потръгват. Най-напред си направих леговище сред короната на бряст. Беше ме страх да спя на земята, понеже реката покачва бързо и можеше да се удавя в съня си. След това съградих и този параклис, за да общувам с Бога. Отначало палех огън със запалка, но после си стъкмих и огниво. Проблемът с питейната вода реших по стария начин – издълбах си кладенче. Растителността на острова е върху пясъчен нанос, през който дунавската вода се филтрира по естествен път; за по-сигурно се добавя и въглен. Поминувах като засях картофи; изплетох си и кошери за пчелите. Но най-тежко ми беше през зимата. Ужасният студ как де е преодолях – сухи клони по брега дал Господ. Проблемът се оказа гладът. Добре, че Вседържителят на всичко земно отново се смили над мен. Глиганите на острова ми показаха къде се намират запустелите царевични ниви. Събирах мамулите и стривах зърното между два камъка. Ако не беше мамалигата, нямаше да оцелея.

Докато слушаха разказа, граничарите бяха забелязали скътаните зад параклиса творения на отец Василий. Не можеха да се начудят на сръчността, с която бяха направени пчелните кошери, сечивата и земеделския инвентар. Личеше си, че човекът е положил много труд. Всичко изработено от отшелника, беше подробно огледано и документирано от наряда. За жалост пребиваването му на острова и дейността му бяха под въпрос. Трябваше да го отведат в управлението. Нямаше да забравят ужаса, който се появи по лицето на задържания, когато му съобщиха за решението си.

- Вие ме унищожавате – едва чуто промълви той. – За мен няма друг живот, освен да бъда доброволен изгнаник!  Извън моя си свят не бих могъл да бъда полезен на обществото; на себе си дори. Тук е Раят Господен за мене. Искам да съм сам с мислите и молитвите си и встрани от вълчия свят на реалността, където идеите ми не достигат до никого.

Макар да се трогнаха от думите му, трябваше да изпълнят дълга си. Отведоха го в управлението, където го очакваше разследване за бракониерство и незаконна сеч на дърва. По-късно се разбра, че поради липса на доказателства, са пуснали човека. Беше се отървал само с предупреждение. Явно и следователите му симпатизираха...

Много дни след този случай Джигушев продължаваше да се сеща за отшелника. Споменът за него нахлуваше ненадейно, когато се налагаше да претърсва някой от островите сред голямата река. Никак не му се щеше да намери стария си познат и наново да го отведе в управлението. Вече знаеше отговора на въпроса, който измъчваше отец Василий. Надяваше се и той да го е прозрял. В този пренаселен и обвързан със закони съвременен свят, за такива като него не беше предвидено да има място в пустошта. Можеше да слави Бога само, според каноните на Светата Църква: в уединение, но в манастир; не под открито небе, а под зоркия поглед на игумена. Времето на Светите пустинници безвъзвратно беше изтекло.

Белите Птици

Фантасмагория. За рождения ден на моята любима. Монолог.

“Какво стана? В какво се превърнаха мечтите?”

Задържам се криво-ляво. Забивам клина. Като в просъница – бия с чука; вените – изпъкнали, мускулите – чужди… Закачам карабинера, изтеглям въжето, напудрям ръце в торбичката с талк – и пак: нагоре. Пълзя по Скалата.

Всъщност дори не виждам накъде се движа, само вестибуларният апарат ми подсказва, че най-общо посоката е по-скоро нагоре, отколкото настрани или нанякъде другаде.

Бих използвал очите си, ако не бяха залети с пот. Плувнал съм в пот – смърдя и се хлъзгам така, че, ако можех, целият бих се напъхал в една торба с талк. Студен, по възможност.

Някъде в ляво от мен се катери Любимата ми – моята вярна Спътница. Или може би е в дясно, на север, на запад или в зенита над мен, ронейки скални трошици в очите ми. (И да не е тя, все някой ги рони, и то в изобилие!)

Не мога да определя посоката по слънцето, защото то не помръдва. Пече все така пладнешки откак сме тръгнали (преди колко седмици, месеци, часове, години или дни беше това?). То стои някъде зад темето ми: не мога да го видя нито като погледна нагоре, нито през рамо. И нощ няма (само това липсваше – да се изпопребием в тъмницата!), затова не мога да се ориентирам и по звездите.

Впрочем посоката не е толкова важна, колкото присъствието и разстоянието. А Тя е неотстъпно до мен (може би, зад мен, понеже сме свързани с едно въже?). Катери се. Докосва ме. Смее се. Плаче – когато си зададе въпроса, който тормози и мен – за мечтите. Или, когато я настъпя по пръстите, което й напомня за същия въпрос.

Избърсвам с ръкав лицето си. Успявам да се огледам за малко и ги зървам отново: Птиците!

Бели, величествени, те се носят с достойнство из лазурното небе. Едно снежнобяло перо се отронва надолу.

Надолу…!

Спомням си: там, долу, аз имах мечтите си. Изглеждаха точно толкова реални, колкото и дузината пухкави, до блясък бели пера, които бях събрал в юмрука си. Гледах нагоре – към ръба на Скалата, над който се простираше небето. От там излитаха Птиците – бели платна, мамещи към простора. Толкова прекрасни в свободата си, че дъхът ми секваше. Прималяваше ми от копнежа да бъда като тях.

Не можех, разбира се, да се превърна в Птица, но, може би… Да! Щях просто да се изкатеря горе, да хвана една за краката и да полетя – далеч от мрачната Сянка. Далеч от този усоен ров в подножието на Скалата, който повечето ми познати са болезнено склонни да наричат „живот”.

Тогава някои ме нарекоха замечтан глупак. Други допуснаха, че може и да съм прав, щом така ми харесва. Други изобщо спряха да говорят с мен. Един се опита да ме набие, друг – да ми вземе перата, а един тип ме убеждаваше да стисна в шепи няколко изсъхнали кучешки изпражнения, избелели от слънцето – цветът им доказвал, че имат единен астрален произход с Птиците.

Появиха се и доброжелатели. Те щяха да ме научат да хващам Птиците за краката. Щяха да ми покажат най-прекия път, трябваше просто да ги последвам. Опитах с двама-трима. Не знам как ставаше така, но накрая все се оказвах яхнат и ми викаха: „Ди-и-ий! Ди-ий!”. Един дори ме заля с дзифт, изсипа отгоре ми чувал бели пера, вкопчи се в краката ми и закрещя: „Хайде, хвър!”

И в цялата тази лудница Той ме погледна. Светлината ми пречеше да Го различа, докато се взирах директно в Него. Когато обаче гледах Белите птици, Скалата, случайната тревичка в подножието, дори Сянката, тогава Го виждах – с крайчеца на очите си, но много ясно. Той стоеше в подножието. В очите Му имаше обещание. Разбираше, умееше да сбъдва копнежи, беше строг и се усмихваше. Освен това, Той ми предлагаше раница с клинове, въжета и карабинери (имаше и торбичка талк)!

Някъде по това време срещнах Нея. Не, че не ми се бяха усмихвали и други красавици, но имаше нещо в погледа й... Тя стискаше бели пера в шепата си, а в очите й се отразяваше същото небе и Птиците. Тя летеше насън, танцуваше, мечтаеше, вярваше в мечтите ми.

Тези пера, Неговата усмивка, Нейната ръка в моята – каква светлина, каква бодра увереност вливаха те в мен!

Всичко това беше там, долу… А сега, какво остана от бляновете ни? Само по някой уморен поглед през рамо, по някое прелитащо перо?! Вися тук, като паяк, преглъщам блудкавата вода от манерката, горчилката от несбъднатото и прахоляка на омразната Скала. Бих се изплюл ядно, но последният път когато го направих, вятърът лепна храчката точно където се готвих да стъпя и… още ме боли коляното.

Забивам клина (ако може така да се нарекат кекавите ми движения с чука). Закачам карабинера. Механика. Само това остана – клиновете, прахът, лепкавата пот, талка, грапавата Скала, натрапчивата мисъл за наивната ефимерност на копнежите, клиновете, прахът, леп… май зациклих. Хм-м…

Още няколко мисли ме тревожат: ръбът на Скалата е прекалено малък. Няма къде да кацнат всичките тези Птици, камо ли – яйца да мътят. Откъде се вземат тогава?! Всеки ден нови и нови: отблъскват се от ръба и отлитат! И къде изчезват всички, които, като нас, драпат нагоре? Все още не съм видял някой да полети, вкопчен в краката на Птиците…

Сега, за капак, почнаха да ми никнат и пера! ПЕРА!!!! Първо зад раменете, та не съм ги забелязал, а после се появиха и по ръцете. Опитах да ги скубя (доста болезнена процедура) – скоро поникваха пак. Той да не се подиграва?! Защо допуска това? След всичките безплодни усилия, сега да ми поникнат и пера – бели, че да ми напомнят за непостигнатото!

А може би бъркам и правилният въпрос не е „В какво се превръщат мечтите?”, а „В какво Той превръща мечтателите?”. Може би Той (както винаги) не ни е излъгал? Тогава…

Забивам клина. Ръцете ми са изтръпнали. Няма значение!

Изтеглям въжето.

„Хайде, Любима, дай ръка!”

Към ръба!

Богомил Господинов

Органистът

Намира пристан о безизлазния небосвод,
  Изстинал върху стенопис на мраморния купол,
    Където слънцето е премълчано като отговор
  На светлина, превъплътена да векува.

Възседнал вечен трон, за който няма претендент,
  Със тленните останки на безгрешна хипотеза;
Разменя мислите ни с мислите на инструмента:
  О, Смърт, в безброй събуждания съсредоточена.

Ненапразно, тръбите възвестяват съществуването
  На бряг отвъд олтара и педалиерата -
Там сенките и ехото на тялото гостуват
    И следвайки повторените стъпки, не изчезват.

Поел последна глътка въздух, преди да се сбогува,
  Издишва лична музика в хиляда гласа,
Докато дъхът и светлината се изгубят
  И пак, над тишината, като восък властва.

В мравунячето на света

…не помня от кои лета – с объхтана от път душица,

в мравунячето на света си мъкна светлата трошица,

със нея дигнах син до син, и нека Бог е с тях вовеки,

пак тя, замръкна ли самин, ме води в правите пътеки,

за всички в моя вехт долап щом има, стига и за мене,

пред паднала трошица хляб и аз се сривам на колене,

и – чист, тропарите чета, и светло ми е, Боже, с тебе

в мравунячето на света със Твоята трошица хлебец.