От колко време любовта Ти топли Вселената?

Мъжът с хилядата маски

Както винаги, стълбите, които водят до къщата й, му се виждат безкрайни. Отдавна се е отказал да ги брои — на кого му пука дали стъпалата са сто, хиляда или десет хиляди? Вместо това, докато изкачва каменните плочи, обрасли със ситен мъх, се старае да изпразни съзнанието си от всичко, което би могло да го разконцентрира: мисли за работа, за неплатени сметки, за проблеми със здравето... всичко в коша! Не може да си позволи лукса да сбърка в някой дребен детайл. Ани забелязва и най-малките пукнатини в маските му, затова изпълнението му всеки път трябва да бъде на висота. Няма право и на най-незначителната грешка. Не и тук. Не и сега.

Най-сетне стига до масивната метална врата. Задъхва се съвсем малко и мислено се поздравява за това. Не е зле за дъртак като него. Всъщност, напоследък се чувства отново на двайсетина години. Даже малко го е срам: все едно е някакъв енергиен вампир, който се поддържа млад — и жив — с любовта на жена, прикована завинаги между стените на собствения си дом. Чувството на вина обаче бързо отшумява — още в мига, в който бърка в джоба си, за да извади тежката връзка ключове, и напипва хартиеното жеравче, леко изпомачкано от всички боклуци, които му правят компания в тесния дънков затвор. Днес маската му го дефинира като майстор на оригами. Трудничко, но за ден успя да навлезе в тънкостите на древното японско изкуство. А и няма как иначе. Длъжен бе.

Когато влиза в мрачната къща, както обикновено, първа го посреща сивата писàна на Ани, Мрънчо. Независимо от името си мацата е толкова гальовна и мъркаща, че той, разбира се, не може да издържи на талазите котешко обаяние и кляка, за да я помилва и да я почеше зад ушите. Мрънчо очевидно е доволна от усилията му и го възнаграждава с нова мощна порция „предене“ и типични за всяка уважаваща себе си котарана глезотии. Най-накрая той с нежелание й отпуска още малко милувки и се изправя. Коленете му изпукват. Мръщи се от болката. Дотук с теорията за двайсетгодишното му алтер его.

Ани е в стаята си, както винаги, плътно завита с любимата си олекотена завивка, нищо че термометърът навън гони четирийсет градуса. В ръцете си стиска електронен четец за книги, съдържанието на който се подменя напълно всеки месец. Чете така, както дъртите пияници се наливат с алкохол-менте — всяка свободна секунда, по много, почти без почивка. Книгите са нейната закрила от постоянно изменящия се заобикалящ свят. Сама му го бе признала преди месеци. В книгите никога нищо не се променя от прочит на прочит. Книгите предоставят всичко черно на бяло, без двусмислия и лицемерие. И, не на последно място, книгите не мамят като хората.

Когато влиза в спалнята, лицето на Ани за миг се озарява от прекрасната й усмивка. Вълна на изгаряща надежда го облива толкова всепомитащо, че чак стисва зъби, за да не се просълзи: ами ако...?!

Но смехът по устните й бързо повяхва и умира също толкова внезапно, колкото и избуява.

— Добра вечер, любов моя — изрича той тихо. Маската, прилепнала по лицето му, е безупречна. Усмихва се така заразно, че никой, дори психиатър с петдесетгодишен стаж, няма да разбере, че в действителност под всичките пластове ментален грим и самата му душа плаче.

— Кой си ти? — уплашено пита Ани. Ръцете й, стискащи нервно четеца, започват да треперят. Гледа го с празен поглед, а в ъгълчето на лявото й око постепенно наедрява огромна сълза.

— Аз съм, щастие мое... — Не й казва името си, понеже то няма значение. Никога не е имало. Важна е маската. — Аз съм твоят магьосник, не си ли спомняш? Бях тук вчера... и онзи ден... и преди два дни...

— Не те помня... — глухо казва тя. Все още обаче не почнала да заеква и да гледа в една точка, което според него е добър знак. Бърка в джоба си и вади хартиеното жеравче. Оставя го внимателно върху завивката, така че да може да го достигне. Тя продължава да го гледа уплашено, но пръстите й сякаш сами плахо се доближават до оригамито и започват да го милват. Той се приближава още до леглото и предпазливо сяда на ръба. Ани все още го наблюдава изпод вежди, но чертите на лицето й започват да се изглаждат.

— Ти ли го направи? — пита тя, много по-меко, отколкото бе звучала в началото.

— Разбира се, Ани. Специално за теб, любов моя. Искаш ли да ти направя и охлювче?

В крайна сметка прави не само охлювче, а и розичка, жабка, раче, динозавърче, сърчице... Добре че си донесе тетрадка с достатъчно листи. Когато редицата хартиени творения върху масата стига чак до нощната лампа, Ани вече е напълно спокойна. От притесненията й не е останал и помен. Тя замислено гали ръцете му и ги целува от върха на пръстите му, та чак до рамото.

— Обичам те, магьоснико... — шепне тя и доверчиво се сгушва в прегръдките му.

— И аз те обичам, щастие мое... Повече, отколкото можеш да си представиш... — прошепва той в отговор и я залюлява като малко дете. Плаче му се, но не може. Маската е плътно залепнала за лицето му и не му позволява.

— Уморена съм, магьоснико... Искам да спя... — усмихва се тя толкова нежно, че и да е имало част от душата му, която още да не се е разтопила, вече всичко, което кипи в гърдите му, е чиста, искряща, първична любов.

— Разбира се, Ани. Не искам да прекалявам. Утре пак ще дойда, обещавам ти, щастие мое... — бъбри той несвързано, докато гали разкошната й коса. Затваря обложката на четеца й и внимателно го поставя върху масичката. Незабелязано прибира в джоба си оригамитата, като внимава да не забрави някое. Те вече са минало. Изпълнили са задачата си и сега са обречени да събират прах в апартамента му, а на тяхно място ще дойде нещо друго.

Сякаш прочела мислите му, Ани сграбчва ръката с отмалели пръсти.

— Ще ми попееш ли утре, магьоснико? — шепне тя едва доловимо. Изтощена е, явно едва се сдържа да не заспи, но в очите й все още грее щастието, за което той би убил и собствената си майка, ако по този начин съумееше да го задържи по-дълго.

— Иска ли питане, любов моя... — усмихва се той и докосва устните й със своите. Цялото му съзнание крещи да я целуне като хората, да й покаже колко много я обича, колко неповторима е страстта, която гори в него... Но не смее.

Не може. Маската го възпира. Ще я изплашиш, шепне му беззвучно тя. Нали затова съм на лицето ти. За да те предпазвам от подобни неразумни изблици на емоции. Успокой се. Не я плаши`. А утре... Винаги ще има утре. И кой знае какво ще стане утре… Може би… Дотогава обаче бъди силен. Бъди мен. Бъди този, който я успокоява, а не този, който я отблъсква.

Той послушно гали рамото на Ани за последно, поставя в ръцете й плюшеното лъвче, което неизменно я придружава до страната на Морфей от месеци насам, става и се запътва към вратата. На прага се обръща и я поглежда. Лека нощ, любов моя, произнася само с устни, за да не наруши съня, който вече я е гушнал по-нежно и от играчката, която е здраво стисната в прегръдките й. До утре.

Докато слиза по каменните стъпала, в мислите му се въртят думите „Синдром на Кроуфърд-Стайн“.

Безкрайни паник-атаки, които мутират безжалостно всеки ден. Които всеки път намират някаква квази-логика, с която да оправдаят безмилостната си жестокост. Които секунда след секунда, седмица след седмица, месец след месец откриват нови и нови начини да задушават любовта и да я изтикват от полагащото й се място със зъби и нокти.

Мерзките страхове обаче не бяха взели предвид две неща.

Това, че той ще я обича толкова силно.

И маските.

Маските помагаха, доколкото беше по силите им. Днес направляваха пръстите му, за да може да донесе малко щастие в живота й посредством дребни хартиени фигурки. Вчера му дариха вдъхновение да изгледа с Ани филм, който със сигурност бе останал загадка и за режисьора, в чийто болен мозък се бе родил. Онзи ден бяха изровили неподозирани таланти у него, за да се превъплъти в актьор, четящ на глас аудиокниги. И така ден след ден... колко време вече?

Нямаше значение.

Защото я обичаше. И за да я накара да се чувства комфортно с него, щеше да направи каквото зависи от него, и дори онова, което не зависеше.

Стълбите най-накрая свършват. Той въздъхва и зачаква автобуса, който ще го отведе до пустата му и безмълвна ергенска квартира.

Чуди се как ще се научи да пее за един ден.

Но ще се научи.

Защото, когато човек обича някого повече от всичко на света, всичко е възможно.

И един ден, рано или късно, няма да има нужда от маски.

Тогава — о, тогава! — може да си позволи лукса да се разплаче пред нея.

И да й каже, че я обича.

Гергана Радева

За да оцелеем

Добро утро, синьора, мога ли да седна до вас на пейката?

И аз съм в отбора, обаче казах, че ме боли коляното и Иса влезе на мое място. Вие сте майка му, нали? Видях ви на родителската среща. И мама беше, въпреки че още не говори добре италиански.

Да, и ние сме чужденци. Българи. В София живеехме на булевард Нансен. Наречен е на името на един дипломат, който преди сто години създал паспорт за бежанци, да се заселят където пожелаят. Мислех си, че е страхотно да можеш да избираш измежду всички страни на света, но това преди да стана чужденец. И татко беше убеден, че зад граница се печели лесно и животът е по-хубав. Така тръгнахме...

Според мама, децата по-лесно учат език и контактуват. Не ѝ казвам, че нямам приятели. В България имах много, само тук разбрах какво означава да се чувстваш отритнат, защото си различен. И Иса винаги е сам. Стеснителен е, не говори дори с другите арабски момчета, въпреки че ги разбира. Мен не ме искат, защото не съм като тях. И за италианските деца съм чужденец, не ме канят на рожденните дни. На мама обаче казвам, че в училище всичко е наред, че не трябва да се моли за мен и после татко да ѝ натяква, че си губи времето в църквата. Веднъж чух, че моли Бог да й помогне да си намери истинска работа, защото с тате са завършили университет, но сега той е бояджия, а тя чисти по къщите на хората. Мама казва, че само в църквата душата и се успокоява, тогава татко крещи, че цял ден се блъска за нас, майка си бърше очите и аз излизам, въпреки че е още рано. Чакам сам под дъжда. В училищния автобус момчетата ми грабват шапката, подхвърлят я насам натам и когато слизам ставам вир вода. В клас ми крият несесера с моливите, учителката ми прави забележка, че не записвам в тетрадката, аз мрънкам, че съм си забравил химикалката, страх ме е от арабите, но тя ме плаши повече, когато казва, че все витая в облаците и се налага да вземе мерки и да говори с родителите ми. Представям си майка притеснена, защото не разбира езика и в къщи как баща ми крещи, че съм неблагодарник. Червя се и обещавам, че няма да се повтори. Около мен съучениците се подхилкват. В края на часа ме блъскат, дърпат ми раницата и бягат навън. Нямам кураж да ги гоня, гледам от прозореца как ритат нещата ми по двора. Накрая им доскучава и си тръгват. Тогава започвам да крещя, изведнъж приличам на татко, но не се чувствам силен, а малък и безпомощен като мравка.

Госпожо, исках да ви кажа, че... вината е моя...

Не го направих нарочно. Гледах тетрадките разкъсани в калта и ме давеше безсилна ярост. Около мен само празни чинове и Христос, разпнат на стената. Знаеше, че ще продължат да ми се подиграват, но му беше безразлично, той беше Господ, аз – никой. Затова си го изкарах на него и на арабите, всички щяха да кажат, че не е техния Бог и затова са сторили белята, която всъщност направих аз... Но това го премислих по-късно, в оня момент чувах само бученето на кръвта в ушите и горях като трескав. Качих се на един стол, откачих разпятието и го метнах през прозореца. Но не се почувствах по-добре, само още по-изплашен.

Сбърках и разгневих всички. Директорът, учителката, родителите християни и родителите мюсюлмани, които по време на срещата се скараха дали разпятието трябва да стои в класната стая или не. Ругаеха се с такава ненавист, че дори арабските момчета се бяха уплашили и изглеждаха виновни. И тогава вие заговорихте, толкова тихо, че другите за да чуят, трябваше да млъкнат. Казахте, че Бог е навсякъде и ни закриля всички, независимо на кой език говорим. И разказахте за сина си, заченат в Мароко, но роден в Италия, и как сте искали неговото име да е като мост между двете страни. Така сте го нарекли на Иса ибн Мариям, което на арабски означава Исус син на Мария, когото Бог е пожелал близо до себе си. Всички мълчаха и аз щях да си призная и да поискам прошка, защото ми тежеше като камък в гърдите, но преди да успея да стана, родителите се развикаха отново един срещу друг. Само вие седнахте и не казахте нищо повече. Ето защо дойдох при вас, защото знаете неща, които и аз искам да науча. Как да вървим по чуждоземни пътища, без да се изгубим. Как да не се страхуваме от различното. И как да живеем с две родини в сърцето, без да паднем от моста, който ги свързва.

Как да оцелеем.

Магдалена Борисова

Дарението

  - Добър ден, дядо попе!

Отец Георги се сепна. Тъкмо се беше навел над сандъчето с пясък, където се палеха свещи за упокой на душите на починалите и го почистваше от изгорелите свещи. В селската църква рядко влизаше човек в делничен ден. Бавно се изправи, като си държеше кръста с дясната ръка. Обърна се и огледа собственика на гласа. Олисял, синеок, въз пълничък мъж около шейсетте. Дънките му бяха натикани в красиви каубойски ботуши, каквито - само беше виждал по филмите. Отгоре носеше сиво сако, а под него безупречно бяла риза. Нещо в лицето и най-вече в очите на мъжа му се стори много познато.

- Не ме ли позна, Жоро? - и мъжът го тупна свойски по ръката над лакътя. - Аз съм Симеон, бе!

Да, наистина беше Симеон. Негов съсед и приятел от детинството, които преди повече от тридесет и няколко години замина за Америка и от тогава не го беше виждал. Не си дойде дори за погребението на майка си, но тогава времената бяха други -ако си бе дошъл, нямаше да може да се върне обратно. И ето го тук сега в църквата! Качил двадесетина килограма, пооплешивял, облечен по чужда мода, но очите му бяха същите,  както и усмивката. Двамата мъже се ръкуваха с много потупвания отстрани по ръцете и дълго ръкостискане.

- Монка! Вярно! Радвам се да те видя! Колко години минаха?

 - Четиридесет и една.

Как лети Времето само! Четиридесет и една години! Колко вода бе изтекла от тогава…

Симеон оглеждаше с интерес стените на църквата. От пролетните дъждове покривът беше протекъл и по стените още се виждаха следите от вадички вода, тук-таме почернили от мухъла и саждите от печката на твърдо гориво. Стенописите отдавна бяха избелели и олющени. Изглеждаха като недовършен пъзел оставен под дъжда от разсеяни деца.

- В какво окаяно състояние е домът божи! Не, ме разбирай погрешно- не те обвинявам теб за това. Преди месец и дойдох от Америка и пообиколих  -доста из България. Това тук не е единичен случай! Мислех, че след като комунистите ги няма от години нещата ще са се променили, но …

- Ами църквата е бедна, а ремонтът на покрива е скъп- поне десет –петнайсет хиляди лева. Отделно трябва и на ново да бъде изписана. От година и нещо чакам пари по проект, но първо са големите храмове започна да обяснява Георги.

- Знаеш ли, в Америка хората се грижат сами за поддръжката. Редовно даряват пари на църквата. Ето за това е велика онази държава!

- Тук хората едвам връзват двата края, не им остава излишно.

- Има ли желание, има и начин! Просто така ги възпитаха.

- Ъъъ, и това го има…

- Знаеш ли, че прадядо ми на времето е дарил кесия жълтици за да се построи тази църква? А пък дядо ми е направил две чешми в центъра на селото и няколко пътища.

- Да, да знам.

Излязоха от църквата и вдишаха топлия летен въздух. Симеон извади пакет цигари и запали. Дръпна няколко пъти мълчаливо и после внезапно каза:

- Аз ще даря сто хиляди да се направи покрива, да се изпишат стените, да се купят нови икони. Ще стигнат ли?

- Да, да със сигурност. Това са много пари!

- Спокойно! Мога да си го позволя. В Америка имам малък бизнес- фабрика за работно облекло. Животът ми не беше лесен, но се справих. Той ми е помагал- и посочи нагоре с пръст. Всичко дължа на него и на ей тия две ръце.

- Той помага на тези, които си помагат сами.

- Точно така! А тук, на тази стена ще изрисуват моя прадядо и мен и от долу ще пише „Ктитори Хаджи Гатьо Гатев и Симеон Гатев”. Да се вижда още от входа.

- Ааа… –отчето премига от почуда.

- Виждал съм го в една църква, някъде из България. Нека се знае! Личният пример е най-важен.

Отчето кимна. Вътрешно не беше съгласен, но парите трябваха. Нали беше казано в Матей :” А когато ти даваш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната,   та твоето даване на милостиня да е скришно.” Но пък и думите на Симеон имаха логика- трябваше да се дава пример! Новинарските емисии и вестниците бяха пълни с лоши новини, криминална хроника, рядко се чуваше за добро дело. А хората имат отчаяна нужда от добри примери, особено сега! Понечи нещо да му каже , но се отказа. Кой може да каже кое е добро и кое е зло ?! Вместо това и той извади своя пакет цигари и запали. Пушеха мълчаливо, всеки потънал в своите мисли, желания, блянове.

- А, не! Не можем да приемем в никакъв случай!- отсече Добри, кмета, който беше и член на църковното настоятелство към църквата.

Бяха се събрали вечерта в пълен състав в дома на отец Георги да обсъдят обещаното дарение. Освен попа и кмета, присъстваха и Кина- председателя на читалището, бай Петко- арендатора и Райна- пенсионирана учителка от вече затвореното в селото училище.

- Какво толкова?! Нека го изрисуват, пък като си замине може да се мине отгоре една боя!- практично предложи бай Петко.

 - Изобщо не става дума за стенописа- обясни кмета. – Има тука някакъв скрит мотив, този човек. Идва си на село, точно в година когато предстоят избори. Мазни се с дарения. Черпи на ляво и дясно. Утре ще се кандидатира, ще си напазарува гласове и после ще врътне разни далаверки с общинските имоти.

- Кмете, как може да виждаш лоши помисли в едно толкова красиво и добро дело?- възмути се Райна.

- Защото съм далновиден!

- Семейството му е правило много дарения за селото -обади се отчето.

- Знаем ги как се правили дарения- обади се Кина. –От баба си съм чувала, че на времето дядо му плащал по-ниски надници на работниците си, пък чешми и пътища после градил за селото -изедникът!

- Аз викам да вземем парите, правим го както иска, пък после удряме една боя на портретите, като си замине- настояваше си на своето бай Петко.

Ако си замине. Видяхте ли колко багаж донесе?- Кмета не отстъпваше.

Но в края на вечерта, след като бяха изяли всичко донесено и изпили завидно количество вино и ракия, единодушно църковното настоятелство взе решението да приемат дарението от своят щедър съселянин -американец.

Бъдещият ктитор се появи след три дена в къщата на отеца. И му заяви, че се е отказал от намерението си да дари пари за църквата. Обясни:

-Знаеш ли, Жоро, тук хората от край време изпитват някаква странна форма на омраза към онези, които им помагат. Усетих как ме гледат съселяните, след като се разчу за намерението ми да даря пари за църквата. На сила можеш да вземеш, но не можеш да дадеш. Хората се съпротивляват на доброто понякога далеч по-яростно и по-отривисто, отколкото на злото. И знаеш ли защо? Защото когато някой ти направи добро, после трябва да изпиташ благодарност. Вероятно трябва да се помага само тайно. Дарих парите на болницата в града да купят нова животоподдържаща техника. Там парите ми са по-нужни. Пък и се шегувах за стенописа с моя лик, нали знаеш?

- Знам Монка, знам- поклати глава попа.

- Утре летя обратно за Щатите -съобщи небрежно Симеон. - Не знам дали пак ще се видим.

- Каквото е рекъл, Бог!

Двамата изпушиха по цигара в пълно мълчание и си взеха довиждане.a

Илиана Илиева

Дарове

Всеки носи дар от Бога – благо есенно небе.

Аз си взех каквото мога – пълно с ябълки торбе.

Хем червени, хем засмени, хем са сладки, хем не са.

Рой търкулнати Вселени от незнайни дървеса,

сред незнайната градина на невиждано градче.

Иска ми се да замина днес натам, но зная, че

няма как. Не знам адреса? Дворът ми е непознат.

А пък толкоз ми харесват ябълките в онзи свят.

Нямам избор. Имам извор. Утре ще ги нося с мен.

С хората, дошли наблизо, цял ден дара ще ядем.