Гергана Радева

За да оцелеем

Добро утро, синьора, мога ли да седна до вас на пейката?

И аз съм в отбора, обаче казах, че ме боли коляното и Иса влезе на мое място. Вие сте майка му, нали? Видях ви на родителската среща. И мама беше, въпреки че още не говори добре италиански.

Да, и ние сме чужденци. Българи. В София живеехме на булевард Нансен. Наречен е на името на един дипломат, който преди сто години създал паспорт за бежанци, да се заселят където пожелаят. Мислех си, че е страхотно да можеш да избираш измежду всички страни на света, но това преди да стана чужденец. И татко беше убеден, че зад граница се печели лесно и животът е по-хубав. Така тръгнахме...

Според мама, децата по-лесно учат език и контактуват. Не ѝ казвам, че нямам приятели. В България имах много, само тук разбрах какво означава да се чувстваш отритнат, защото си различен. И Иса винаги е сам. Стеснителен е, не говори дори с другите арабски момчета, въпреки че ги разбира. Мен не ме искат, защото не съм като тях. И за италианските деца съм чужденец, не ме канят на рожденните дни. На мама обаче казвам, че в училище всичко е наред, че не трябва да се моли за мен и после татко да ѝ натяква, че си губи времето в църквата. Веднъж чух, че моли Бог да й помогне да си намери истинска работа, защото с тате са завършили университет, но сега той е бояджия, а тя чисти по къщите на хората. Мама казва, че само в църквата душата и се успокоява, тогава татко крещи, че цял ден се блъска за нас, майка си бърше очите и аз излизам, въпреки че е още рано. Чакам сам под дъжда. В училищния автобус момчетата ми грабват шапката, подхвърлят я насам натам и когато слизам ставам вир вода. В клас ми крият несесера с моливите, учителката ми прави забележка, че не записвам в тетрадката, аз мрънкам, че съм си забравил химикалката, страх ме е от арабите, но тя ме плаши повече, когато казва, че все витая в облаците и се налага да вземе мерки и да говори с родителите ми. Представям си майка притеснена, защото не разбира езика и в къщи как баща ми крещи, че съм неблагодарник. Червя се и обещавам, че няма да се повтори. Около мен съучениците се подхилкват. В края на часа ме блъскат, дърпат ми раницата и бягат навън. Нямам кураж да ги гоня, гледам от прозореца как ритат нещата ми по двора. Накрая им доскучава и си тръгват. Тогава започвам да крещя, изведнъж приличам на татко, но не се чувствам силен, а малък и безпомощен като мравка.

Госпожо, исках да ви кажа, че... вината е моя...

Не го направих нарочно. Гледах тетрадките разкъсани в калта и ме давеше безсилна ярост. Около мен само празни чинове и Христос, разпнат на стената. Знаеше, че ще продължат да ми се подиграват, но му беше безразлично, той беше Господ, аз – никой. Затова си го изкарах на него и на арабите, всички щяха да кажат, че не е техния Бог и затова са сторили белята, която всъщност направих аз... Но това го премислих по-късно, в оня момент чувах само бученето на кръвта в ушите и горях като трескав. Качих се на един стол, откачих разпятието и го метнах през прозореца. Но не се почувствах по-добре, само още по-изплашен.

Сбърках и разгневих всички. Директорът, учителката, родителите християни и родителите мюсюлмани, които по време на срещата се скараха дали разпятието трябва да стои в класната стая или не. Ругаеха се с такава ненавист, че дори арабските момчета се бяха уплашили и изглеждаха виновни. И тогава вие заговорихте, толкова тихо, че другите за да чуят, трябваше да млъкнат. Казахте, че Бог е навсякъде и ни закриля всички, независимо на кой език говорим. И разказахте за сина си, заченат в Мароко, но роден в Италия, и как сте искали неговото име да е като мост между двете страни. Така сте го нарекли на Иса ибн Мариям, което на арабски означава Исус син на Мария, когото Бог е пожелал близо до себе си. Всички мълчаха и аз щях да си призная и да поискам прошка, защото ми тежеше като камък в гърдите, но преди да успея да стана, родителите се развикаха отново един срещу друг. Само вие седнахте и не казахте нищо повече. Ето защо дойдох при вас, защото знаете неща, които и аз искам да науча. Как да вървим по чуждоземни пътища, без да се изгубим. Как да не се страхуваме от различното. И как да живеем с две родини в сърцето, без да паднем от моста, който ги свързва.

Как да оцелеем.

Магдалена Борисова

Дарението

  - Добър ден, дядо попе!

Отец Георги се сепна. Тъкмо се беше навел над сандъчето с пясък, където се палеха свещи за упокой на душите на починалите и го почистваше от изгорелите свещи. В селската църква рядко влизаше човек в делничен ден. Бавно се изправи, като си държеше кръста с дясната ръка. Обърна се и огледа собственика на гласа. Олисял, синеок, въз пълничък мъж около шейсетте. Дънките му бяха натикани в красиви каубойски ботуши, каквито - само беше виждал по филмите. Отгоре носеше сиво сако, а под него безупречно бяла риза. Нещо в лицето и най-вече в очите на мъжа му се стори много познато.

- Не ме ли позна, Жоро? - и мъжът го тупна свойски по ръката над лакътя. - Аз съм Симеон, бе!

Да, наистина беше Симеон. Негов съсед и приятел от детинството, които преди повече от тридесет и няколко години замина за Америка и от тогава не го беше виждал. Не си дойде дори за погребението на майка си, но тогава времената бяха други -ако си бе дошъл, нямаше да може да се върне обратно. И ето го тук сега в църквата! Качил двадесетина килограма, пооплешивял, облечен по чужда мода, но очите му бяха същите,  както и усмивката. Двамата мъже се ръкуваха с много потупвания отстрани по ръцете и дълго ръкостискане.

- Монка! Вярно! Радвам се да те видя! Колко години минаха?

 - Четиридесет и една.

Как лети Времето само! Четиридесет и една години! Колко вода бе изтекла от тогава…

Симеон оглеждаше с интерес стените на църквата. От пролетните дъждове покривът беше протекъл и по стените още се виждаха следите от вадички вода, тук-таме почернили от мухъла и саждите от печката на твърдо гориво. Стенописите отдавна бяха избелели и олющени. Изглеждаха като недовършен пъзел оставен под дъжда от разсеяни деца.

- В какво окаяно състояние е домът божи! Не, ме разбирай погрешно- не те обвинявам теб за това. Преди месец и дойдох от Америка и пообиколих  -доста из България. Това тук не е единичен случай! Мислех, че след като комунистите ги няма от години нещата ще са се променили, но …

- Ами църквата е бедна, а ремонтът на покрива е скъп- поне десет –петнайсет хиляди лева. Отделно трябва и на ново да бъде изписана. От година и нещо чакам пари по проект, но първо са големите храмове започна да обяснява Георги.

- Знаеш ли, в Америка хората се грижат сами за поддръжката. Редовно даряват пари на църквата. Ето за това е велика онази държава!

- Тук хората едвам връзват двата края, не им остава излишно.

- Има ли желание, има и начин! Просто така ги възпитаха.

- Ъъъ, и това го има…

- Знаеш ли, че прадядо ми на времето е дарил кесия жълтици за да се построи тази църква? А пък дядо ми е направил две чешми в центъра на селото и няколко пътища.

- Да, да знам.

Излязоха от църквата и вдишаха топлия летен въздух. Симеон извади пакет цигари и запали. Дръпна няколко пъти мълчаливо и после внезапно каза:

- Аз ще даря сто хиляди да се направи покрива, да се изпишат стените, да се купят нови икони. Ще стигнат ли?

- Да, да със сигурност. Това са много пари!

- Спокойно! Мога да си го позволя. В Америка имам малък бизнес- фабрика за работно облекло. Животът ми не беше лесен, но се справих. Той ми е помагал- и посочи нагоре с пръст. Всичко дължа на него и на ей тия две ръце.

- Той помага на тези, които си помагат сами.

- Точно така! А тук, на тази стена ще изрисуват моя прадядо и мен и от долу ще пише „Ктитори Хаджи Гатьо Гатев и Симеон Гатев”. Да се вижда още от входа.

- Ааа… –отчето премига от почуда.

- Виждал съм го в една църква, някъде из България. Нека се знае! Личният пример е най-важен.

Отчето кимна. Вътрешно не беше съгласен, но парите трябваха. Нали беше казано в Матей :” А когато ти даваш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната,   та твоето даване на милостиня да е скришно.” Но пък и думите на Симеон имаха логика- трябваше да се дава пример! Новинарските емисии и вестниците бяха пълни с лоши новини, криминална хроника, рядко се чуваше за добро дело. А хората имат отчаяна нужда от добри примери, особено сега! Понечи нещо да му каже , но се отказа. Кой може да каже кое е добро и кое е зло ?! Вместо това и той извади своя пакет цигари и запали. Пушеха мълчаливо, всеки потънал в своите мисли, желания, блянове.

- А, не! Не можем да приемем в никакъв случай!- отсече Добри, кмета, който беше и член на църковното настоятелство към църквата.

Бяха се събрали вечерта в пълен състав в дома на отец Георги да обсъдят обещаното дарение. Освен попа и кмета, присъстваха и Кина- председателя на читалището, бай Петко- арендатора и Райна- пенсионирана учителка от вече затвореното в селото училище.

- Какво толкова?! Нека го изрисуват, пък като си замине може да се мине отгоре една боя!- практично предложи бай Петко.

 - Изобщо не става дума за стенописа- обясни кмета. – Има тука някакъв скрит мотив, този човек. Идва си на село, точно в година когато предстоят избори. Мазни се с дарения. Черпи на ляво и дясно. Утре ще се кандидатира, ще си напазарува гласове и после ще врътне разни далаверки с общинските имоти.

- Кмете, как може да виждаш лоши помисли в едно толкова красиво и добро дело?- възмути се Райна.

- Защото съм далновиден!

- Семейството му е правило много дарения за селото -обади се отчето.

- Знаем ги как се правили дарения- обади се Кина. –От баба си съм чувала, че на времето дядо му плащал по-ниски надници на работниците си, пък чешми и пътища после градил за селото -изедникът!

- Аз викам да вземем парите, правим го както иска, пък после удряме една боя на портретите, като си замине- настояваше си на своето бай Петко.

Ако си замине. Видяхте ли колко багаж донесе?- Кмета не отстъпваше.

Но в края на вечерта, след като бяха изяли всичко донесено и изпили завидно количество вино и ракия, единодушно църковното настоятелство взе решението да приемат дарението от своят щедър съселянин -американец.

Бъдещият ктитор се появи след три дена в къщата на отеца. И му заяви, че се е отказал от намерението си да дари пари за църквата. Обясни:

-Знаеш ли, Жоро, тук хората от край време изпитват някаква странна форма на омраза към онези, които им помагат. Усетих как ме гледат съселяните, след като се разчу за намерението ми да даря пари за църквата. На сила можеш да вземеш, но не можеш да дадеш. Хората се съпротивляват на доброто понякога далеч по-яростно и по-отривисто, отколкото на злото. И знаеш ли защо? Защото когато някой ти направи добро, после трябва да изпиташ благодарност. Вероятно трябва да се помага само тайно. Дарих парите на болницата в града да купят нова животоподдържаща техника. Там парите ми са по-нужни. Пък и се шегувах за стенописа с моя лик, нали знаеш?

- Знам Монка, знам- поклати глава попа.

- Утре летя обратно за Щатите -съобщи небрежно Симеон. - Не знам дали пак ще се видим.

- Каквото е рекъл, Бог!

Двамата изпушиха по цигара в пълно мълчание и си взеха довиждане.a

Илиана Илиева

Дарове

Всеки носи дар от Бога – благо есенно небе.

Аз си взех каквото мога – пълно с ябълки торбе.

Хем червени, хем засмени, хем са сладки, хем не са.

Рой търкулнати Вселени от незнайни дървеса,

сред незнайната градина на невиждано градче.

Иска ми се да замина днес натам, но зная, че

няма как. Не знам адреса? Дворът ми е непознат.

А пък толкоз ми харесват ябълките в онзи свят.

Нямам избор. Имам извор. Утре ще ги нося с мен.

С хората, дошли наблизо, цял ден дара ще ядем.

Мъгла

От час сме по двора. Баща ми и аз. Мотаем се в късото пространство между хамбара и плевнята, и подсмърчаме в мъглата. Татко е самото въплъщение на закъсняла угриженост и грижовност: ту намери забравена от лятото мотика и я понесе към мазата, ту се наведе и опъне телената ограда, която от години няма какво и от кого да пази, ту пък тръгне да проверява здравината на катинарите по вратите. Големи стопани сме, няма що! Присядам на пъна под нисичката керемидена стряха на кочината. Не може да се диша в тази влага.

Дойренци е село, източило се между две хълмисти пасища и, допускам, тази да е причината тук мъглата да е предизвикателно тромава и неповратлива. Имам недотам приятното усещане на оловния войник от Андерсеновата приказка в корема на рибата...

Дядо обичаше мъглата. В подобно калпаво време той бързаше да отвори вратата на саята, изчакваше биволицата да се измуши през кирпичения правогълъник и отиваше да натири изпод сушината и овцете. А подир тях - идваше и моят ред. Наметнат набързо в овчия кожух на баба, с нахлупена до линията на веждите ушанка, дядо ме изпращаше до телената ограда, като шепнеше в тила ми:

- Свят се руши, сине, и пак се гради от Господ! А човек трябва всичко да види, а което види - да помни! Гледай, сине, гледай!

И аз гледах, но малко можех да виждам, а повечето да чувам: чаткането на спуканата хлопка на Вакла, което прииждаше отдясно, ядовитото фучене на Петка, което пък връхлиташе отляво. После за миг, два, около ми утихваше - време, колкото магията на раздвижения и зловещ Хаос да ме повдигне няколко пръста над земята, да разтвори пешовете на кожухчето ми и да ги хвърли върху очите ми.

"А земята бе неустроена и пуста; тъмнина бе върху бездната..." Не крещях, не хленчех и не ръкомахах. Вбивах нокти в хлъзгавите от влагата пешове и теглех надолу. Веднъж, дваж, три. Някой държеше здраво пешовете и не ги пускаше. Задушавах се. И посягах да хапя, ръфах мълчешката сладникавата кожа, плюех и отново впивах зъби, като яростта ми към невидимата и могъща сила нарастваше дотолкова, че бях готов да участвам във всякакъв катаклизъм. Чувствах как Хаосът ме обладава и втъкава в духа и плътта ми енергията на оня Караконджоло, който според думите на баба долитал в нощта срещу Коледа от каменистите коруби на Деветашките височини и до Богоявление гризял корените на златното дърво.

И оня, който ме люшкаше насам-натам над земята, отстъпваше; връщаше ме обратно там, откъдето ме бе взел, галошите ми затъваха в градинската кал и пред очите ми просветваше. Истината е, че "просветваше" си е просто метафорична плънка в моя разказ, защото в оня миг, когато клепките ми отскачаха нагоре, един осажден таран обдухваше с рога и пянести бърни ушите ми, и аз се хвърлях да търся спасение в дядовата прегръдка:

- Петка е съборила телта, дядо, ще ме стъпче! Помогни ми, дядо мили!

Бях сам. Изоставен, забравен, а светът се рушеше. Умирах! И отново в очите ми плисваха пенестите вълни на предишното ми ожесточение. Нека да умра! Ще видят тогава те, моите родители!

В мъглата шарнирът на герана проскърцваше, чувах как дядо се секне и плакне уста. След което запяваше: "Свети Илия осъден и затворен":

Припадна ми тъмна мъгла, Коладе ле,

ту припадна, ту се дига.

Не ми било тъмна мъгла,

ами било ред светии,

ред светии, сети светци,

че си отхождат да си пъдят,

да си пъдят свети Илия...

Порядките и закономерностите на природата се сриваха, Дойренци се откъсваше и политаше из вселената, а под него висваха проядените му от Караконджоло корени... А Петка и осемте овце, водени от звънчето на Вакла, продължаваха да бесуват из двора, аз умирах, а дядо все така пееше:

Къ запряха свети Илия,

даде госпос - не пове,

не повея тихън вятър,

не поръмя дребен дъждец,

чешми, реки застанаха

чешми, реки, воденици;

не се роди бяло жито,

бяло жито, жълто просо,

жълто просо, ройно вино,

ройно вино, мед и масло.

Безводие и глад. И мор. Бедствия. Демоните на Хаоса бяха се пръкнали из тъмната паст на Деветашката пещера, бяха оковали свети Илия и посягаха към зимника на приберат хляба, меда, маслото - храната ни. Ами аз! Можех да погина, но не и от глад! И с писък се втурвах в кухнята:

- Ще мрем, бабо! - шептях й да не бъда чут от  Караконджоло. - Дай ми да ям, щото оня ще ни вземе хляба и сиренето!

Баба грабваше дилафа и, самопожертвователна, бе готова да се саморазправи с "оня дрът пергишин" при герана, което ми се струваше твърде ненужно и необмислено, затова се хвърлях в полата й и настоятелно я заклинах първо да ме нахрани, пък после да се сражава с когото си ще.

По-късно сит и вече убеден в оцеляването  си, тъй като в зимника биваха потулвани три самунени топки, се опитвах да пресметна онова богатство, което бих придобил след гибелта на Дойренци. От Васко - три стъклени топчета, от Тената - кожения футбол, от Ваньо - велосипеда, а от Танката - кашон цигари "Трезор..."

- Нали ще погинат всички, бабо? - питах и потръпвах от удоволствие, че ще чуя бабиното: "Да!"

- Не - отсичаше обаче тя и вдигаше предупредително длан да не наближавам алната печка.

- Не! Как не! - простенвах и очите ми бистрееха от яд.

- Ох, на баба то... Ще са живи приятелите ти, ще са, на ялово се страхунаш! Светите люде ще се разкаят за греха си и от Вишен Господ ще измолят свети Илия! Ще спаси той Дойренци, не се кахъри! И пак ще има жито, и мед, и масло...

- Ама може Вишен Господ да не отстъпи на светите люде и свети Илия да остане в зандана, знам аз! Що ще прощава тъй лесно, нали е вишен?

- Може - баба се съгласяваше бързо и поглеждаше към иконата на стената. - То аз и на Господа, и на дядо ти Илия вяра много им не храня. Ти в друго се надявай, сине, в друго! До Богоявление дните се броят на пръсти, а всяка година на този ден долита змеят-сайбия на селото ни, той ще ни отърве от Караконджоло, вдън земя ще го натика, та чак до другата Коледа и косъмче от козината си няма да смее да покаже. Ти на змея вярвай, остави дядо си и неговия свети Илия!

Проклети божества! Заревавах с пълен глас, а баба недоумявайки каква е мъката ми, се чудеше какво да прави. Грабвах ушанката и кожухчето, и изхвърквах в градината. Щяха да минат години, за да узная, че Господ е неподвластен на човешките приумици, но тогава юмручетата ми свистяха срещу тъй лъжовните небесни и поднебесни сили, и схватката продължи до мига, когато левият ми галош реши да върши неща на своя глава, тръгна нанякъде и челото ми потъна на сантиметър и горница в шупналата от влага пръст.

На другата сутрин поех към черквата. Свещеникът овързваше с тел провисналата на една страна черковна врата и монотонно пустосваше света.

- Отче - рекох му, - искам да знам защо добрите свети люде са затворили свети Илия, та трябва селото ни да чака спасение от змея-сайбия?

- А! Какво каза? - духовникът се врътна към мене и сепнато ме изгледа.

- Искам да знам защо свети Илия всяка година го затварят, щом на Богоявление го освобождават, отче?

- Тъй, тъй! - промълви той и занавива телта около показалеца си. - Бая си нахакан... Чий си? Чия издънка си питам?

- Внук съм на Марин Кънев. И съм на шест години.

- Тъй, тъй... - повтаряше той. - На бръснаря ли?

- Ъхъ! Hегов!

- Бръснарят?! Ами кажи тогава на дядо си, че аз на стола му повече няма да седна, а баба ти плаче за анатема... Чакай! И знай, че баба ти е змейова щерка!

Същата вечер дядо се прибра от хоремага преди обикновеното девет часа. Не ме и погледна. Изправи се в средата на собата и както си беше с шубата, рече:

- Значи, змеят!

- Да! - отговори баба. - Змеят!

- Ама змей няма! Чу ли, няма!

- Има.

- Казах, няма! Къде пише? В кои черковни книги?

- Хм, черковни книги... А да пише в тях, че свети Илия е запиран от дружина светци? А и за Вишен Господ пееш... Че колко Господа има?

- Ти да мълчиш! - ревваше дядо и продължаваше в оня речитатив, познат ни от зората на патриархата. - Млък ти казвам! Ти за църквата не смей да говориш, че от венчавка фустата ти черковен праг не е помитала...

Дядо се врътваше на токове и както си бе с новата шуба, отиваше да нахрани добитъка, а баба се смееше и хукваше да му носи вехтите дрехи. Светът на възрастните и светът на божествата бяха еднакво неразбираеми за мене... Завивах се през глава с юргана, а там, от тъмното, на две педи от лицето ми, ме гледаха свети Илия, Караконджоло и змеят. Големи, колкото залък хляб, благо усмихнати и видимо уморени. Никой никого не преследваше, никой с никого не воюваше, не убиваше. Бяха избягали от света на възрастните...

- Ще намръзнеш, движи се!

Баща ми. Надвесен над мене, оглежда вътрешността на кочината. Празна. Всички постройки в двора са празни.

- Дядо ти не го свърташе на едно място в такава мъгла, обикаляше двора надлъж и нашир, а и на добитъка мира не даваше... Помниш ли?

Премълчавам. В българската народна митология мъглата е натоварена със семантическата функция на митологически код, тя е с отрицателен знак в опозиционнота двойка: мъгла-слънце, тоест, космос /в смисъл на подреден свят/ срещу хаос. Мисля си, че дядо едва ли е знаел всичко това и все пак...

- Дядо ти вярваше в разни неща, баба ти в други... Помниш ли?

Помня, помня. Да, знам от университетските си учебници и това, че езическият бог на гръмотевицата Зевс е заменен от свети Илия, като в деня на този светец българите колели петел, по който гадаели за здраве и плодородие. Друго? Дали съм вярвал в нещо? Що за въпрос, баща ми! Вдигам рамене. По-лесно ми е да изброя в какво не вярвам.

- Слушай, тази мъгла ми лази по нервите... Не мога повече така, не може! Къщата се руши пред очите ми, а къщата за българина е целият свят, здрава ли е къщата и отечеството е здраво, силно! С Бога напред, трябва всичко отначало!.. Вяра, биволица, овце... Иначе не бива... Син ще ти се роди, внук ще имам, а няма да има кой в тази мъгла една песен за Капитан Петко войвода да му изпее, за предците ни конеукротители и будители на племена, и народи да му разкаже! А иначе не бива!