Жури в състав: Маргарит Жеков, Иван Христов и Елена Диварова постигнаха съгласие за номинациите на творбите.
Резултатите от тяхното решение е както следва:
Резултати от конкурс за християнска творба
Емпирей 2023
                                         

Поезия

1 място – усл. N:51 - ,,Вяра” – автор Ваня Велева
2 място – усл. N:95 - ,,Късната вечеря” – автор Жени Щерева
3 място – усл. N:81 - ,,Дъждовни размисли” – автор Албена Димитрова
                                             

Проза
 

1 място – усл. N:66 - ,,Другото оръжие” – автор Милен Нанков
2 място – усл. N: 87 - ,,Богоявление” – автор Ангел Иванов
3 място - усл. N:25-2 - ,,Проклятието на сирашките сълзи” – автор Генка Богданова

Специални награди

Поезия

,,Съзидание” – автор Вълко Мишев
,,Из ,,Александър Невски” – автор Георги Атанасов
,,Научи ме” – автор Ваня Акъллиева
                                           

 Проза
 

,,Найден” – автор Магдалена Димитрова
,,Пожарът” – автор Катерина Ненчева
,,И те вървяха заедно” – автор Красимир Владимиров
,,Търсене” – автор Евдокия Любомирова
Честито на наградените! Пожелавам Божията благодат да изобилства в дните и творчеството ви!

Вратата на входа беше заключена. Той въздъхна,  извади ключа от джоба на ризата и влезе в тъмното предверие, където го посрещна хладният, влажен и застоял полъх. Сградата беше стара и вече се рушеше, но наемът беше добър, улицата тиха и в същото време на минути  от центъра на града. Качи се бавно по стълбите и отключи вратата на малкото неуютно мебелирано жилище.

Някога го посрещаше една раздърпана жълта котка, която беше прибрал от улицата, но я пусна да си върви по своя път. Не искаше да измъчва животното да стои затворено само по цял ден. 

Неговата самота стигаше за двама. 

Той извади от хладилника чиния с вкоравени остатъци от снощната вечеря, хапна набързо без да ги стопли и седна да довърши работата от предната вечер.

Старите сенки наизлизаха от тъмните ъгли, снишаваха се и се приплъзваха покрай стените. С напредването на вечерта ставаха все по-тежки и по-плътни. Надвисваха над него и го обгръщаха с ледена студенина, вцепеняваща душата.

Минаха дните, в които яростно се бореше с безмилостните пъклени същества, сега просто се примиряваше със студеното им, настойчиво и лепкаво присъствие. Те намериха начин да се промъкват и в съня му. Никъде не намираше убежище. Само денем се разсейваха, когато беше твърде зает за да си спомни за тях. Но знаеше, че дебнат зад гърба му и се крият в сенките. Затова поемаше все повече отговорности във фирмата и все повече работа. 

- Сссмяташ се за незаменим, а? Мислиш, че не могат без теб? Много лесно могат да те заменят. Всеки глупак може да върши твоята работа.

- И за какво ти беше да учиш в чужбина? Изостави баща си, стар и болен. Умря напълно сам. Нямаше кой да повика лекар. Нахвърлихме се върху него и го завлякохме долу.  И теб ще завлечем...

- Той крещя сърцераздирателно, трябваше да го чуеш. Молеше да го пуснем, викаше те. Искаше да те види за последно...

- С каквото и да се захванеш се проваляш. За какво се опитваш още?

- Никой не те обича, никой няма да забележи, ако те няма. 

Той стана, взе си палтото и се понесе безцелно по малките градски улички.  Градът беше мрачен и притихнал. Лампите хвърляха снопчета от топла, оранжева светлина, които успяваха да рязпръснат мрака само около себе си.  Може ли човек да избяга от сенките? Той забърза крачка и продължи да върви без определена посока.. И друг път беше прекарвал нощите навън. 

Сви в една малка уличка, която стига до реката. На тротоара под първата лампа беше седнал старец, подпрял глава в длани. Той надигна очи, щом чу стъпките му и се вгледа в него.

- Синко, откога те чакам....- извика развълнувано той и се изправи на немощните си нозе, треперейки. - Сине, къде се губиш толкова? 

- Извинете, сигурно се припознахте...

- Припознал съм се бил...много ви знае главата на вас, младите....Дай да те огледам добре! Ела, чакай да се подпра на рамото ти...Хайде да си ходим вече у дома, прихладня...Не съм веч така як като преди. 

- Вземете моето палто, аз нямам нужда от него. Накъде да вървим?

- У дома, синко, майка ти сигур веч се притеснява, притъмня отдавна. 

- Аз...извинете, но не съм вашия син, сигурно той идва насам...Да го почакаме заедно? 

- Стига се инати веч, всички вий сте нечии синове, вас чакаме да се върнете...Тежко е на фронта, сине, зная, но ти не думай на майка си за ада, няма нужда и тя да знае. Хайде ела! Виждаш ли къде свети? Майка ти чака, поболя се от мъка.

Дядото го поведе, поклащайки се на немощните си нозе.

Последната къщичка на калдаръмената тясна улица беше стара и покривът беше рухнал в единия край. Едно прозорче светеше и хвърляше към реката игриви сребристи отблясъци. Старецът го поведе натам и стигнаха до прогнила портичка на малко дворче. 

- Майка ти откога те чака! Все за тебе ми дума. Не вярваше, че си загинал, сине, вика "докато не го вида, нема да повярвам". И ето, те майките най-добре знаят, сине, как ще се радва само...

- Господине, съжалявам за сина ви.

- Немой, синко, не говори така, недей, ела...

Старецът отвори вратата, която не беше заключена, изу си обувките на входа и влезе пъргаво в стаята насреща. Къщата беше малка, бедно обзаведена, но спретната и подредена. На голямо легло в дъното на стаята лежеше крехка женица с побеляла дълга коса и слабо, твърде изпито и бледо лице. Той пристъпи неуверено напред.

- Виж кого ти водя, ето го, върна се най-накрая! Ти беше права, ето го жив е! Казах ти....казах ти, че ще го намеря. Сега ше хапнеш, нали? Ще станеш...

- Ще хапна, мори, ще хапна... - прошепна тя.

Жената се понадигна с мъка и седна в леглото. Дядото хукна изненадващо пъргаво към другия коридор. Върна се със супа и комат хляб, върху похабен сребърен поднос. Възрастната жена започна да преглъща бавно, с усилие, като в очите й се четеше извинение. Успя да преглътне половината супа и един залък хляб. Когато дядото отиде в кухнята, за да отнесе съдовете, тя се обърна към госта си:

- Извинете моя старец, той отчаяно иска да ме зарадва, но аз просто вече нямам сили...Моля, ви не му се сърдете, поостанете...Нашият син загина на фронта. Така и не намериха тялото му...толкова много изгубени момчета!Той така и не го преодоля...

- Ето ме и мен, измих всичко, скъпа, не се притеснавай..а вие имате толкова много какво да си кажете...Кажи, синко, как си, добре ли си?

- Добре съм, татко. Съжалявам, че се забавих толкова. 

Той остана цялата вечер, а на другия ден след работа отиде набързо до бакалницата и накупи няколко торби с продукти.  Постлаха маса за трима до голямото легло и си направиха малко тържество с наденички и топъл гляб, плодове и отлежало вино. Цяла вечер си разказваха истории от миналото, смяха се, плакаха и не усетиха кога настъпи нощта.

Всяка вечер той се отбиваше при самотните старци. След няколко дни накупи материали и поправи рухналия покрив и чешмата, която капеше. С дядото поразчистиха градината, разкопаха почвата. След това боядисаха оградата и варосаха плодните дръвчета.  Полека-лека майката си възвърна силите.  Напролет излезе да сади в градината. Синът й толкова много обичаше градински домати!

Той не оставаше вече до късно на работа и не поемаше повече ангажименти. Старците винаги го чакаха за вечеря.

А що се отнася до някогашните посешения на сенките...те, сенките си отидоха с мрака. 

Възрадвай се за мен, Апостоле!
Възрадвай се и сподели тъгата ми.
Че ти и аз сме рибите сред пости
и жертвени са хлябове телата ни.
Възрадвай се. И упокой душата ми.
Хамбарите на чувствата са празни.
Разкъсани са маските. Пиршествата
не различават делника от празник.
Ела при мен! Ела, Апостоле!
Сърцето ми е жито за софрата ти.
Наяж се със смеха ми, а пък после
на птиците хвърли душата ми.

Тя стоеше при вратата на църковния двор, опряла гръб о студената каменна колона. Беше се сгушила във вехтите си и не по мярка дрехи и чакаше. Протегнала леко напред потъмнялата си от студа ръка, при появата на някой бързащ да влезе в храма тя плахо запристъпваше от крак на крак с нямата си молба за помощ.

Днес, както винаги, беше дошла отрано, малко преди свещеника. На такива празници хората идваха понякога още за утренята и не трябваше да ги изпуска. Беше изчакала обаче настрани, докато отчето влезе в църквата, преди да заеме мястото си. Неведнъж бе викал полиция или бе пращал някой да я изгони. Трябваше да избягва подобни неприятности. Не само защото не би могла да се върне с празни ръце. Нали днес беше и нейн празник. Двоен, понеже, родена навръх Рождество Христово, тя бе получила от този ден и името си.
По тротоара от близкия ъгъл се зададе възрастна двойка. Хората бяха от тези, черкуващи се тук и Христина ги познаваше. Жената винаги ѝ пускаше по нещо и може би щеше пак да ѝ даде, още сега. Пое с благодарност топлата монета. Явно жената отдавна я бе държала в ръката си. За нея. Преди да я пусне в специално направения джоб, попипа съдържанието му. Събраното беше още съвсем малко, но след службата щеше да е друго. Тогава излизащите вече не бързаха. Пък и бяха по-разположени да дават.
На улицата спря кола и тишината се наруши от глъчката на многочленно семейство. От редовните бяха, но от тях не очакваше нищо. Пристъпи навътре, за да се прикрие зад вратата. Там приклекна и се сви в палтото си, за да не засича ничии погледи.
Известно време беше получавала от мъжа немалко помощ. Първо бе почнал с просто пускане в ръката ѝ на просеното от нея левче. После и с повече, когато започна да откликва на молбите ѝ за по-големи суми – за храна, за лекарства, за път, за квартира, за уреди, за дрехи. Може би, заради малкия ѝ син, когото тогава тя неуморно носеше на ръце. Христина го чакаше с нетърпение и усмивка след всяка следваща служба. Разговаряше с него все повече, доверяваше му се, искаше съветите му. Научавайки все повече за нея и неволята ѝ, той започна да я насочва и насърчава към стъпки за изход от сякаш безнадеждното ѝ положение. Запозна я и с други хора от църквата, които също започнаха да се ангажират със случая ѝ и на свой ред да ѝ помагат и финансово… До онзи злополучен ден, когато социалните дойдоха в изоставената, чакаща събаряне къща, която Христина и сега обитаваше, защото бе близо до църквата и ѝ бяха отнели детето. По негов сигнал, както разбра от самите тях. А после бе започнал да настройва и други срещу нея – да не ѝ дават нищо.
Проследи влизането на семейството в храма и мислите ѝ се върнаха към сина ѝ. Как ли е. Сигурно ще му е интересно на празника, макар и при чужди хора. Дано да може да задели нещо и да му купи подарък, да го зарадва и тя, макар и по-късно...

***

Калоян се събуди и тревожно се огледа, после се прекръсти и отпусна глава обратно върху раницата си. Тази нощ бе минала спокойно, слава Богу. Не го бяха притеснявали нито кучета, нито плъхове. Нито други клошари. Не бе идвал преди, но може би и утре ще може да преспи тук. Закътано е, тихо и със сигурност не беше място, където ще влязат ония, които най-много го плашеха и заради които се бе научил да се буди на всеки 10-15 минути - скинарите. Пък и имаше път за измъкване към другата улица, както бе проучил вечерта. Не че реално би могъл да бяга с това болно сърце и тия килограми, но все пак беше удобство. Само дано няма вятър. И да не завали. Тогава подслонът му от кашони никак няма да му върши работа и ще трябва да опита при тръбата под моста. Там си е топло и закрито, но и пренаселено. И опасността да бъдеш ограбен или набит - не за подценяване. Да е съвсем сам също си има недостатъците, но все пак, докато студът все още е поносим, по-добре ще му е тук.
Май беше станало време да става. Вече си е светло. Потърси телефона си. Мускулите му малко се бяха схванали и той с пъшкане седна. Осем и пет. Даже се е успал. Трябваше да погледне часа по-рано. Докато стигне до църквата, службата ще е почнала. А му се искаше да е навреме за празничната литургия. Може би ако остави част от нещата си тук... Не, не, ще си ги носи. Просто ще трябва да бърза повечко. После нали ще трябва да иде за храна при параклиса в болницата и ще е твърде далеч да се връща пак насам. А и можеше да опита и да преспи там - в двора при тръбите на парното също би му било добре.
С усилие си освободи краката от шала, с който ги бе увил и се зае да се обува. Отекли от постоянното ходене или от хипертонията, краката му бяха малко по-добре, ако спеше без обувки и нали тук беше сам, си бе позволил да ги остави до себе си тази нощ. Съблече дебелото си палто, после и едната фанела. Трябваше да нагласи разместилите се по тялото му вестници, които го пазеха от вятъра денем. А и да си сложи инсулина. Придърпа една от чантите си. След известно ровене извади малко парче хляб, прекръсти се и като го пое в устата си бавно го задъвка. Полузамръзнало, то постепенно се овлажни, разтроши и той можа да го преглътне. След няколко минути, вече приключил и с инжекцията, и с опаковането си, Калоян отмести няколко кашона от импровизираната стена на жилището си. Студът нахлу по-остър, напомняйки му, че зимата тепърва ще се развихря и временните му кашонени убежища все по-трудно щяха да са някаква защита. Избута навън раницата и чантите си, излезе пълзешком и се изправи. Пораздвижи рамене, надяна раницата на гръб, взе чантите и пое по личащата от неговите стъпки вечерта в изсъхналата, но заскрежена сега трева, пътека.
Вече почти на улицата, видя при контейнерите по-надолу каруца. Неколцина цигани вадеха пластмасови бутилки и кенчета и ги мятаха в огромния кош на каруцата. За миг се подвоуми, после бързо се обърна и почти панически се върна в изоставения двор. По-добре да закъснее още, но да излезе от другата страна и да избегне срещата с тази група. От циганите не просто го беше страх. За него те бяха демони. Дяволско племе, напаст-наказание за хората, заради техните грехове. Колко бе пострадал и той от тях. При това не на улицата, а в центъра за временно настаняване. Уж защитено място. Каква илюзия. Оказа се център на ужасите, овладян от цигани. Те се разпореждаха в него и с настаняваните безконтролно. Неслучайно всяка година центърът трябваше да бъде ремонтиран основно. Нищо здраво не оставаше в него след зимния сезон. Не че от другите клошари не бе чувал, че не биха отишли за подслон в центъра дори да умират, но когато в края на миналата година му стана зле и го бяха закарали направо там, не бе допускал чак такова нещо. Споменът как през нощта се събужда от мощен удар в устата, последван от още удари навсякъде по тялото му, докато той, замаян от болката, се опитва някак да се ориентира да изскочи в коридора, изплютите пътьом зъби, кръвта и невъзможността да избяга заради оказалата се заключена от охраната врата към изхода никога нямаше да се изличи от него. От скинарите знаеше какво да очаква и все можеше някак да се предпази и измъкне. Те най-често нападаха бездомниците, защото ги мислеха за цигани или пък, пияни, търсеха лесна жертва на агресията си. Но бяха предвидими. Циганите, когато бяха в група, бяха като хиени. Като зверове. И нямаха милост. Затова, по-добре да не им попадаше пред погледите.
Дали пък да не се отправи към Невски. По-близо е, а и си е свикнал там. Не, не, беше обещал. Пък и друго ще е да бъде на празника с някого, когото познава и който го очаква. Хубаво, че и те имат хор. Много му харесваше литургията с хор. Тогава усещането за светлина, мир и единение с останалите молещи се го изпълваше с дълбока благодарност към Бог за всичко...
***

Христина не бе чула приближаването на новодошлия. Усети го и вдигна поглед от мястото си, където бе приклекнала преди малко, едва когато той се бе появил на вратата. Беше някакъв… Непознат, но... Не приличаше да идва за службата. Носеше на гърба си голяма раница, а в ръцете си, увиснали от тежестта, две найлонови пазарски чанти… “Клошар! Май се гласи и той да се нареди да проси тук” – бързо го прецени тя.
Непознатият не беше я забелязал. Бе се спрял за миг-два в отвора на вратата, загледан към храма. После неуверено бе пристъпил навътре, все още току до нея. А, не, не. Това си е нейната църква. И нейният ден. Протегна се бързо и рязко се хвана за едната му чанта, за да го спре. Човекът, изненадан от дръпването, изтърва чантата и по каменната настилка се разсипаха кутии с храна, консерви и вестници.
- Махай се!
Беше си все така приклекнала долу, но го бе произнесла решително. Мъжът, може би два пъти по-едър от нея, някак се стресна от нея. Огледа се боязливо, после предпазливо заприбира нещата си. След минута вече беше на ъгъла, от който само бе хвърлил последен поглед към нея преди да се скрие в пряката.
Христина си даде сметка, че беше действала импулсивно, без да мисли за последиците. Чудно, колко лесно стана. Може би заради празничния ден бе имала късмет. Нещата можеха да се развият и по съвсем друг начин за нея.
От църквата излязоха мъж и момиченце и след малко дооправяне на шапки и ръкавици се запътиха към люлката в двора. Вратата за малко остана отворена и се дочу хоровото песнопение, после отново стана тихо.
Христина се върна бавно до колоната. Вътре нямаше място за нея. Бе влизала, но все на тръни, дори когато там бе само клисарката. То и отвън като бе, повечето хора си я гледаха с подозрение или неприязън, а какво оставаше като влезе. Имаше чувството, че и самите икони я гледаха така. Да, не бе светица, но какво, да не би вярващите вътре да бяха! Вярващи, друг път! Лицемери! За службите си не идват навреме, че даже и не идват редовно, а тръгнали да ѝ говорят за вяра и любов към бог. Така ли се почита бог? Че тя знаеше празниците им по-добре от тях. И беше винаги тук, макар и до вратата. Тя, невярващата. Не, не съвсем невярваща, но… Просто нейният бог беше друг. Парите, ето ти го бога! Имаш ли пари, всичко имаш. С достатъчно пари и сам ставаш бог. Независим от никого. И няма значение по какъв начин си ги събрал. С просия, с крадене, измама. Важното е да ги имаш…
Появиха се още няколко от редовните, които също минаха бързешком край нея, без да я удостоят и с поглед. Това не я подтискаше. Беше се научила да приема всякакво отношение. То дори не я интересуваше, важното беше да изкарва пари. И с опитното си око бързо се ориентираше как да се държи, какво да каже и как, та не само да вземе, но да вземе още и да може да поиска пак. Дори от идващите инцидентно в храма. От такива се събираха даже доста по-хубави пари. Но те се появяваха по-късно… Хайде, нямаше ли да свършва вече тая служба…

***

По тихата в късния следобед алея се зададе познатия на Христина бял, очукан товарен микробус. Щом се изравни с нея, спря без да отбива. Страничната му врата се отвори за малко, колкото тя да се качи при другите и стържейки глухо, се затръшна зад нея.