От скоро приятелите на литературата от Полша имат възможност да се радват на още една българска книга. „Какъв е смисълът” събира 20 преведени на полски стихотворения от поетичните книги на Калин Михайлов – от „Стихотворения” (1991) през „Тихи трипове” (1998) и „Пролята за теб” (2007) до „Нужен” (2016), както и две нови негови творби. Преводът е дело на студенти българисти от Люблинския университет „Мария Склодовска-Кюри”, а редакцията е извършена от Ивона Цанев и Камен Рикев. Снабдена с кратко представяне на автора и поезията му от К. Рикев и в симпатичен джобен формат, книжката излиза със спомоществователството на почетния консул на Република България в Бялисток Негово Превъзходителство г-н Витолд Карчевски.
Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“ (2006; с версия на френски език от 2011 на Lettres modernes Minard), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (2007), „Християнство и идентичност“ (2007), „Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Доц. Михайлов е специализирал по темата „Вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация „Кацаров“, и в Пасау, Германия (2002-2003). Той е член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“ (CALIC-ACCL) и на Българското общество “Достоевски”. Бил е лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014). Председател на УС на Асоциация „Емпирей“.
Освен на полски стихотворения на К. Михайлов са превеждани на руски, немски, италиански и английски език.
*
Васил Лазаров, който също е член на Асоциация „Емпирей“ спечели това лято награда от международен конкурс. Отличието е в областта „Поезия“, за стихотворението „Художникът, който рисуваше вятъра“.
Международният литературно-артистичен конкурс „La piazzetta”, 20-то издание, бе организиран от Centro Artisti Salernitani под патронажа на Република Италия, Университета в Неапол и община Салерно. Българското участие се осъществи със съдействието на Българо-италианския Културен Център в гр. Салерно (Италия) с президент г-жа Калина Белчева.
Васил Лазаров е родом от Самоков, живее в София и в родния си град. Автор на романите ,,Тройната нишка” (Издателство ,,Нов човек”, 2018), Крайъгълен камък”(ИК „Огледало”, София, 2012) и „Парадоксът на любовта“ (издателство „Светлина на Балканите“, София, 2015), която е издадена и на италиански език, на сборника с есета „Християнство и поезия“ ”(ИК „Огледало”, София, 2012) и на стихосбирката „Песента на кондора“ (ИК „Литературен форум”, София, 2008). Изпълнителен директор на Асоциация ,,Eмпирей". Председател на Сдружение на писателите – Самоков.
Поместваме награденото стихотворение на Васил Лазаров:
Художникът, който рисуваше вятъра
Нали е художник,
жадуваше да рисува вятъра.
Въображението му търсеше
вятърни мелници,
всяка от тях
никнеше като хризантема,
но цветът им окапваше
лист по лист
и вятърът ги отнасяше.
Имаше своите
мигове мигове на триумфи,
когато сякаш се носеше
с вихъра на вятъра.
Бе орисан от съдбата
на ръба на бездната
и на течението на вятъра.
Намираше се в пари
от дъжд на вятър,
обикновено нямаше,
но дори когато имаше,
ги пилееше на вятъра.
Най-накрая го нарисува!
Господ изпълнява всяко желание –
плод на безумна страст,
но с четка не бе достатъчно.
Искаше да го нарисува със слова,
с ноти да го издяла от камък,
самият той искаше да е вятър,
да пее из клоните,
но най-вече заради жените,
най-вече заради красивите,
искаше като вятъра
да гали косите им,
да целува очите им,
но не само тях!
Да се плъзга по всяка извивка
тяло на тяло,
Душата му блуждаеше,
но понякога се появяваше
поредната жена,
която го възпламеняваше,
която като вятър
тлеещия огън в душата му
възпламеняваше в пожар,
но тя бързо разбираше,
че е неуловим като вятъра
и си отиваше.
Заченат сякаш от самия вятър,
докато вятърът отвя праха му
той все се оглеждаше за нещо,
което разширява зениците,
нещо, за което хората казват
„вее го вятърът“.