Коледен подарък
            Главата му се залюля свободно като механично махало и почти описа
окръжност, сякаш вратните му прешлени се бяха изпарили. От устата му
бликна кръв, а до него мъжът с размери на двукрилен гардероб намести
бокса по-удобно в ръка си, за да нанесе поредния удар.
- Че дращиш, а, гнидо? - изсъска през зъби биячът и съскането, усилено
от липсата на няколко зъба, проникна дълбоко под превърналата се в
мека тъкан черепна кост.
- Че ти пишем язе по тъпата чотура, интилект.
"Може би искаше да каже интелигент говедото" – просветна му за
последно нещо като мисъл, след което той престана да усеща болка, а го
обзе някаква странна лекота. Не знаеше къде се намира, но виждаше
едно окървавено тяло, което двуметровият мъж изрита за последен път в
корема, заплю го и бързешком заизлиза от парка. После някакво
трикрако улично куче се дотътри, подуши го, изпика се върху него,
зализа кръвта, явно не му хареса и продължи.
"Късно е. Юлия ще се притесни" - хрумна му и вече си беше вкъщи.
Виждаше как жена му къпе малкия Христо.
- Юлия, прибрах се - промълви, но младата жена не реагира. После се
озова при родители си. Гледаха някакъв комедиен сериал и се кискаха до
полуда. Сега е отново във военния карцер и чува нечий глас: "Свободен
си!" Понечва да прекрачи прага, но някаква тяга го засмуква назад. До
ушите му достига:
- 1, 2, 3... Поеми масажа! Аз ще се заема с изкуственото дишане.
Отвори очи. Над него са се надвесели някакви непознати лица.
- Линейката е тук, да го товарим! – каза някакъв мустакат мъжага.
Изведнъж в ноздрите му нахлу неприятната кисела и остра миризма на
човешка пот, кучешка урина и разкашкан сняг, а болката разтресе цялото
му тяло, сякаш бе включен в невидима електрическа верига, след което
потъна в непрогледен мрак.
********
Някой го гъделичкаше точно под носа. Отвори очи. Пухкава ръчичка,
която принадлежеше на едногодишно момченце.
-Тати - усмихна му се то. Държеше го симпатична руса жена на около 30
години. "Кои ли са?" – запита се инстинктивно.
- Асене, уплаши ни! - жената се надвеси над него и понечи да го целуне.
- Не ви познавам - се отрони от прежаднели му устни, докато дърпаше
главата си настрани.
2
- Асене, имаше голям оток на главата и счупена черепна кост. Оперираха
те с опасност за живота. Докторът ме предупреди, че може да не
помниш.
Телевизорът в болничната стая бе пуснат и тъкмо излъчваха новините.
"Както ви съобщихме, преди дни беше нападнат журналистът Асен
Златаров. Той бе приет във Военна болница и опериран по спешност." На
екрана се появи някакъв лекар, който взе да обяснява, че операцията е
минала успешно, но първите дни ще са критични. "Полицията все още
разследва дали нападението е свързано с дейността на журналиста" -
завърши репортажът.
- Асене, звъняха ми много твои колеги. Обади се и Снежина. Чувства се
много виновна. Всичко било заради разследването ти, свързано с баща ѝ.
Тук е, иска да те види - заговори пак жената и дръпна детето, което се
опитваше да се покатери върху баща си и да го прегърне.
- Тати, тати - захълца то. В стаята влезе мъж с бяла престилка, същият от
репортажа.
- Край на посещението! Болният трябва да почива! - изкомандва лекарят
и той усети топлите устни на жената върху бузата си. Тя излезе с все още
хлипащото дете на ръце.
- Как се чувствате? – попита го лекарят, подавайки му ръка.
- Всъщност, не чувствам нищо – отговори, но все пак усети меките
пръсти на лекаря.
- Нормално. Беше тежка мозъчна операция. Все още не сме сигурни
какви ще са последствията. Като за начало, възможно е да имате
емоционално неадекватни реакции и да не си спомняте голяма част от
досегашния си живот. Това бяха жена ви и сина ви.
- Явно съм журналист?
- Да. Считат, че нападението вероятно е свързано с това. Една жена
настоява да ви види. Дала е показания. Казва, че е много важно. Вие
решавате, дали да я приемете.
От открехнатия прозорец изфуча и в стаята нахлу студен вятър. Внесе и
мелодията на някаква коледна песен. "Явно е зима и скоро ще е
Рождество" - започна да навързва някакви факти скърцащият му като
ръждясало колело мозък.
- Нека влезе – каза Асен.
Лекарят излезе и повика някого.
- Бъдете кратка. Всяка емоция допълнително натоварва и без това
изтощения му организъм - даде ѝ напътствия той.
Влезе белокоса жена с фини черти, по които можеше да се разпознае
колко красива е била на времето. Беше като скъпоценна старинна
3
брошка и Асен си помисли, какво благородство излъчва цялата ѝ осанка.
В очите ѝ се четеше паническа загриженост.
- Боже, Асене, прости ми! Не вярвах, че ще стигнат дотам. Защо въобще
те въвлякох във всичко това? Днес дадох показания в полицията.
Разказах им, че си се заел да разследваш бизнесмена Пармаков, след като
ти дадох някои сведения и ти разказах историята на баща ми. Той не би
искал това. Беше им простил - срамежливо или виновно наведе глава
Снежина.
Асен се напрегна да си спомни какво го е свързвало с тази жена и кой е
баща ѝ, но в съзнанието му не изплува нищо.
- Казваше ми, дъще, не оставяй омразата да заживее в сърцето ти, защото
с нея в него ще влезе и злото. Но аз не можех да простя. Всеки път,
когато се опитвах да бъда достойна дъщеря на пастор, се обаждаше онзи
белег от операцията ми на апандисит, която трябваше да издържа без
упойка, защото бях враг на народа – в очите ѝ проблеснаха гневни
пламъчета. – Не съм ти го разказвала, защото и без това другите
страдания бяха достатъчни.
Снежина замлъкна и зарея поглед някъде далеч, сякаш гледаше в
нeвидим калейдоскоп, в който се въртяха като пъстри стъкла картини от
миналото ѝ. После уморените ѝ от взиране очи се насочиха към него и
той потъна в наситеното като водорасли зелено на ирисите ѝ.
- Понякога ми се струва, че не живея, а сънувам, Асене, защото, когато
разказвам как са се отнасяли с мен и семейството ми през комунизма,
хората ме гледат невярващо, с безразличие или просто с нездраво
любопитство. И започвам да се питам, случило ли ми се е наистина
всичко това или е просто кошмар, от който ще се събудя? – Снежина
потрепери, после забеляза открехнатия прозорец. – Асене, ще затворя, че
днес е доста студено.
Асен кимна, не искаше да спира монолога ѝ и я остави сама със
смразените ѝ мисли.
- Но не, това е истината. Отново го почувствах, когато тия дни разбрах
за твоето нападение. И най-страшното е, че този омагьосан кръг се
повтаря отново и отново. Ти стигна далеч в разследването за нелегалния
трафик на оръжие на Пармаков и искаха да платиш с живота си. Край!
Предавам се! Уморена съм! Не мога да понеса още една смърт! Не мога
да запълня цялата тъга от това безлюбие, в което живеем!
Изведнъж тя хвана ръцете му, доближи се толкова до него, че той усети
парфюма ѝ с мирис на пролетни цветя, а дъхът ѝ погъделичка лицето му:
- Моля те, когато оздравееш, се прибери при красивата си жена и
прекрасния си син и не продължавай с това! Моля те! Направи ми тази
услуга! Откажи се да доказваш истината!
4
Асен, който не си спомняше нищо и преживяваше всичко като
трогателно театрално представление, изведнъж се сепна, сякаш бе
изведен като зрител на сцената и само успя да поклати глава.
- Татко казваше да не съдим другите и че не всички могат да са силни.
Не знаем с какво се борят слабите. Въпреки че и той на процеса не
издържа и се обърна към най-добрия си приятел, когото бяха накарали да
свидетелства срещу него: “Владо, те са атеисти, могат да лъжат, но ти си
християнин, защо се отричаш от истината?”
Макар че и без Владо щяха да го осъдят. Те обичаха да мачкат и
унижават публично хората и да ги приобщават към техните
престъпления. Когато произнесоха присъдата "смърт", заради шпионаж в
полза на САЩ, майка ми припадна и не можа да чуе края, с който
всъщност намаляваха наказанието на доживотен затвор. Това обаче беше
смъртна присъда за нея, която го видя в съда за последен път и след
година почина. Помня, как баща ми се усмихна и пристъпяйки от единия
крак на другия, каза, че не признава този съд, защото в обвиненията няма
и капка истина и предпочита да гние в затвора невинен, отколкото да
подписва техните лъжи. "Ще бъдете мразени от всички, поради Моето
име; а който устои до край, той ще бъде спасен", цитира той библията.
Отведоха го, а обувките му жвакаха и оставяха кървави следи по пода.
По-късно разбрах, че, за да подпише лъжливите показания, са го били по
ходилата, докато са се превърнали в кървящи рани. Обувките му са били
пълни с кръв. Видях го едва четири години по-късно - кожа и кости и
ослепял с едното око.
Беше защитил един младеж от надзирателя изверг, който започнал да го
налага, защото освирепелият от глад момък се отклонил от строя да
вземе една костенурка, с която по-късно да се нахрани. Беше го бил с
колана и токата извадила окото му. Жестокият надзирател бе, както
знаеш, бащата на Пармаков. Държал го после 40 дни в карцера, едно
влажно подземие, пълно с плъхове. Когато успявал да задреме,
плъховете го нападали. Друго "забавление" било да го вързва за дървен
кръст в студено време и да го полива с вода, докато тя замръзне по него
и после да чупи леда с тояга.
Пуснаха го след 15 години. Работеше като гробар. Че можеше ли тогава
да работи като пастор? А децата в квартала му викаха Караконджола. Не
им се сърдеше. Черпеше ги бонбони, дето ги раздават за помен. Викаше
им: "Други са караконджолите, имат две очи, ама слепи за истината."
Макар да продължаваха да го следят и тормозят, беше най-свободният
човек, когото съм познавала. - По бузите на Снежина се появи руменина
и тя тръгна към прозореца.
5
- Извинявай, ще открехна отново, че изведнъж ми стана задушно. -
После продължи:
- Но аз не се освободих от призраците на миналото. А и те бяха много
настоящи. Неговият мъчител живя необезпокояван до дълбоки старини,
не бе осъден за деянията си. Синът му е негово копие. Сякаш животът и
страданията на баща ми и на хиляди като него са нямали никакъв
смисъл.
Снежина изведнъж се изправи и затършува в някаква торба. Измъкна от
там старо сако.
- Това ми остана от него. Елегантното му сако от английска вълна.
Обичаше да се носи по модата. Може би и затова измислиха, че е агент
на САЩ. Скоро е Рождество. Искам да ти го подаря. Ти направи много
за него и за мен. Но може би най-добрият подарък ще е да останеш жив.
Ще свидетелствам, ако се стигне до дело, макар и да не се надявам.
Асен пое синьото сако с тънки сребърни нишки. Времето ни най-малко
не бе повредило качествения плат и ръката му сама се изкуши да погали
меката тъкан. Сърцето му биеше учестено. Бе трогнат до дъното на
душата си от подаръка на тази непозната позната жена. Може би е от
неадекватните емоционални реакции, за които го предупреди лекарят.
Мина му мисълта, че макар да не си спомня за предишния Асен и сега би
постъпил като него.

0
0
0
s2smodern

                                                                                             Екскурзията

             Тази година на Марияна й предстоеше пенсиониране след почти четиридесет години трудов живот като касиерка. И като повечето касиери, цял живот бе боравила служебно с огромни суми пари, а в личния си живот бе живяла скромно, на моменти в поносима оскъдица. Ето защо, дълго умува какво да направи с колосалната за нея сума от шест брутни заплати, които щеше да поучи на куп при излизането си в пенсия. Разбира се за нищо голямо нямаше да стигнат. Сумата беше малко над три хиляди лева. Но и те не са малко! Ремонт на кухнята или климатик и нова бяла техника, или пък да смени най-после дограмата?! Трябваше добре да го обмисли, че след това с едната пенсийка нищо нямаше да може да си позволи. Най-разумно би било да инвестира парите нещо голямо, вместо да купува куп дреболии. Дори и пенсионерка пак би могла да купи на изплащане нова пералня или микровълнова. И после една нощ се събуди в два часа и знаеше какво точно иска да направи с парите- да отиде на екскурзия до Йерусалим. Не се знае колко още ще живея, дъщеря ми е добре финансово, каза си Марияна, сега е моментът да попътувам. Човек идва гол и си тръгва гол и само това, което е видял и изживял, отнася със себе си. Единствено й излизане извън граница в живота й беше еднодневна екскурзия до Букурещ през осемдесетте. Но още от дете бе мечтала да посети светите земи. Мислено тя много пъти бе обикаляла из уличките на Витлеем, Назарет, Йерусалим. Нейната баба Мария, на която тя бе кръстена, й разказваше истории от библията всяка вечер преди да заспи. Жената беше много набожна и много сладкодумна. Родителите на Марияна й се караха и й забраняваха да пълни главата на детето с глупости, но баба и внуче имаха своето малко съзаклятие. Малката Марияна имаше живо въображение и в главата си рисуваше ярки картини на онези места и хора. Беше си обещала, че един ден, като стане голяма и започна де печели ще отиде там и ще заведе баба си. После баба й почина, Марияна порасна и забрави тази своя мечта, както обикновено става с най-съкровените ни и мили детски въжделения. И ето че сега имаше възможността да я сбъдне! И не биваше да пропусне тази възможност!
Оказа се, че почти всяка туристическа агенция предлага екскурзия до Израел. Две седмици Марияна събира оферти, сравнява цени, маршрути и качество на хотелите. На края се спря на вариант от осемдневна екскурзия със седем нощувки. Бяха включени всички забележителни обекти. А най-хубавото беше, че се провеждаше по време на коледните празници! Точно на двадесет и четвърти декември щяха да бъдат във Витлеем. За по-хубаво не би могла и да мечтае.
         Похвали се на всички приятелки, роднини, колежки и съседки. С ентусиазъм обясняваше наляво и надясно маршрутът и забележителностите, които щяха да посетят. Повечето се радваха за нея, защото тя бе добър и сговорчив човек. Е имаше няколко, които й завидеха, както и такива които й предложиха да вложи парите в нещо смислено.
        Извади си международен паспорт, снабди се с няколко разговорника и пътеводителя, купи си цифров фотоапарат, с които щеше да снима чудесата от онези места и после да показва. Зареди се с хапчета против прилошаване от пътуване, хапчета против високо кръвно и такива против ниско, против разстройство, безсъние и запек- на път не се знае какво може да те сполети, все пак!
        Разбира се не можеше да тръгне да се излага по международните летища със старото си тапсо от напукана изкуствена кожа на трийсет години. Инвестира сто и петдесет лева в нов твърд куфар с четири гумирани колеца и двойно заключване.
       За потапянето си в река Йордан и Мъртво море си купи нов бански. Последно бе ходила на море, преди тридесет години , когато дъщеря й беше малка. Спря се на много стилен модел в тъмносиньо с бял кант около деколтето, достатъчно високо. Струваше й четвърт заплата, но нямаше да се срами в светите води с нещо неприлично изрязано или прекалено шарено.
        Сякаш няколко години слязоха от гърба й- изглеждаше по-свежа, чувстваше се по-лека и енергична, усмихваше се по-често.
Плановете, и най-щателно изпипаните, обаче имат неприятният навик да се объркват. Първо се оказа, че има грешка в изчисленията на трудовия стаж и трябва Марияна да подаде документи месец и половина по-късно от очакваното. Което от своя страна автоматично водеше до това, че ще получи и крупната сума със закъснение и няма да може да си внесе навреме капарото за екскурзията в агенцията. Трябваше да отложи с няколко месеца пътуването. От туроператора й предложиха да посети Божи гроб по време на Великден, но Марияна твърдо беше решила да посрещне Бъди вечер във Витлеем и за това остави своето поклонение за следващата Коледа. Няма нищо по-тежко от това да трябва да отложиш изпълнението на някоя мечта, срещата с любими места или хора. Но Марияна прие философски ситуацията. Сега щеше да има нещо хубаво, което да я очаква. Като деца искаме всичко да се случва веднагически, после с годините се научаваме на търпение и разбираме, че чакането често е част от удоволствието и придава смисъл на живота ни. Търпението не е просто добродетел, то е разковничето на спокойния живот.
        Тази Коледа Марияна прекара на гости при сестра си във Враца. Сестра й естествено не одобряваше хвърлянето на толкова много пари за „гъз път да види”, но Марияна не остави забележките и укорите на кака й да я извадят извън релси и да попречат на двете сестри да си изкарат добре празника. И нито за миг не съжали, че пътуването се е отложило. Дори и злобничката забежка на Кина от първия етаж, с която я посрещна на вратата на блока на втори януари не можа да я ядоса или натъжи:
          - За много години, Маре! Ама, ти май не се връщаш от Витлееем, а?
          - Отложих за догодина! Честита Нова Година, Кинче!- отвърна й развеселено Марияна.
          - Дано! Дано! Ама нали знаеш- догодина: я камилата, я камиларя!
Все пак забележката на Кина я разтревожи малко. Марияна се замисли за начина си на живот и хранене. През последните години беше качила няколко излишни килограма. Не се движеше достатъчно и често се задъхваше по стъпалата. Сега, когато беше вече пенсионерка и имаше достатъчно свободно време, тя реши да влезе във форма, че да не се налага по време на екскурзията цялата група да чака бабичка като нея да се дотътри. Започна да прави големи разходки, а когато времето беше лошо качваше и слизаше поне по два пъти от първия до шестия етаж стъпалата в блока. Включи се в група за сутрешна гимнастика в парка. Ограничи тлъстото и сладкото и включи повече зеленчуци в менюто си.
           В началото на пролетта изглеждаше и се чувстваше по-добре от всякога. Всеки месец посещаваше туристическата агенция за да разпитва за екскурзията. Дори получи оферта с десетпроцентно намаление, ако внесе парите шест месеца предварително.
          Малко преди Гергьовден на вратата на асансьора се сблъска с Деница- новата наемателка от съседния апартамент. Младата жена беше разтроена и тотално неадекватна. Марияна я покани на гости, буквално я натика в кухнята си, направи й чай от лайка и я разговори. Съпругът й днес бил неочаквано съкратен от работа и от банката им отказали заем. Парите- три хиляди и петстотин, им били нужни да направят инвитро процедура. Вече имали определена дори дата за процедурата след седмица. Целият свят на тази жена беше рухнал в миг. Като се окопити, Деница й се извини за причиненото главоболие и си тръгна, но част от тревогите си остави в кухничката и душата на Марияна.
           Марияна цяла нощ не мигна. Тя имаше точната сума, която бе нужна на младото семейство да сбъднат мечтата си. Или поне да опитат, защото няма сто процентова гаранция, че инвитро процедурата ще е успешна и тогава язък!- ни екскурзия, ни бебе. И защо да им дава своите пари?! Не са й роднини, не са й близки, никакви не са й! Но дълбоко в сърцето си жената бе взела решението още в мига, когато видя сълзите на младата жена. Така е християнско, говореше й сърцето й. Ти си си изживяла живота, има късмета да станеш майка и баба, хубаво е да помогнеш на тези млади хора.
На другата сутрин отиде до банката, изтегли цялата сума и занесе парите на младите хора. Първоначално те отказаха да ги вземат и след дълги уговорки приеха с условието, че като си стъпят на крака, ще й ги върнат до стотинка.
           След около месец съпругът на Деница я срещна на стълбите и й съобщи с плаха радост, че процедурата е минала успешно и сега чакат рожба. Термина е определен за средата на февруари. А месец по-късно се оказа, че ще бъдат близнаци. И радостта беше двойна.
Лятото дойде- горещо и потно, последвано от кротка пъстра есен, която незабелязано премина в мека безснежна зима. Животът на младата пенсионерка Марияна течеше на пълни обороти- гимнастика в парка, среща с приятелки, работа в цветната градинка пред блока. Отиде на няколко кратки безплатни екскурзии из България, организирани за пенсионерите. Все по-рядко се сещаше за отложеното посещение на светите земи, а и когато се сещаше не съжаляваше за решението си.
           Тази Коледа покани сестра си да й дойде на гости. Очакваше, че като разбере причината поради която не е заминала за дълго бленуваната екскурзия, сестра й да я нахока хубаво и за това благородно я излъга, че се е отказала да ходи и да троши грешни пари.
Но истината излезе на яве по най-чудноватия и неочакван начин. Тъкмо си бяха легнали, когато звънецът на входната врата започна да звъни на пожар. Марияна погледна часовника- показваше малко след един часа. Сестра й дойде при нея разтревожена.
          - Не отваряй- вероятно са някои пияни или пък крадци- предупреди я тя.
           - Кой е ?- попита Марияна без да отваря вратата.
          - Аз съм Митко- съпругът на Деница.
     Марияна бързо отключи врата и разтревожено попита:
            - Какво е станало?
           - Нещо прекрасно! Имаме си момиченца. Три. Мислехме че са две, а е имало и трето. Появиха се някакви усложнения и тази нощ по спешност ги извадиха със секцио. Но не се тревожи- Деница и децата са добре! Едното ще го кръсти на теб! Ти си нашата фея-кръстница. Не мога да изкажа колко сме ти задължени и благодарни за всичко. Ако не ни беше помогнала с парите… – Младият мъж й тикна кутия бонбони в ръцете, прегърна я и двамата се разплакаха. В този миг и тримата усетиха, че се е случило нещо тайнствено и велико. Чудо! И не само защото беше нощта на Христовото Рождество, а защото беше плод на чиста доброта и милосърдие. Една чужда жена беше помогнала на хора на практика непознати за нея. А сега тя изпитваше чиста радост, сякаш на нея са се родили внучки.
          След като Митко си замина сестра й я погледна и й каза:
         - Радвам се, че ти е дошъл акъла в главата и не си прахосала парите по пътищата. Браво!
          Когато на другия ден изпращаше сестра си с багажа й, на площадката на първия етаж, уж случайно, ги срещна хроникьорката на блока.
         - Маре, за Витлеем ли пак тръгна?- ехидно се подсмихна дъртата клюкарка.
          - Моят Витлеем е тук, како Кинче. Честито Рождество! Дано и ти намериш своя скоро!

 

 

                                 Данни за авторката

Магдалена Борисова е родена на 14.11.1978 в град Велико Търново.
Завършва природо-математическа гимназия. Магистър е по право със следдипломна квалификация Криминология от СУ. Работи като юрисконсулт, председател на местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и 3 години е заместник кмет на Община Златарица. От 2008 е общински съветник при Община Елена. От 2011 до 2015 е заместник председател на общински съвет Елена. Също така е и съдебен заседател.
Пише хайку и разкази от ученическите си години. Има публикации в местни, национални и международни списания и вестници.

Има вече три пиеси получили театрална реализация.
И трите са поставени на сцената на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров”. През 2014-та беше премиерата на „Голямото коледно приключения на..”, реж. Стоян Радев, сценограф Даниела Николчова, последвано от 2015-та - „Голямото коледно приключение 2”, а „Сън” - 20.09.2017 г. на сцената на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров”

Магдалена Борисова е носител на много литературни отличия



0
0
0
s2smodern

Този свят е Витлеем

                                                 ( автор - Павлин Петров Събев)

     Отец Антоний умираше. Лежеше по гръб, притворил очи, върху тясното си легло в малката монашеска килия. Пламъчето от кандилцето пред иконата на Богородица плахо примигваше и хвърляше тайнствени отблясъци, превръщайки мрака в полумрак.

Пред душевните очи на Антоний преминаваха картини от миналото, видения ли бяха, мисли ли, или просто чувства, никой не би могъл да каже. А и защо от цял един живот, точно тези образи изплуваха сега – едва ли някой може да обясни. Може би ангелът, който трябваше да съпроводи душата му по непознатите пътища на Оня свят, ги изпращаше? Може би…

Първо видя ръцете на майка си, които месеха хляб. Бяха побелели от брашното, нежни женски ръце, които с лекота мачкаха тестото. Тези ръце танцуваха някакъв тайнствен танц, в който потъваше погледа, сякаш пред очите му не се замесваше хляб, а се сътворяваше света…После нежно докосваха готовото тесто и го оставяха да си „почине“.

Антоний пое дъх, искаше да почувства аромата на прясно изпечен хляб, но усилието направи унеса още по-дълбок. Привидя му се малко момченце, което се стрелна в олтара и изскочи от там, държейки в ръцете си голяма просфора. Антоний го видя до стария бряст как лакомо дъвчеше единия край на просфората.

  • Ела, ела чедо, рече Антоний, ела седни до мен и ми кажи вкусен ли е хлябът.

Момченцето го погледна недоверчиво и се отдалечи на още по-безопасно разстояние…

  • Ела де, нищо лошо няма да ти сторя, виж имам подарък за теб.

Затършува в джобовете си и намери малко дървено кръстче с кожена връвчица. Хлапето обаче упорито отказваше да се приближи. Антоний остави кръстчето на старата дървена пейка и влезе в църквата.

Господи воззвах к Тебе“… като вопъл, като стон, като ехо звучаха гласовете на старите йереи…Душата се беше вкопчила в тялото чрез образите на отминалия живот, но Божието име носеше утеха и надежда.

Ето, пак потъна в някакво видение. Сънуваше ли, или виждаше своя ангел, който беше дошъл да посрещне душата му? Не, имаше още време, още малко време…Тогава, кой е този мъж, който трепери от студ? Беше много студена януарска вечер, Антоний бързаше да се прибере в манастира и дори не видя просяка, който изхриптя в краката му:

  • Дай за един хляб.

Антоний се стресна, погледна подозрително надолу и видя млад човек, седнал върху заснежения тротоар. Беше обвит в парчета картон, за да се стопли, а в ръката му димеше недоизпушен фас. Как така, рече си Антоний, пушиш, а нямаш пари за хляб. Но после осъзна, че това няма никакво значение, някой може да му го е дал или да го е намерил някъде и въобще няма никакво значение...Погледът му привлече малкото дървено кръстче, което висеше на врата на просяка.

  • Откъде го имаш?

  • Подари ми го един такъв като тебе преди много години – отвърна просякът.

Антоний извади два лева, но пак го загложди съмнение, затова стисна парите и реши да купи хляб…

  • Ето, заповядай – рече той и подаде стеснително хляба.

  • Мерси. Ама да имаш и някой лев?

  • Какво ще правиш с парите? – попита отчето.

  • Ами не знам, пие ми се, пък и ми се яде нещо повече от хляб – усмихна се презрително просякът.

  • Хм, прав си – рече Антоний – я ела с мен.

Нещо заседна в гърлото на монаха, нещо мрачно и безнадеждно приклещи душата му и пречеше на връзките ѝ с тялото да се развържат. Виденията изчезнаха, мракът и мълчанието го погълнаха. Преизподнята се стовари с цялата си сила върху крехкото му съзнание.

  • Боже, сам съм – прошепна умиращият. През целия си живот бях сам, а сега е непоносимо. Този свят не беше мой дом…Имаше ли смисъл всичко това...?

Пое въздух и почувства голяма болка в душата си. Уплаши се, страхът от неизвестността все повече го изпълваше и объркваше…

  • Господи помилуй – прошепна Антоний и понечи да се прекръсти.

Пламъчето на кандилцето нарасна. Вратата ли се отвори или така му се стори?

  • Отче, отче – някой настойчиво шепнеше в полумрака. Чуваш ли ме, отче?

Този път гласът идваше извън душата, извън причудливите видения и образи на прага на смъртта. Затова беше толкова далечен и неясен.

  • Отче? – настояваше гласът.

  • Кой е? – прошепна Антоний.

  • Аз съм, отче. Аз съм.

  • Кой си ти? – Антоний с мъка отвори очи и в мъгла видя силуета на непознат мъж.

  • Отче, ела с мен.

Това е краят“, рече си Антоний, и изглежда беше прошепнал тези думи, защото непознатият отговори:

  • Не, не е краят, отче. Искам да ти покажа нещо, ела!

Антоний осъзна, че наистина срещу него стоеше човек от плът и кръв.

  • Не бих могъл, нямам сили…

  • Ела, ела, аз ще ти помогна… Мъжът прихвана Антоний през раменете.

Живителна сила изпълни тялото на умиращия, той се изправи полека и седна в леглото. После бавно и несигурно направи няколко крачки, подкрепян от здравите ръце на непознатия…

Зазоряваше се. Двамата приседнаха на старата дървена пейка пред църквата. Антоний гледаше изгряващото слънце така, както гледаше ръцете на майка си, които замесваха хляба. Стана му леко и спокойно.

  • Благодаря ти!

Този свят…Прекрасен е…Усети аромата на прясно изпечен хляб. Тогава осъзна, че този свят е дом на хляба – Витлеем, домът на Божия Син, на Сина Човешки, на човешкия род, неговият дом. Спомни си думите на Иисус за Хляба, който се преломява за живота на света. Толкова ли просто било всичко? Този живот, смисълът на този живот…Раждането и умирането…Антоний се усмихна и прошепна:

  • Хлябът на живота…

  • Да, отче, онази просфора беше много вкусна. Благодаря ти!

Тялото на Антоний се отпусна полека и погледът му потъна в изгряващото слънце.

  • С Богом, отче – тихо прошепна непознатият и с леко докосване притвори очите му, точно така, както майката на Антоний докосваше готовото тесто, оставяйки го „да почине“ преди да се превърне в хляб.

 

 

            Данни за автора:

 Павлин Петров Събев e роден на 26.09.1973 год. Живее в град Велико Търново. Преподавател във ВТУ- Преподавател по: «Въведение в свещеното Писание на Новия Завет»; «Тълкувание на Новия Завет; « Богословие на Новия Завет»; «Текстология на Новия Завет».. 

Доктор по теология; Диплома № ВТ-ІІ 4-0006 // 2 ноември 2011 г.
Дисертационен труд: «Есхатологични аспекти в Посланието на свети апостол Павел до евреите».

Енорийски свещеник.

 

 

.

 

 

0
0
0
s2smodern

                                                                 МАРА МАРИЯ
                                                          по истински случай

          Разказвач на истории е застанал пред входа на разрушена църква на хвърлей камък от последната къща на обезлюдено село. Той се връща назад във времето, стъпва върху развалини и строежи, прескача брегове на реки, изважда образи и дела на далечни хора, населява се в тях, живее и умира в тях, но не се отмества оттук, защото кръвта му започва от това място.
Светлината го покрива с бледите сенки на пролетни дървета, промушва се през току-що развити листа и му говори нещо, неразбрано за околния свят, а той поклаща глава в знак на съгласие. Приказки за отминали хора изпълват звуковата картина на вятъра и човекът с притворени очи гледа в дълбочината на живота, и се радва, че може все още да се вселява в себе си, но външно да чувства света като пълноводна река, в която е навсякъде и по всяко време. Въздухът наоколо сякаш разцъфтява и постепенно небето се превръща в чаша синя вода с тичинки от слънце. Тичинките се ронят и летят наоколо. В този пашкул от живот той чувства уюта на своето далечно време и докато решава в кой момент да влезе, пред него избуява пшеничена нива с жетварки. Приятно е и чудно, как бе забравял тази картина и наистина ли гласът, който чуваше сега, се е повтарял многократно.
          Той сяда удобно на един голям бял камък и се ослушва внимателно. От време-навреме много гласове като разлудувала се река приближават и се отдалечават. После тишината ги смила в шум на листа, а вятърът в тях се населява заедно със своите видени и почувствани мигове живот на много хора. Като по чудо един глас се отделя от другите.
Мара е! – извиква разказвачът и се изправя.
Картината мигновено изчезва. Някой отново е натиснал копчето на забравата и той отново чака да се появи образът на Мара, но образът не идва. Това е един разказан образ и в него човекът разпознава кръвта на своя живот, а в тази кръв животът е невидим.
Песента на Мара го обсебва и разказът бавно се връща назад с желанието да влезе в думите като в прозрачен кладенец, да изкъпе очите си в синьото на небесното око. В него заживява пространство, населено с минало и бъдеще. Идва присъствието на онези мигове, които с нищо не могат да се оприличат, защото представят душата на човека като отражение в дълбокото на света. Там той е конник между небето и земята, а чертата на хоризонта го разделя по равно между двата бряга на живота. Конят рие с копита и цвили пронизително, а някъде в далечината Мара пее.
         Това е онази Мара от пренаселените Пространства, сестрата на бея, потурчения й брат, който владее наоколо отминалото време. Коритото на реката не е осеяно все още с върби и лещак, и мястото не е същото като сега. Тази Мара е далече, но през цялото време преди нея и след нея пее на бея със забулено обгорено лице и сякаш е като посадена в пшеничената нива. Слънцето прави ореол от мараня върху главата й и я вкоренява в гъстата жега на поднебесния свят. Песента отнася бея в онова време , когато са деца и той я държи за ръка и бягат, но турците ги откъсват един от друг. Лицето й все повече се стопява, а писъкът й прави пътеки в ума му. Потерята пали къщите една след друга, лицето на Мара избуява в пламъци.
Разказвачът е слушал тази приказка. Разказвал е на своите деца как Мара застава пред коня на бея, изважда от пазвата си извезан християнски кръст от червена прежда, подава го на своя брат, а той пришпорва напред и заедно със свитата си я отминава. Лицето на Мара остава като разплакана икона на пътя и в тази икона потурченият българин вижда лицето на своята майка.
Един чудесен ден селото осъмва без бея и хората му. Турците вече ги няма. Дълго време нищо не се знае за брата на Мара. После започват да идват мълви, как го виждали да обикаля наоколо, а едно утро на баира, върху върха на най-високата топола, разцъфтява голям християнски кръст от червени конци. Събират се селяните, умуват какво ли значи това и решават на мястото да направят църква. Сред тях странник с чуждоземни дрехи изважда от пояса си кесия, пълна с жълтици, и казва, че самият Исус и неговата майка Света Богородица изпращат тези пари за молитвена къща. Хората разпознават в негово лице бея и до ден днешен го споменават в молитвите си. Те построяват църквата „Света Богородица” и цялата местност около нея, заедно с нивите до големия баир, се нарича Църквището.
Времето върви като нанизано на конец, пуснато в казана на живота. Това, което не продължава в действителността, живее извън себе си, но дълбоките му корени пускат филизи. Но когато едното зло свърши, доброто така се завърта, че другото зло се промушва през него и водата на живота се размътва. Мара и нейният брат беят остават да живеят в себе си там, където животът им е пуснал корените си. Тяхната вечност никога няма да свърши.
         Разказвачът на приказки се премества по-напред във времето и вече е застанал на онази височина над селото, след която започват терасираните овощни градини. Оттук се вижда полето на житата, зад него пълното корито на язовира, а още по-нататък града, прегърнат от планина със заоблени върхове, като седнали старци пред огъня на живота. Животът идва отгоре, небето е отворено широко и дълбоко, а някъде в далечината са снежните била на Рила. Те се виждат само в края на лятото, когато времето е ясно и, когато слънцето пада като сребърен дъжд в огледалната им повърхност.
Коритото на реката и селото покрай двата й бряга продължават да пълнят живота и той пониква и се рои като пясъка от скалите след буря. Дъждове и гърмежи не го плашат. Те напояват живеца на продължението. Нивите раждат това, което е посято и ето че в тях излиза на жътва следващата Мара. Кръстена е на далечната си прабаба, но с по-съвременно име Мария. Минал е около половин век от Освободителната война. Започнало е националното възраждане на начина на живот. Ако сравним всичко това с пълноводна река, трябва да отбележим, че реката след бурните събития на гърмежи и обилните валежи на сълзи и страдания, вече е започнала да се избистря.
За съжаление продължителността на мирния живот в държавите на човечеството винаги е относителна и краткотрайна. Човечеството през цялото си обозримо и необозримо свое време страстно воюва със себе си.
Като червена вихрушка през селото минава краят на Втората голяма война.
Ето го полето с жетварката Мария, която селяните наричат Мара, сърповете на жените свистят остро, Мара пее, застанала на постàта. Мъже с бели кърпи на главите събират ожънатите класове и ги връзват в снопи. Други мъже след тях изграждат снопите на купчини, наречени кръстци. Каруци и коне са в готовност в края на нивата, да започне извозването към селските хармани. По всичко изглежда, че предстои богата вършитба, но хората не се радват. По земята им се е настанила епидемията на войната, която развращава нормалната човешка психика и сее, и жъне смут и кръв.
         Започва едно поголовно отричане на човешките ценности. Мъже с червени петолъчки на шапките и шмайзери в ръцете си сноват из селото, нощите са неспокойни и кървави, изчезват мирни хора, други биват изпращани в лагери. Въвеждат се нови начини на живот. Църквата и Бог са тотално отречени. Селяните са в потрес, иконите се разграбват от силните на деня. Започва разрушаването на човешката многовековна вяра и темелите на църквата „Света Богородица” един ден рухват. Следващият ден е определен за премахване на камбанарията. Камбаната е обвита с дебели въжета, които са завързани на дълбоки колове в земята, за да може да бъде по-лесно насочена към камиона, с който ще я закарат за претопяване. Като по чудо през нощта камбаната изчезва. Мъжете с червени петолъчки претърсват селото, разпитват хората в кметството, бият ги, но никой нищо не знае.
Камбаната Бог си я е взел, говорят помежду си селяните.
         Животът продължава. На полето гласът на Мара Мария разказва приказки от истини, които се случват и не се случват, когато лошото нещо е сложило камък пред колелото им, а времето търкаля това колело, хвърчат искри и пламъци, дните и нощите се смилат на брашно, омесват се, изяждат се, хората остаряват, умират, но никога не се свършват. Те продължават да живеят с песента на камбаната в себе си.
Камбаната преживява смутното време на забрани и жестокости. Почти половин век след този случай Мара Мария всяка вечер отваря тежката врата на вече празния хамбар, прекръства се и коленичи пред икона на Света Богородица, скрита под слама, селскостопански сечива и едно проядено от времето дървено рало. По-отдолу е камбаната и сякаш се чува нежният й звук, като въздишка и като песен, и като всичко, което разцъфтява в човешката душа и връзва гласа си за небето…
Разказвачът стъпва в реката на най-новото време, под нозете му камъни и пясък се търкалят, отгоре водата е мътна и пяната й носи изкъртени корени и гнила шума, изхвърля нечистотата си по бреговете, бавно се избистря.
          Един ден камбаната възкръсва. Хората я намират под щъркеловото гнездо в центъра на селото. До нея е седнала Мара Мария. Тя вече e стара и немощна, но с младежки глас запява. Мъже вдигат оживялата камбана на раменете си и тържествено тръгват към разрушените темели на църквата. На един от зидовете някой е завързал християнски кръст от червена вълнена прежда. Разказвачът на приказки не знае кога селяните ще успеят отново да построят своята духовна къща, но тя вече е построена в сърцата им. Там Бог е вложил основите й и някой ден, дай Боже, да вляза и аз в песента на камбаната по пътя към небето.

 

                                                                                     

ВИДЯХ КАК БОГ В СЪНЯ МИ ПЛАЧЕ,
когато ходеше до мен, а здрачът
покриваше продраната му бяла риза
и някой с копие сърцето му прониза.

Светът в кръвта на Бога беше като в къща,
отвсякъде пречистен, в себе си се връщаше.
И стана чудо, думите в слънца изгряха.

Бог сияен по звездата си вървеше.
Като дете в съня ми беше
и неговата чистота бе светла стряха.
Сълзите ми в сълзите му узряха.

Застанала на колене, душата ми скърбеше,
че бе преминала през грехове
и беше грешна.

Бог ме водеше и с мен вървеше.
Огромен облак светлина струеше.
и будеше от мрака времето заспало.
И всичко беше Бог, и всичко беше бяло.

Забележка: Публикуваме двете творби на Антоанета Богоева, защото тя получи втора награда за цялостното си участие.

Данни за авторката:

 Антоанета Богоева е автор на стихосбирките „Между две слънца”, „Парче от слънце”, поемата „ О, “, билинг на български и френски, „Острови в съня”, билинг на български и френски, „Предчувствие”, „Така видях земята”, както и на романа „Тучница”, и книгата „Пространства”, включваща роман, разкази и пиеса. В края на 2016 година излезе романът й „Направо през времето или Рèчка” . Авторката живее в град Кюстендил.

 

0
0
0
s2smodern

 

                                                       Мъжът с гълъба

 

 

              В началото на септември Пчелин осиротяваше.Обитателите, летуващи на прохлада през летните месеци, се прибираха по градовете. Едва във всяка трета къща се живееше целогодишно. Неделчовият имот, известен някога сред сега вече поминалите се селяни като кармизанската къща, се намираше в най-горната част на селото. По-нагоре започваше гората, а четири клонести бора я криеха от останалата част на селото. Лицето на Неделчовата дъщеря Гергана се подаваше между пердетата, а тревожният й поглед се рееше из родопските планински хребети в далечината. Тлеещият огнен диск на есенното слънце се накланяше към залез, а две облачета преливаха от розово в наситено лилаво, наподобявайки сияещи факли. Гледката бе от онези редки природни картини, които пречистваха душите чрез великата сила на красотата.

         Вместо възхита Гергана изпита още по-силно чувство на духовна оскверненост. Мислите й подскачаха като подгонено от звяр зайче. Птичите песни се разнасяха през по-голямата част от деня и това не я впечатляваше, но към нежния припев на гълъба слухът й бе изострено чувствителен. Днес все още не бе чувала гальовното призивно гугукане. Измина близо година от деня, когато птицата влезе в стаята през отворения прозорец. Запърха с крила, сякаш избираше къде да кацне. Насочи се към леглото, после към раклата и накрая избра масата до прозореца. Телцето и лицевата повърхност на прибраните й крила изглеждаха като пухкаво облаче върху синята покривка. За секунди птицата припряно обходи с поглед стаята, после притвори клепки и като че ли очичките й гледаха към Гергана. В миг на съзерцание сърцето на девойката се изпълни с възторг и умиление. Тя не се стърпя и протегна ръка, но гълъбът разтвори крила и излетя през прозореца.

       Звук на медни звънчета, носещ се от гората, прекъсна приятния й спомен и нов прилив на страх приклещи душата й.

      Пристигащото стадо овце по горския прашен път наподобяваше сплъстен китеник, зад който се издигаше облак от прах.

           - Ай ше ти бесовицата – изкрещя Неделчо и захвърли гегата към водещата стадото овца, опитала се да свие по лявото разклонение на пътеката.

       Жена му Ивана, която повече от час чакаше да пристигнат, повдигна лесковото плетено платно от единия край и го завъртя така, че да препречи пътя на овцете и с тоягата, която държеше с лявата ръка, ги насочи към задната част на двора.

Гергана чу припева на гълъба, а Неделчо тъкмо започна да дои овцете, когато Ивана го извика.

                - Какво викаш сега? – сопна й се той.

                - Някакъв мъж иска стая.

                - Дай му я тогава, какво толкова.

               - Ела де, ела да го видиш – настоя жена му.

               - Всичко ли трябва аз да върша? – измърмори той, като си помисли, че точно сега не могат да подбират клиентите си. Двете им стаи за гости това лято донесоха малко приходи.

               Пред входната врата чакаше слаб млад мъж. Като видя Неделчо, устните му се разтвориха в добродушна усмивка.

               - Какво става? - попита стопанинът на къщата, като разчеса гъстия си побелял мустак.

               - Казвам се Истилян. Видях, че има табела ,,къща за гости“. Ще може ли да ползвам легло и храна, ако предлагате?

              - А защо си бос?

              - Така имам по-добра връзка със земята. Обикновено бос ходя на село и наоколо.

              - Какво правиш в Пчелин?

             - Отдавна проследявам един от гълъбите ми и днес много се отдалечих от Братилово, но съм радостен, че съм на мястото, където той идва.

            - Хм – не можеше да повярва Неделчо – и къде ти е сега гълъбето?

             Мъжът протегна ръката си и птицата се спусна от бора, размаха два-три пъти с крила и кацна на свивката на лакътя му. Слабото тяло и светлосините очи на младия мъж излъчваха уязвимост, която предизвика съчувствие и симпатия у Неделчо.

           - На нашите гости предлагаме това, което и ние ядем. Заедно с нощувката ще струва петнадесет лева. Дай ми ги предварително.

            Когато всички насядаха на трапезата, Неделчо поръча да поканят странния гост. Неделчовият внук попита майка си дали може лично той да свърши това и бе много доволен като получи нейното разрешение. Докато се хранеха, момчето не откъсваше поглед от Истилян.

             - Господине, може ли да видя гълъба ти – помоли го то.

            - Обърни се и ще го видиш зад стъклото на прозореца – усмихна му се Истилян – хората често стоят с гръб към интересните неща.

           - Ето го – възкликна детето, а лицето му грееше от радост – може ли да го докосна?

            - Ще бъде много щастлив да го погалиш – усмихна му се мъжът.

           - Я си изяж яхнията – направи му забележка Ивана – тия гаги носят какви ли не зарази.

            Момчето погледна към Истилян, като очакваше възражение на казаното от баба му, но той мълчеше. Добрите му очи леко се навлажниха и излъчваха съжаление.

             - Не ми е работа – каза Неделчо - но що не се хванеш с нещо доходно, а си губиш времето с тия глупотевини? Ако ще гледам птица, ще искам да ми снася яйца или да я угоявам за месо, а ако е за удоволствие, тогава ще е някоя по-хубава птица. Примерно орлe или соколе.

            - Предпочитанията са различни, –отговори му Истилян – както са различни и самите хора. Домашните животни по вид и характер приличат на стопаните си. Аз си обичам гълъба. За мен той е най-добрата, най-нежната и в този смисъл най-красивата птица.

            Домакините досега не бяха имали гост, който да се изразява така начетено и изящно красиво, и се чудеха какъв е - начетен високонравствен човек или изкусен мошеник.

           - Орелът се издига най-високо. – включи се Неделчовия син Запрян – Той вижда и контролира всичко. Той е най-великата птица.

          - Не е вярно татко. Гълъбчето е най-хубавата птица – Владко гледаше ту гълъбчето, ту Истилян, като изпитваше към тях естествено благоразположение, като към два духовни образа на двама братя близнаци.

          - Орелът е най-безстрашното животно, Истиляне – добави Неделчо като наблегна на името му, за да изтъкне пред другите, че пръв и единствен досега е знаел името му.

         - Не винаги свирепите и жестоките животни са най-безстрашни– каза Истилян.- Същото е и при хората. Много често убийствата се извършват от прекомерен страх. Представете си, че въоръжен човек и мечка се окажат в затворено пространство и се налага да престоят принудително известно време. Ако са в гората, обикновено те се избягват. Звярът отдалече усеща със сетивата си човешкото присъствие и се скрива. А ако човек види мечка, побягва. Но ето, че сега са един срещу друг. Страхът е онази порочна сила, която ще предизвика човека да използва оръжието или звяра зъбите си. Но страхът е порок, който се поражда от неверието. Когато човекът изгуби вяра, става страхлив, което значи опасен.

           - Вяра в какво? - попита Гергана.

           - Вяра в доброто. Вяра в хората. Във всяко животно хората виждат опасност, но обречени да съществуват с тях на една планета, те трябва да вярват и в тяхната доброта. Вярата поражда смелостта.

           - Искаш да намекнеш, че който вярва в Бог е по-малко страхлив? – попита Гергана.

          - Ако Бог за даден човек олицетворява стремежа към добродетелност и хуманност и ако тази вяра му помага да вижда доброто в хората, а не само злото, и ако човешката вяра е развита до такава степен, че човекът се чувства под Божията закрила – тогава да.

          Словата на Истилян въздействаха повече на сърцата на домакините, отколкото на разума им. Въпреки, че не всички разбраха в дълбочина тезата му, в преценките им той вече не бе оня бос скитник, когото се чудеха дали да приемат в дома си..

      Неочаквано идиличната атмосфера бе прекъсната от внезапен шум. Гълъбът панически излетя като с крилото си изплющя по прозореца, сякаш да се спаси от невидим шрапнел, взривил се от другата страна на стъклото. Лицето на Истилян помръкна за момент, но бързо възвърна предишния си благ израз.

        - Какво ти е ма Гергано? - попита я майка й Ивана.

        - Нищо ми няма – отговори младата жена, но всички присъстващи виждаха, че това не е вярно. Лицето й бе бледо като на мъртвец и тялото й се задъхваше. Спазъм премина от корема към гърдите й и, като закри устните си с ръка, тя избяга от стаята.

        - Къкво й е ма? Ще те пребия ей! - скара се Неделчо на жена си.

         - Какво й има ли? Тя да не е дете, та да я дундуркам – отвърна му гневно Ивана и последва дъщеря си.

      Рано сутринта на другия ден Истилян се събуди от разразилата се разправия между Ивана и Запрян. Майката недоволстваше, че синът й не е отишъл да помага на баща си, но Запрян се оправдаваше, че цяла седмица е бил на работа и днешният съботен ден се нуждаел от почивка, освен това една от стаите била ангажирана, което налагало известни негови задължения.

       - Заради твоите приумици баща ти си продаде най-хубавите овцe. Ако чакахме на твоите стаи, да сме си умрели от глад – чуваше се гласът на Ивана от всекидневната.

           - Какво разбираш ти от бизнес. Хората, които ни посещават, трябва да останат доволни, да дойдат пак, да се похвалят от доброто прекарване и на други. А ти сега. като крякаш, нарушаваш спокойствието на госта. Как бихме могли да се надяваме, че пак ще дойде?

          - Гергано, пак ли ще повръщаш? - гласът на Ивана се извиси в гневен крясък – Слушай Гергано, да не си бременна?

          - Бременна? - каза Запрян с ироничен тон – мъжът й е от зимаска в Англия.

           - Я чакай, чакай – продължи Ивана – я кажи ми, Гергано, бременна ли си? А така! Сега я вапцахме.

Гласът на младата жена не се чуваше, въпреки настояването на майката и брат й.

           - Кажи с кого си била – крещяха й ту единият, ту другият.

           - Оставете ме на мирааа...– изплака Гергана.

            Истилян отвори вратата на стаята си и се покашля, но никой от съседната стая не искаше да се съобрази с това, че има чужд човек в къщата. Той постоя прав в коридора и тъй като вратата на всекидневната, където се бе разразила битовата свада, бе леко открехната, той се доближи плахо до нея и видя бледото лице на Гергана обляно със сълзи. Тя го видя и веднага вдигна разперени длани от двете страни на лицето си, за да не видят разпитващите посоката в която е отправен погледа й. Лицето й молеше за помощ.

           - Кажи кой е, че ще стане много лошо! –крещеше Запрян.

            Истилян гледаше молещото й лице със съчувствие и, като се досети за молбата й, осъзна на мига какво ще му се причини, но въпреки всичко това, кимна одобрително с глава.

           - Истилян е... Оставете ме на мира най-после.

           - Кой е тоя Истилян? - чу се гласът и на Запряновата съпруга.

Последва затишие от няколко секунди, вратата сe отвори и Запрян се изправи лице в лице с него.

           - Ти ли? - попита го брат й, който държеше къса, но достатъчно дебела тояга.

           - Аз. Не я тормозете повече.

           - Я влез тогава да те питам нещо –отстъпи Запрян назад, като го измери с яден поглед, нескрито злобен, заплашителен. Сервираната новина не му бе донесла ни най-малко спокойствие и лицето му продължаваше да е все така червено.

Истилян престъпи прага и всички преместиха укорните си погледи от Гергана към него. Без да поглежда в лицата им, той усети бурния прилив на враждебност.

          – Ти знаш ли, че сестра ми си има мъж, а?

           - Не – каза той, но след като разбра, че така не помага на клетата жена, добави: – Всъщност знаех.

           - Не знаеше... - възрази Гергана, но никой не обърна внимание на думите й.

            - Знаеш ли какво ни причиняваш? - поде брат й с озверен тон - Ние сме малко село. До живот ще ни е срам. Всеки ден да се разминаваш с хората и да чуваш как си шушукат, а? Да не може една вечер да отидеш в кръчмата от страх, дали някой пияница няма да каже нещо язвително за твоя резил, а? Кажи бе, ти, който снощи ми се правеше на божа кравичка! Кажи!

        - Не знам какво да кажа... - Истилян прозвуча като някой, който е толкова виновен, колкото несъмнено го смятаха всички, с изключение на Гергана.

Запрян замахна с тоягата и острата болка, пробола лявото коляно на госта, го събори на пода. Трите жени скочиха и предотвратиха последващите удари. Запрян излезе от къщата, мълвейки гневни ругатни. Жените пренесоха тялото на Истилян на леглото му. Крачолът на панталона стоеше свободно на слабия му крак и те го навиха над нараненото коляно.

            - Ще отида да набера лапад и живовляк да го наложиме – каза Ивана и излезе.

Владко, който се беше събудил от тупурдията, надникна през вратата, но майка му го хвана за ръка и го изведе.

Останала сама с Истилян, Гергана размазваше подуващата се и посиняваща рана с реванол.

          - Съжалявам, че ти причиних това – каза тихо тя, а като видя, че Истилян само кимна, тя продължи: – Живееш благоприлично цял живот, ден след ден се стремиш да бъдеш човек на място и само няколко минути на слабост преобръщат живота ти. И за тия няколко минути ще съм грешница за цял живот. Каква съм простачка!

              - Не си простачка. Ти си нещо много повече. Знам, че си обичала другия.

              - От къде знаеш?

               - Всеки може да предположи.

               - Кажи ми защо! Защо с мъжа ми за три години не можа да ми се случи, а сега за един, единствен път? Справедливо ли е това?

          - Да копнееш за нещо нередно, да не потискаш любовта си към чуждия мъж е същото .... - Истилян не можа да довърши мисълта си, защото Ивана влезе в стаята. Тя изгони Гергана и с грубите си ръце заувива раната със зелени листа.

През това време майката на Владко сервираше закуската му, а той я разпитваше какво е станало с госта. Той не разбра цялата истина, но научи, че гостенинът е болен. Още не изял закуската си, той излезе от стаята, но майка му го предупреди да не влиза в стаята на Истилян.

                - Няма да влизам, само ще си стоя в коридора.

                 - Изяж си закуската – заповяда майка му.

                - Ще я изям, ей тука – Владко взе чинията и я занесе пред вратата на Истилян.

          Майка му надникна в коридора. Пред входната врата на стаята за гости имаше две стъпала. Владко беше седнал на долното. В подпряната на горното стъпало ръка държеше чинията, а с другата лъжицата. Дъвчеше бавно и се стараеше да чуе и най-тихия стон зад вратата. След като изяде всичко, взе блокчето за оцветяване и се върна отново на стълбите. После започна да си пее песнички, на които го бе учила майка му. Знаеше, че всички неща, които прави, й се харесват, и в отговор на това той сключваше негласно споразумение с нея да не му забранява да стои там.

                                                                * * *

       След като излезе от къщата, Запрян се отправи към местността ,,Трите могили“, където баща му водеше тези дни овцете на паша. Неделчо научи от него за дъщеря си. Когато се прибра вечерта, попита Ивана:

            - Оня още ли е тук?

И, като получи утвърдителен отговор, отсече:

        - Да се маха от къщата ми.

           Никой не смееше да възрази на Неделчо, но и никой не се осмеляваше да изпълни това жестоко разпореждане. Тогава Запрян наведе заканително глава и закрачи към стаята, в която лежеше Истилян. Хвана полегналия на стълбите си син за ръката и го издърпа нервно. Момчето залитна напред уплашено, но направи няколко бързи крачки и не можа да падне. Запрян нахлу в стаята, но тя бе празна. Никой не бе виждал Истилян да излиза. Няколко пъти питаха Владко, който през почти цялото време стоеше пред вратата, дали го е видял да излиза, но той отричаше. С болния си крак Истилян не можеше да скочи през прозореца, а и никой не бе чул кучето да лае.

          Раната от душевната и морална травма в Неделчовата къща кървя няколко години. Гергана роди момче. Съпругът й се завърна от Англия и пожела да се разведат. Тя се омъжи за човека, от когото бе забременяла. Eдва тогава призна пред родителите си кой е бащата на детето и как Истилян невинен е понесъл несправедливите обвинения. Всички изпитваха вина за случилото се, но най-засрамен и подтиснат се чувстваше Запрян.

          Eдин ден той отиде до Братилово с надеждата да открие Истилян и да му се извини. На средата на селото видя няколко седнали на една пейка възрастни жени с черни одежди и забрадки.

             - Извинете, къде мога да намеря Истилян – попита ги той, като описа външния вид на човека.

             - Момчето с гълъбите. Живя у баба Петруна – сети се една от жените – ама той отдавна не е тука. Откакто бабата почина. Беше малко чалнат.

             - Той й е племенник и я гледаше – каза друга.

             - Не й беше роднина – уточни най-възрастната жена – тя има само една сестра, която живее в Пазарджик, но и тя нямаше деца.

         - Сега ще ти кажа от кога го няма това момче – намеси се друга жена – Около месец, откакто почина баба Петруна, дъщерята на Донгов идваше откъм каменната чешма. Напред тичаше момчето й. Eй там, до кметството –посочи мястото тя - идваше тоя Истилян. Детето се спря и той го погали по бузата. А детето имаше обриви. На другия ден пъпките по страната на лицето, където го погалил, били затихнали. Като видяла това, майката го търсила нявсякъде да го моли да погали детето й и по другата страна, но не могла да го намери. Та оттогава го няма тоя Истилян.

               - На мене пък не знам кой ми каза, че баба Петруна не била умряла, а Истилян я взел със себе си – каза най-възрастната.

         Баба Петруна си бе отишла незабележимо, както бе преминал и животът й.

        Запрян трябваше да чака чак до вечерта за обратния автобус до града, откъдето имаше три часа път до вкъщи. Вместо да чака, той реши да хване прашния път през гората, по който някога бе дошъл Истилян до Пчелин. Надяваше се, че, вървейки пряко през планината, ще се прибере по-рано вкъщи.

         Докато крачеше по горския път, мислите му се съсредоточваха върху всичко, което се бе случило, и върху предположението колко ли неща крият тeзи мистични Родопи.

 

                                                            Автор: Васил Лазаров

 

 



 

0
0
0
s2smodern